Томас Пинчън
V. (17)

На следващата вечер Естър — изпъната благоприлично на най-задната седалка на презградския автобус, с нервно потрепващи бедра — разделяше вниманието си между криминогенната пустош отвън и книгата „Търсенето на Брайди Мърфи“^[1]. Тази книга бе написана от един колорадски бизнесмен, за да каже на хората, че има живот след смъртта. В хода на повествованието, той споменаваше прераждане, лекуване чрез внушение, свръхсетивни възприятия и останалите съставки от един чудноват канон на метафизиката на двадесетия век, с която вече сме започнали да свързваме град Лос Анджелис и подобни нему райони.

Шофьорът на автобуса изглежда бе нормален или кротък човек и, след като в неговия маршрут нямаше толкова много светофари и спирки колкото при централните линии, можеше да си позволи да бъде по-общителен. На волана му бе окачен транзистор, настроен на станцията ВЕРИН^[2]. Увертюрата на „Ромео и Жулиета“ от Чайковски обгръщаше с романтична сантименталност него и пътниците му. Докато автобусът пресичаше „Кълъмбъс“ авеню, някакъв безлик хулиган запрати камък по него и от тъмнината крясъци на испански застигнаха удара. Три-четири пресечки по-надолу се чу пукот, който можеше да бъде от пожар или изстрел. Запечатана в черните символи на партитурата, вдъхновена за живот от вибриращи струни и въздушни колони, преминала през бобини, преобразователи, кондензатори и електронни лампи, и стигнала до един потрепващ хартиен конус, неувяхващата драма на любовта и смъртта продължаваше да се разгръща, напълно откъсната от тази вечер и този град.

Автобусът навлезе в изненадващо запуснатия район на Сентрал Парк. Където, Естър бе уверена, те го правят навсякъде из храстите; обират, изнасилват, убиват. Естър и нейният свят не знаеха нищо за квадратните предели на парка след залез-слънце. Сякаш по силата на някакво споразумение, тази територия бе запазена за полицаи, престъпници и всякакви откаченяци.

Ами ако Естър има телепатични способности и може да вижда какво става там? Тя предпочиташе да не разсъждава за това. Телепатията нямаше да й придава сила, мислеше си тя, а само щеше да й причинява много болка. А и някой друг можеше да подслушва мислите й, без нейно знание. (Дали Рейчъл не я шпионираше по деривата?)

Тя докосна върха на носа си, деликатно, скришом: превзет жест, който бе усвоила съвсем наскоро. Не толкова за да го покаже на някого, който може би гледаше в нейна посока, колкото за да се увери, че носът все още е на своето място. Автобусът се измъкна от парка и навлезе в безопасния, ярко осветен Ийст Сайд, в светлините на Пето авеню. Те й напомниха, че утре трябва да отиде да купи онази рокля, 39,95 долара в „Лорд и Тейлър“^[3], която той сигурно ще хареса.

Колко смело момиче съм, мислеше тя обхваната от трепетна възбуда, преминавам през изпитанието на толкова много нощ и беззаконие, за да навестя Моя Любовник.

Слезе на Първо авеню и, почуквайки с токчетата, тръгна по тротоара, с лице към жилищните квартали на града и може би към някаква мечта. Скоро зави надясно, започна да рови в чантата си за ключ. Намери вратата, отключи, влезе. В предните стаи нямаше жива душа. Под огледалото двете златни дяволчета в часовника се въртяха в същото несинкопирано танго, което винаги бяха танцували. Естър се почувства като у дома. Зад операционната (един сантиментален поглед встрани през отворената врата, към масата, върху която бе извършена промяната на нейното лице) имаше една стаичка, а в нея креват. Той лежеше и светлината от нощната лампа с параболичен рефлектор окръжаваше с ярък ореол главата и раменете му. Той отвори очи — тя разтвори обятия.

— Подрани — отбеляза той.

— Закъснях — отвърна Естър. Вече пристъпвайки извън полата си.