Томас Пинчън
V. (25)

Стоматологът-хирург Дъдли Айгенвалю разглеждаше съкровища в своя кабинет/жилище на Парк Авеню. В заключена махагонова витрина (най-значимата мебел в кабинета), върху черно кадифе бе положен комплект изкуствени челюсти, всеки отделен зъб изработен от различен благороден метал. Горният десен кучешки зъб бе от чист титан и се явяваше притегателната точка на комплекта, според Айгенвалю. Преди година той бе видял автентичния метал с пореста структура в някаква леярна близо до Колорадо Спрингс. Бе пътувал дотам с частния самолет на Клейтън („Гадния“) Чиклиц от концерна „Йойодин“, един от най-големите доставчици на техника с военно предназначение на източното крайбрежие, с филиали из цялата страна. Двамата с Чиклиц бяха част от един и същи Кръг. Тъй казваше ентусиастът Стенсъл. И го мислеше.

В края на първия президентски мандат на Айзенхауер, следящите внимателно за подобни неща, бяха забелязали сред бурните сиви вълни на историята появата на малки ярки флагчета, които храбро се развяваха и сигнализираха, че една нова и непривлекателна професия започва да печели духовно надмощие. Още в началото на века психоанализата бе узурпирала от духовенството ролята на отеца-изповедник. Сега, като че ли, психотерапевтът на свой ред щеше да бъде детрониран, и то не от кого да е, а от зъболекаря.

В действителност, това изглежда бе нещо повече от номенклатурна промяна. Уговорените посещения при зъболекаря се превръщаха в събеседвания, дълбокомислени изявления за самия себе си биваха предхождани от „Моят зъболекар смята, че…“ Психодонтията^[1], подобно на своите предшественици, разработи собствен жаргон: неврозата бе наречена „малоклузия“^[2], определението за орално/анално/гениталните фази бе „периодична смяна на зъбите“, инстинктивните импулси биваха назовавани „пулпа“, а свръхазът — „глеч“.

Пулпата е мека и пронизана от капиляри и нервни окончания. Глечта, състояща се предимно от калций, е неодушевена. Това бяха въпросните то и аз, с които трябваше да борави психодонтията. Твърдият, безжизнен аз покриваше, защитаваше и предпазваше горещото, пулсиращо то.

Очарован от матовото искрене на титана, Айгенвалю умуваше над чудноватата идея на Стенсъл (мислейки за нея със съзнателно усилие като за зъбна амалгама: сплав от илюзорната пластичност и блясък на живака с чистата истина на златото и среброто, запълваща една празнина в защитната глеч, далеч от зъбния корен).

Кариесите се получават напълно основателно, разсъждаваше Айгенвалю. Но дори и да има по няколко от тях на зъб, не съществува съзнателна организация срещу живота на пулпата, няма съзаклятие. Все пак намират се хора като Стенсъл, които трябва да обикалят насам-натам и да свързват случайните кариеси в заговори.

Вътрешната телефонна уредба премигна нежно и обяви „Господин Стенсъл“. Какъв ли ще бъде поводът сега? Бе прекарал в почистване на зъбите си време, достатъчно за три посещения. Благосклонен, равномерно и гладко пристъпващ, Айгенвалю влезе в частната приемна. Стенсъл рязко стана, за да го посрещне, и запелтечи.

— Зъбобол? — загрижено попита докторът.

— Нищо ми няма на зъбите — с мъка промълви Стенсъл. — Вие сте длъжен всичко да разкажете. Вие двамата трябва да сложите край на лицемерието и притворството.

— А вие сте калпав детектив и още по-некадърен шпионин — заяви Айгенвалю иззад своето бюро, след като бяха преминали в кабинета му.

— Това не е шпионаж — възрази Стенсъл. — Обаче Положението е непоносимо. — Израз, който бе научил от баща си. — Те преустановяват действието на Алигаторния Патрул. Постепенно, за да не привличат вниманието.

— Смятате, че сте ги уплашили?

— Моля ви. — Човекът бе пребледнял. Той извади лула и кесийка и започна да ръси тютюн по мокета.

— Вие ми представихте Алигаторния Патрул в комична светлина — отбеляза Айгенвалю. — Като интересна тема за разговор, докато моята хигиенистка се занимаваше с устата ви. Изглежда очаквахте ръцете й да затреперят, а? Или аз да пребледнея като восък? Ако аз бях на нейно място и работех с бормашинката, подобна гузна реакция би могла да се окаже много, много неприятна за вас.

Стенсъл бе напълнил лулата и я запалваше.

— Вие, неизвестно откъде и защо сте възприели идеята, че аз съм отлично запознат с подробностите около някакъв заговор. Господин Стенсъл, в един свят, такъв, какъвто вие обитавате, всяко струпване на явления може да бъде конспирация. Тъй че, вашето подозрение несъмнено е основателно. Но защо се консултирате с мен? Защо не с Енциклопедия Британика? Тя знае повече от мен за всяко явление, към което евентуално бихте проявили интерес. Разбира се, освен ако любопитството ви не е насочено към стоматологията. — Колко нерешителен изглеждаше Стенсъл, седнал там. На каква възраст е (петдесет и пет), а приличаше на седемдесетгодишен. Докато Айгенвалю, приблизително на същата възраст, имаше вид на трийсет и пет годишен. Млад, какъвто се и чувстваше. — Коя област ви интересува? — закачливо попита той. — Перидонтията, хирургията на устната кухина, ортодонтията? Или протезирането?

— Да речем протезирането — изненадващо за Айгенвалю отвърна Стенсъл. Той изграждаше защитна завеса от ароматен тютюнев дим, за да изглежда загадъчен зад нея. Но гласът му все пак си бе възвърнал донякъде спокойствието.

— Елате — покани го Айгенвалю.

Влязоха в задния кабинет, където бе музеят. Там бяха изложени пинсетите, използувани някога от Фошар^[3]; първото издание на „Стоматолог-хирург“^[4], отпечатано в Париж в 1728 година; зъболекарски стол, на който бяха седели пациентите на Чейпин Аарон Харис^[5]; тухла принадлежала на една от първите сгради на Балтиморския колеж по зъбна хирургия. Айгенвалю заведе Стенсъл до махагоновата витринка.

— Чии са? — попита Стенсъл, загледан в изкуствените челюсти.

— Подобно на Пепеляшкиния принц, все още търся устата, в която те ще паснат точно — усмихна се Айгенвалю.

— Може би и Стенсъл търси. Такива челюсти тя вероятно би могла да сложи.

— Аз ги изработих — отбеляза Айгенвалю. — Която и да е тази, дето я търсите, тя със сигурност изобщо не ги е зървала. Виждали сме ги само вие, аз и още няколко привилегировани.

— Може ли да е сигурен Стенсъл?

— Че казвам истината ли? Разочаровате ме, господин Стенсъл.

Изкуствените зъби във витринката също се усмихнаха, проблясвайки, сякаш укоризнено.

— Коя е V.? — небрежно-ориентировъчно попита Айгенвалю, след завръщането им в другия кабинет.

Но общителният тон не изненада Стенсъл; той не изглеждаше учуден от факта, че неговата фиксидея бе известна на зъболекаря.

— Психодонтията, подобно на Стенсъл, има свои тайни — отвърна Стенсъл. — Но, което е по-важно, и V. има свои тайни. Тя е разкрила на Стенсъл единствено жалкия скелет на някакво досие. Стенсъл разполага само с предположения. Не знае коя е, нито какво представлява тя. Опитва се да разбере. Това е завещанието, оставено от баща му.

Навън следобедът лъкатушеше бавно, размърдван едва-едва от лекия ветрец. Думите на Стенсъл като че ли се изсипваха нереални в някакъв куб, не по-голям от бюрото на Айгенвалю. Докато Стенсъл разказваше как баща му е разбрал за момичето V., стоматологът-хирург мълчеше.

— Естествено, вие сте продължили делото. Разследване на място — отбеляза Айгенвалю, когато Стенсъл свърши.

— Да. Но Стенсъл не успя да се добере до нещо кой знае колко повече от това, което ви разказа.

Точно така и беше. Само допреди няколко лета Флоренция като че ли бе претъпкана със същите туристи, както и в началото на века. Но, доколкото Стенсъл бе съумял да установи, V., която и да бе тя, вероятно е била погълната от ефирните ренесансови пространства на този град, навярно е попила в платното на всяка от хилядите Велики Картини. Обаче, Стенсъл бе открил нещо, което имаше отношение към неговата цел: че V. е била свързана, макар и вероятно само косвено, с един от големите заговори или предчувствия за Армагедон, които, изглежда, са обсебвали съзнанието на всички дипломати в годините преди избухването на Първата световна война. V. и заговор. Чиято специфична форма е била направлявана само от повърхностните исторически събития по онова време.

Вероятно историята на този век е набраздена от такива загноявания на нейната тъкан, че ако попаднем в дъното на някоя гънка, какъвто изглежда бе случаят със Стенсъл, ще бъде невъзможно да установим някъде другаде наличието на основа, вътък или десен, размишляваше Айгенвалю. Обаче, благодарение на това, че сме разположени и съществуваме в едно възпаление, спокойно можем да предположим наличието и на други подобни инфекции, разделени на криволичещи цикли, всеки от които започва да придобива по-голямо значение от самата тъкан и да нарушава нейната цялост. По същия начин сме очаровани от необичайно изглеждащите автомобили от 30^-те години, от странните модни течения на 20^-те години и от чудноватите нравствени принципи на нашите предци. Ние създаваме и посещаваме мюзикъли за тях и сме насочвани към един измамлив спомен, към една фалшива носталгия за онова, което те са представлявали. И съответно сме изгубили всякакво чувство за непрекъсната традиция. Навярно, ако живеехме на някой хребет, нещата щяха да изглеждат по-различно. Поне щяхме да виждаме.