Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- V., 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимир Желязков, 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- @От преводача
- @Публикувано първо в Читанка
- XX век
- Ирония
- Контракултура
- Линейно-паралелен сюжет
- Постмодернизъм
- Поток на съзнанието
- Път / пътуване
- Сатира
- Черен хумор
- Четиво само за възрастни
- Оценка
- 5 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- NomaD (2020 г.)
Издание:
Автор: Томас Пинчън
Заглавие: V.
Преводач: Красимир Желязков
Година на превод: 2020
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: САЩ
Коректор: NomaD
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13356
История
- — Добавяне
IX
В съседство със затвора, от който наскоро бе излязъл Евън и недалеч от Британското консулство, има две тесни улици, „Виа дел Пургаторио“ и „Виа дел’Инферно“[1], образуващи Т-образна пресечка, чиято дълга страна е успоредна на река Арно. Виктория стоеше на тази пресечка, обгърната от мрачната нощ, дребничка фигура в бяла демитена рокля. Разтреперана, сякаш очакваше любовник. В консулството отношението към нея бе внимателно и деликатно; нещо повече, тя бе забелязала глухото и напрегнато пулсиране на някакво известие в слепоочията им и внезапно бе разбрала, че старият Годолфин наистина е бил измъчван от „ужасна нужда“, а също, че още веднъж интуицията не я бе подвела. Тази нейна дарба я изпълваше със самоувереност, тъй както атлетът се гордее със своята сила и ловкост; дори нещо повече — неочаквано бе извадила на бял свят нейния скрит талант на разузнавач. Преди време, например, интуицията й бе подсказала, че Гудфелоу не е обикновен турист, а шпионин. Решението й да помогне на Годолфин не произтичаше от някаква романтична илюзия за шпионството, — в което виждаше малко блясък и предимно грозота, — а по-скоро защото смяташе, че умението или каквото и да е предразположение към необикновеното е нещо желано и възхитително само по себе си; и въздействието му става по-силно с отдалечаването от нравствените понятия. Въпреки че би го отрекла, нейният начин на мислене бе доста сходен с този на Феранте, Гаучо, синьор Мантиса; и, също като тях, при нужда би действувала, аргументирайки се със своето лично, неповторимо и индивидуално тълкуване на „Владетелят“[2]. Подобно на синьор Мантиса, който бе въздигнал в култ лисицата, Виктория твърде много надценяваше артистизма и индивидуалните действия. Може би след време някой от тях ще попита: имаше ли нещо по-характерно за епохата, от тази склонност да бъде отдавано предпочитание на все по-изтънчените и по-непочтени прийоми и същевременно да бъдат ограничавани, колкото е възможно, силовите методи?
Застанала неподвижно на кръстовището, тя мислеше напрегнато: беше ли й повярвал старецът, дали все пак я бе чакал? Искрено се надяваше да го е сторил, може би не толкова от загриженост за него, а вследствие на някаква перверзна разновидност на самовъзвеличаването, тълкуваща насочването на събитията в определеното им от нея русло като възхитително потвърждение на собствените й умения. Но все пак бе избегнала, — вероятно поради свръхестествената окраска, която индивидите от силния пол придобиваха в нейното съзнание, — момичешката склонност да описва всеки мъж над петдесетте като „мил“, „приятен“ или „симпатичен“. По-скоро Виктория съзираше във всеки възрастен мъж неговия латентен образ, върнат двайсет или трийсет години назад, под формата на призрачно видение, почти сливащо своите очертания със собствения си двойник: млад, силен, със здрави мускули и чувствителни, нежни ръце. Тъй че, в лицето на капитан Хю тя бе видяла младия вариант, на когото искаше да помогне, да го направи част от необятната система от басейни, шлюзове и канали, издълбани от нея за буйната река Съдба.
Ако съществува — както вече бяха започнали да подозират някои психоаналитици — родова памет, някакво унаследено хранилище на изначални познания, предназначени да моделират определени наши постъпки и случайни желания, то не само присъствието на Виктория тук и сега, между чистилището и пъкъла, но и безусловната й обвързаност с римокатолицизма като приемлив и необходим, произлиза и зависи от един елемент на примитивната вяра, който, подобно на жизненоважен пропускателен клапан, блести с цялата си пищност и величие в това вместилище и намира израз като призрак или метафизичен дубликат (възникващ понякога чрез просто умножение, но много по-често в резултат от деление), а също и в естествения извод, че синът е двойник на бащата. След като веднъж бе приела двойствеността, на Виктория й оставаше само една крачка до триединството. И вече съзряла потрепващия ореол на второто по-енергично „его“ около стария Годолфин, сега тя чакаше край затвора, докато някъде отдясно едно момиче пееше усамотено за колебанието си между богатия старец и хубавия младеж.
Най-после тя чу отварянето на вратата на затвора, стъпките му, приближаващи по тясната пътека, захлопването на вратата. Виктория заби върха на чадъра близо до своето мъничко стъпало и отправи поглед към него. Евън Годолфин стигна до нея, още преди да го бе усетила, насмалко да се сблъскат.
— Не може да бъде! — възкликна той.
Виктория вдигна очи. Лицето му бе неясно. Той гледаше внимателно.
— Видях ви тази сутрин. Момичето от трамвая, нали?
— А вие ми пяхте Моцарт — шепнешком потвърди Виктория. Той изобщо не приличаше на стария Годолфин.
— Шегувах се — смутено промълви Евън. — Изобщо не исках да ви поставям в неудобно положение.
— Обаче точно така стана.
Евън сведе глава срамежливо.
— Но какво правите тук, толкова късно? — Той се изсмя пресилено. — Сигурно не чакате мен.
— Да — тихо отвърна тя. — Теб чакам.
— Това ужасно ме ласкае. Но, бих казал, ти не си от онези момичета, които… Наистина ли си такава? Всъщност, по дяволите, защо ме чакаш? Не и затова, че ти е харесал гласът ми.
— Защото ти си негов син — отвърна тя.
Евън схващаше, че не бива да иска от нея обяснение, не трябва да пелтечи, как се запознахте с баща ми, откъде ти е известно, че съм тук, че ще ме освободят? Изглежда онова, което бе казал на Гаучото в килията, бе своего рода изповед; признание за слабост; сякаш мълчанието на Гаучото на свой ред бе послужило като опрощение, избавление от слабостта, и неочаквано го бе издигнало в трепетните висини на един нов вид зрелост. Съзнаваше, че вярата във Вийсю не му дава право да демонстрира повече тъй високомерно своето съмнение както преди, и може би където и да отиде отсега нататък, ще носи със себе си, като покаяние, лесното възприемане на чудесата или виденията, каквато му изглеждаше тази среща на пресечката. Двамата тръгнаха. Тя обхвана с ръце бицепса му.
От позицията на по-високия си ръст Евън забеляза изкусно резбования гребен от слонова кост, мушнат докрай в косата й. Лица, каски, сплетени ръце: разпънати на кръст? Очите му се спряха съвсем отблизо на лицата. Всички изглеждаха заострени и удължени, смъкнати от тежестта на телата под тях: но като че гримасничеха по-скоро от съгласие, — с източното схващане за безгранична издръжливост, — отколкото от някакъв по-ясно определен или характерен за човек от бялата раса израз на болка. Какво необикновено момиче! Тъкмо бе решил да използува гребена като повод за разговор, когато Виктория продума.
— Колко странен е градът тази вечер. Сякаш нещо трепери под повърхността му, в очакване да си пробие път нагоре.
— О, да, почувствувах го. И мисля, че ние изобщо не се намираме в Ренесанса. Въпреки фреските на Фра Анджелико, картините на Тициан и Ботичели, църквата на Брунелески и духовете на Медичите. Това е друго време. Предполагам, то може да бъде оприличено на радия: казват, че постепенно, в течение на невъобразимо дълъг период от време, радият се превръща в олово. Сякаш блясъкът на старата Флоренция е изчезнал, тя изглежда като обгърната от оловносива тоналност.
— Навярно единственото сияние, което е останало, идва от Вийсю.
— На колко години си? — попита Евън, поглеждайки я. — Имам усещането, че са ти известни много повече неща за Вийсю, отколкото на мен.
— Знаеш ли как се чувствувах, когато говорех с него? — сви устни Виктория. — Сякаш той ми бе разказвал същите истории, които е разказвал на теб още като дете, и съм ги забравила, но ми бе нужно само да го видя, да чуя гласа му, за да се върнат всички спомени, непокътнати.
— Това почти ни превръща в брат и сестра — констатира Евън с усмивка.
Виктория не отговори. Завиха и излязоха на „Виа Порта Роса“. По улиците имаше много туристи. На един ъгъл бяха застанали трима бродещи музиканти, китара, цигулка и казу[3], които изпълняваха сантиментални мелодии.
— Може би се намираме в преддверието на ада — отбеляза Евън. — Или на място, подобно на онова, където се срещнахме: някаква пресечна точка между ада и чистилището. Странно е, че във Флоренция изобщо няма „Виа дел Парадизо“[4].
— Може би никъде по света няма такава улица.
Поне за момента те като че ли бяха изоставили всякакви странични планове, теории и кодове, бяха пренебрегнали дори неизбежното романтично любопитство един към друг, за да се отдадат на усещането да бъдат чисто и просто млади, да споделят чувството за мирова скръб, за ефимерна тъга от спектакъла, представящ Нашия Човешки Жребий, приеман от всеки на тази възраст като награда или подарък за успешно преживяното юношество. За тях музиката бе сладостна и мъчителна, колоните шляещи се туристи им приличаха на Танц на Смъртта. Двамата стояха на ъгъла, втренчени един в друг, побутвани от амбулантни търговци и туристи, потънали, може би, също тъй дълбоко в тази връзка на младостта, колкото и в глъбините на очите, които всеки от тях съзерцаваше.
— Аз още не знам името ти — пръв наруши мълчанието Евън.
Тя му го каза.
— Виктория — повтори Евън.
Тя почти тържествуваше. По какъв начин бе произнесъл името й!
Евън потупа ръката й.
— Да вървим — подкани я той покровителствено, почти бащински. — Имам среща с него в Шайсфогел.
— Разбира се — отвърна Виктория.
Завиха наляво от Арно, и тръгнаха към „Пиаца Виторио Емануеле“.
Синовете на Макиавели използуваха за гарнизон един изоставен тютюнев склад до „Виа Кавур“. В момента там бе само мъж с аристократична осанка, Борачо, който изпълняваше еженощната си обязаност — проверка на пушките. Внезапно някой заблъска по вратата.
— Digame[5] — викна Борачо.
— Лъвът и лисицата — дойде отговорът.
Борачо отключи вратата и едва не бе съборен от якия метис Тито, който си изкарваше прехраната с продажба на порнографски снимки на войниците от Четвърти Армейски Корпус. Той изглеждаше ужасно възбуден.
— Ще тръгнат, тази нощ, половин батальон, имат пушки с щикове… — задърдори Тито.
— Какво ли пък е това, за Бога? — изръмжа Борачо. — Да не би Италия да е обявила война? Que pasa?[6]
— Консулството. Венецуелското консулство. Ще го охраняват. Те ни очакват. Някой е предал Синовете на Макиавели.
— Успокой се — посъветва го Борачо. — Може би най-после е настъпил моментът, който Гаучото ни обещаваше. Значи той сигурно ще дойде скоро. Бързо. Вдигни хората под тревога. Да бъдат нащрек. Изпрати в града куриер, да намери Куернакаброн. Той вероятно ще бъде в бирарията.
Тито отдаде чест, завъртя се, изтича бързо до вратата, отключи я. Нещо му хрумна.
— Може би… може би самият Гаучо е предателят — промърмори той и отвори вратата.
На прага стоеше Гаучото, кръвнишки намръщен. Тито зяпна. Без да каже дума, Гаучото стовари юмрук върху главата на метиса. Тито политна и с трясък рухна на пода.
— Идиот — процеди Гаучото. — Какво е станало? Май всички са полудели.
Борачо му разказа за войската.
— Bravissimo[7] — Гаучото потърка ръце. — Голяма акция. А ние все още нямаме вести от Каракас. Но нищо. Тази вечер започваме. Вдигни под тревога войниците. Трябва да бъдем там в полунощ.
— Няма много време, comendatore.
— Ще бъдем там в полунощ. Vada.[8]
— Si, commendtore — Борачо отдаде чест и излезе, внимателно прескачайки пътьом Тито.
Гаучото пое дълбоко дъх, скръсти ръце, разпери ги широко, отново ги скръсти.
— И така — извика той на празния склад. — Във Флоренция още веднъж настъпи нощта на лъва и лисицата!