Томас Пинчън
V. (45)

I

Маклинтик Сфиър, чийто тромпетист в момента изпълняваше соло, бе застанал до опразненото пиано и гледаше неопределено встрани. Слушаше с половин ухо музиката и погледът му пробягваше разсеяно по насядалите около масите посетители. Той докосваше от време на време клапите на своя алт-саксофон, сякаш да накара с помощта на съчувствено магьосничество онзи основен инструмент, тромпета, да развие идеята по-различно, по някакъв начин, който, мислеше Сфиър, може да е по-добър.

Това бе последната серия от мелодии. Седмицата бе минала лошо за Сфиър. Неколцина от колегите бяха освободени и заведението бе претъпкано с типове, които много обичаха да разговарят помежду си. От време на време в почивките го канеха на техните маси и го питаха какво мисли за други алт-саксофонисти. Някои от тях му излизаха с изтъркания номер: виж ме, аз мога да седя на една маса с всеки. Или това, или ще подхвърлят: „Хей, мой човек, ще изсвириш ли Нощен експрес^[1]?“ Да, бвана^[2]. Да, сър, шефе. Тая чернилка, старият Чичо Маклинтик, ш’ти изсвири най-хубавия ’Нощен експрес’, дето изобщо си чувал. А после ш’си вземе очукания алт-саксофон и ш’ти го напъха в интелектуалния бял гъз.

Тромпетистът искаше да привършват: той, както и Сфиър, бе чувствал умора през цялата седмица. Заедно с барабаниста отново подчертаха основната тема, след това изсвириха в унисон финала и слязоха от подиума.

Бродягите бяха наредени отвън като почетен караул. Пролетта бе връхлетяла Ню Йорк, много топла и афродизиакална. Сфиър намери своя „триумф“ на паркинга, качи се и отпраши към жилищната част на града. Изпитваше остра нужда да охлаби напрежението.

След половин час бе в Харлем, в един приятелски доходен (и в известен смисъл публичен) дом, държан от Матилда Уинтроп, мъничка и сбръчкана, на външен вид не по-различна от която и да е дребна възрастна жена на улицата, тръгнала със ситни крачки в мъждивия следобед, да търси лошо настроение и зеленчуци на пазара.

— Тя е горе — рече Матилда, с усмивка за всеки, дори и за музиканти с глави пълни с праведни старомодни схващания, които печелеха добре и караха спортни коли. Сфиър поигра няколко минути спаринг-бокс с нея. Рефлексите й бяха по-бързи от неговите.

Момичето седеше на кревата, пушеше и четеше каубойски роман. Сфиър захвърли палтото на един стол. Тя се поотдръпна, за да му направи място на леглото, подгъна страницата, до която бе стигнала и остави книгата на пода. Скоро Сфиър вече й разправяше как е прекарал седмицата, за богатите хлапаци, дето го използуваха като музикален фон и за музикантите от други по-големи групи, също паралии, които бяха предпазливи и реагираха нееднозначно, и за малцината, които не бяха в състояние да си позволят бира по един долар в Музикален Клуб „Нота V“, но разбираха или желаеха да разберат, обаче местата, които те евентуално можеха да заемат, бяха вече окупирани от богатите хлапаци и музикантите. Разказваше всичко това, забил лице във възглавницата, а тя разтриваше гърба му с удивително нежни ръце. Името й, твърдеше тя, било Руби, но Сфиър не й вярваше. Скоро:

— Изобщо интересно ли ти е това, което се опитвам да кажа? — попита я Сфиър.

— Когато съм възбудена, не — отвърна тя, достатъчно откровено. — Момичетата дори не правят опит да разберат тези неща. Те възприемат сетивно всичко. Аз чувствам какво свириш, също както чувствам от какво имаш нужда, когато си в мен. Може би това са едни и същи неща. Не знам, Маклинтик. Ти си добър към мен. Какво искаш?

— Извинявай — прошепна той. След малко: — Това е хубав начин за разтоварване.

— Ще останеш ли за нощта?

— Разбира се.

Изпитвайки взаимна неловкост, Слаб и Естър стояха пред един статив в неговата квартира, загледани в „Датско сирене №35“. Датското сирене бе последната мания на Слаб. Преди известно време той бе започнал неистово да рисува тези утринни кулинарни изделия във всички възможни стилове, на всякакво осветление и фон. Стаята вече бе затрупана от кубистки, фовистки и сюрреалистични датски сирена̀.

— Моне е прекарал последните години от живота си в неговата къща в Гиверни, рисувайки водните лилии в градинското езерце — аргументираше се Слаб. — Рисувал е всякакви видове водни лилии. Харесвал е водните лилии. Това са моите последни години. Аз обичам датските сиренета. Откакто се помня, датското сирене е поддържало живота ми. Защо да не го рисувам?

Темата на „Датско сирене №35“ заемаше само малка част, долу вляво от центъра на платното, където то бе изобразено набучено на една от металните стъпенки на телеграфен стълб. Пейзажът представляваше празна улица, драстично скъсена в перспектива. Живите неща на тази улица бяха само едно дърво по средата на дължината й, върху което бе кацнала пъстра птица, изобразена с множество енергично положени спираловидни завъртулки, извивки и ярки мазки.

— Това — поясни Слаб, в отговор на нейния въпрос, — е моят бунт срещу Кататоничния Експресионизъм: универсалният символ, който реших, че ще замени Кръста в западната цивилизация. Яребицата, кацнала на Крушата. Нали помниш старата коледна песен, която представлява една езикова смешка. Полска яребица на крушата. Действа като машина и все пак картината показва одушевени неща, ето в това е прелестта. Яребицата яде круши от дървото и нейните изпражнения на свой ред подхранват дървото, което израства все по-високо и по-високо, всеки ден издига яребицата по-нагоре и същевременно й осигурява непрекъснат запас от благинка. Това е перпетуум-мобиле, с изключение на едно нещо. — Слаб посочи водоливника в горната част на картината, представляващ фантастично чудовище с остри зъби. Върхът на най-дългия му зъб се намираше на въображаемата линия, която можеше да бъде прекарана успоредно на оста на дървото, така че да минава през главата на птицата. — Със същия успех това би могло да бъде нисколетящ самолет или жица за високо напрежение — обобщи той. — Но един ден тази птица ще се наниже на зъбите на чудовището, точно както горкото датско сирене вече е набучено на телеграфния стълб.

— Защо не отлети? — попита Естър.

— Много е глупава. Някога е знаела да лети, но е забравила.

— Долавям някаква алегория във всичко това — отбеляза тя.

— Не — възрази Слаб. — То е на същото интелектуално ниво като решаването на неделната кръстословица в „Ню Йорк Таймс“. Фалшиво. Недостойно за теб.

Естър бе отишла до леглото.

— Не! — почти извика той.

— Слаб, толкова ми е зле. Изпитвам почти физическа болка тук. — Тя прекара пръсти по слабините си.

— Аз също съм на сухо — увери я Слаб. — Не съм виновен, че Шьонмейкър те е отрязал.

— Не съм ли твоя приятелка?

— Не — отвърна Слаб.

— Какво да направя, за да ти докажа?…

— Отиди си — отсече Слаб. — Ето това можеш да направиш. И ме остави да спя. В моето непорочно войнишко легло. Сам. — Той допълзя до кревата и се просна по очи. Скоро Естър излезе, пропускайки да затвори вратата. Не беше от този тип жени, дето затръшват вратата, когато им откажеш.

Рейчъл и Руни седяха на барчето в кварталната кръчма на Второ авеню. Двама души в ъгъла, ирландец и унгарец, се караха шумно през кегелбановия улей.

— Къде ходи тя нощем? — чудеше се Руни.

— Паола е странно момиче — поясни Рейчъл. — След време ще разбереш, че не трябва да й задаваш въпроси, на които тя не желае да отговаря.

— Може би се среща с Пиг.

— Не. Пиг Бодайн живее в Музикален Клуб „Нота V“ и в Ръждивата лъжица. Страшно е навит на Паола, но мисля, че прекалено много й напомня за Папи Ход. Флотата има свои специфични начини за печелене на симпатии. Паола избягва Пиг Бодайн и това го съсипва, а що се отнася до мен, аз съм доволна от такова развитие на нещата.

Това съсипва мен, искаше да каже Уинсъм. Но не го направи. Напоследък той търсеше утеха при Рейчъл. В известен смисъл бе започнал да разчита на това. Отчуждеността й от Пасмината, нейната уравновесеност и независимост, го привличаха. Но това по никакъв начин не му помагаше да си уреди среща с Паола. Може би го бе страх от реакцията на Рейчъл. Започваше да подозира, че тя не е от момичетата, които одобряват сводниченето за своите съквартирантки. Поръча още едно уиски с бира.

— Много пиеш, Руни — укори го тя. — Безпокоя се за теб.

— А ти пък много ми натякваш — с усмивка отвърна той.