Томас Пинчън
V. (2)

II

В края на краищата бягството им завърши в отсрещния град Нюпорт Нюз, в някакъв апартамент, обитаван от четири лейтенантки от доброволната спомагателна служба на военноморските сили и стрелочника от въглищния кей Морис Тефлон, който бе приятел на Пиг и минаваше за нещо като домакин. Седмицата от Коледа до Нова Година четиримата прекараха достатъчно пияни, за да бъдат наясно, че са пияни. Изглежда никой в къщата не бе против, когато те се нанесоха.

Един неприятен навик на Тефлон сближи Бени и Паола, въпреки нежеланието им. Тефлон имаше фотоапарат: „лайка“, набавен полузаконно в чужбина от негов флотски приятел. В почивните дни, когато бизнесът вървеше добре и евтиното червено италианско вино се лееше щедро и преобилно, Тефлон провесваше на шията фотоапарата, обикаляше от легло на легло и правеше снимки, които след това продаваше на ентусиазирани моряци в долния край на „Ист Мейн Стрийт“.

Получи се тъй, че поради непрекъснато демонстрираната своенравност, Паола Ход, по баща Мистрал, бе лишена преждевременно от предложената й в леглото на Папи Ход сигурност, а впоследствие изгонена и от нейния втори дом в Моряшки гроб, и понастоящем се намираше в шоково състояние. Това предоставяше удобен случай на Профейн да проявява всевъзможни лечителски и състрадателски дарби, каквито той изобщо не притежаваше.

— Ти си всичко, което имам — предупреди го Паола. — Бъди добър с мен.

Обикновено двамата седяха около масата в кухнята на Тефлон, с бутилка водка помежду им, а срещу тях се настаняваха Пиг Бодайн и Дюи Гланд, като партньори за бридж. Изобщо не разговаряха, освен когато се налагаше да обсъждат с какво още да разредят водката. Тази седмица изпробваха с мляко, консервирана зеленчукова супа и накрая със сок от полуизсъхнало парче диня — това бе всичко, което Тефлон бе оставил в хладилника. Опитайте да пъхнете парче диня в малка чаша, когато рефлексите ви не са съвсем в ред. Почти невъзможно е. Изваждането на динените семки от водката също се оказа проблем, който доведе до прогресираща взаимна неприязън.

Възникнаха и известни противоречия, поради това, че Пиг и Дюи бяха хвърлили око на Паола. Всяка вечер двамата, подобно на някакъв комитет, апелираха към Бени за подкрепа.

— Тя иска да се възстанови от мъжете — напразно им обясняваше Профейн.

Пиг или отхвърляше категорично аргументацията му или я приемаше като обида спрямо неговия бивш началник Папи Ход.

Истината бе, че Профейн изобщо не се бе вредил при Паола. А и му бе все по-трудно да разтълкува какво всъщност иска Паола.

— Какво имаш предвид с това „да бъда добър с теб“? — попита я Бени.

— Да бъдеш такъв, какъвто не беше Папи Ход — отвърна тя.

Профейн скоро се отказа от опитите да дешифрира няколкото нейни копнежи. От време на време тя му разправяше най-различни странни истории за изневери, шамаросване през устата, малтретиране в пияно състояние. Профейн, който четири години под боцманския надзор на Папи Ход бе остъргвал, чистил, мил, боядисвал и отново остъргвал палубата, бе готов да повярва на част от това. И по-точно казано, на около половината, защото жената е само половината от нещо, което има две страни.

Паола бе изпяла на всички една песен. Научила я от някакъв парашутист, дезертьор от боевете в Алжир.

Demain le noir matin,

Je fermerai la porte

Au nez des annees mortes;

J’irai par le chemins.

Je mendierai ma vie

Sur la terre et sur l’onde,

Du vieux au nouveau monde…^[1]

Парашутистът бил нисък, с телосложение като самия остров Малта: скала, неразгадаемо сърце. Тя била прекарала с него само една нощ. После той отплувал за Пирея.

Утре в тъмни зори, ще затръшна вратата, под носа на мъртвите години. Ще тръгна по пътищата, ще скитам и ще прося за насъщния, по суша и вода, от стария до новия свят…

Паола научи Дюи Гланд да сменя гамите и всички седяха около масата в студената кухня на Тефлон и пееха ли пееха, докато пламъците от четири газови дюзи поглъщаха кислорода им. Когато Бени гледаше очите на Паола, предполагаше, че тя мечтае за парашутиста — навярно човек твърде далеч от политиката, а в битките не по-храбър от който и да е друг войник: но уморен, това бе всичко, уморен да открива отново и отново туземни села, да измисля сутрин варварщини, толкова жестоки, колкото извършените предишната вечер от ФНО^[2]. На шията на Паола висеше медальон с лика на Дева Мария, вероятно подарен й от случаен моряк, на когото сигурно бе напомнила някоя благочестива млада католичка в Щатите, дето сексът е безплатен — или означава брак? Що за католичка бе тя? Профейн, който бе само наполовина католик (майка еврейка), с фрагментарен морал (придобит от житейския опит и не чак толкова от него), се питаше какви ли необичайни йезуитски аргументи са я накарали да тръгне с него, да отказва да легне с него, но въпреки това да продължава да го моли „да бъде добър“.

Вечерта преди Нова Година те дезертираха за кратко от кухнята и отидоха в една еврейска бакалница на няколко пресечки от къщата. При завръщането им Пиг и Дюи ги нямаше: „Излизаме да се напием“, гласеше бележката. Цялата къща бе празнично осветена, радиото включено на станцията ВЪЛНИ, от едната спалня долиташе гласът на Пат Буун^[3], от другата — шумове от захвърляни предмети. Неизвестно как, младата двойка попадна в тъмна стая с легло.

— Не! — прошепна тя.

— Искаш да кажеш да.

Креватът изскърца. И преди още някой от тях да разбере какво става:

Щрак, изсъска „лайката“ на Тефлон.

Бени направи това, което се очакваше от него: изскочи от леглото с яростен рев и вдигнат юмрук. Тефлон лесно отбегна удара.

— Хайде, хайде, по-кротко — захилен го умиряваше той.

Не бе толкова важно нарушеното уединение, обаче прекъсването бе дошло точно преди Великия Момент.

— Ти нямаш нищо против — успокояваше го Тефлон.

Паола бързешком навличаше дрехите си.

— Тефлон, с този твой фотоапарат ни гониш навън, на снега — отбеляза Профейн.

— Ето — Тефлон отвори фотоапарата и подаде филмчето на Бени. — Много си докачлив.

Профейн взе филма, но просто не можеше да преглътне поражението. Облече се и нахлупи каубойската шапка. Паола бе наметнала флотски шинел, прекалено голям за нея.

— Навън! — извика Бени. — Навън, на снега.

А навън валеше сняг наистина. Хванаха ферибота за Норфък и седнаха на горния етаж. Пиеха кафе от хартиени чаши, вторачени в снежните парцали, които безшумно залепваха по големите прозорци. Нямаше какво да правят, освен да се гледат един друг и да изучават седналия на пейката отсреща скитник. Долу под тях корабният мотор бумтеше и пъхтеше, усещаха го със задниците си, но никой от двамата не можеше да измисли какво да каже.

— Искаше ли да останеш там? — попита Бени.

— Не, не — потрепери Паола. — Както решиш.

Разделяше ги дискретен половин метър изтъркана пейка. Бени не усещаше никакъв импулс да скъси разстоянието. „Дявол го взел! — помисли той. — Най-после и аз съм отговорен за някого.“

— Защо трепериш? Тук е достатъчно топло.

Паола поклати отрицателно глава (каквото и да означаваше това), загледана в носовете на галошите си. След малко Профейн стана и излезе на палубата.

Лениво падащият във водата сняг създаваше усещането за късен следобед, в единайсет часа вечерта. Над главите им през няколко секунди предупредително избучаваше сирената, осигуряваща чист път. Обаче, по този път в края на краищата сякаш нямаше нищо друго, освен кораби, неодушевени, изоставени, празни, издаващи шумове един на друг, които не означаваха нищо повече от турбулентността на витлата или съскането на падащия във водата сняг. И напълно сам насред всичко това беше Профейн.

Някои от нас изпитват ужас от смъртта; други — от човешката самота. Профейн се страхуваше от суша или от морски пейзажи подобни на този, в които нямаше нищо живо, освен него самият. Той като че ли неизменно попадаше на един такъв пейзаж: завиваше след ъгъла на улицата, отваряше вратата към една открита палуба и ето, озоваваше се в непозната страна.

Но някой отново разтвори вратата зад него. Скоро Бени усети Паола да пъха ръце под неговите, бузите й опряха в гърба му. Мислено той се отдръпна, за да огледа като страничен наблюдател получилия се натюрморт. Обаче присъствието на Паола изобщо не правеше сцената по-малко отчуждена. Двамата останаха така, докато фериботът стигна отсрещния бряг и навлезе в хелинга, задрънчаха вериги, заскимтяха стартерите на колите, запърпориха мотори.

Пътуваха с автобус до града, безмълвни. Слязоха близо до хотел „Монтичело“ и тръгнаха към „Ист Мейн Стрийт“, да намерят Пиг и Дюи. В Моряшки гроб бе празно и тъмно, за първи път, откакто Бени се помнеше. Сигурно полицията бе затворила кръчмата.

Откриха Пиг в съседното заведение — Южен рай при Честър. Дюи акомпанираше на оркестъра със своята китара.

— Купонът тече! — извика Пиг.

Десетина бивши моряци от „Ешафод“ изявиха желание за среща на колеги. Самообявявайки се за предводител (на обществени начала) на групата, Пиг определи това да стане на „Сузана Скуадучи“ — луксозен италиански пътнически лайнер, чийто строеж бе пред завършване в корабостроителницата на Нюпорт Нюз.

— Пак ли в Нюпорт Нюз? − възкликна Профейн (решил да не казва на Пиг за препирнята с Тефлон). И така: отново размотаване като йо-йо. − Крайно време е да бъде преустановена тази порочна практика! − отбеляза Бени, ала никой не го слушаше.

Пиг танцуваше неприлично буги-вуги с Паола.