Томас Пинчън
V. (48)

ІV

Цял следобед Маклинтик Сфиър разглеждаше песнопойки.

— Ако искаш да те хване депресията, прочети някоя песнопойка — посъветва той Руби. — Всъщност нямам предвид музиката, а текстовете.

Момичето не отговори. Последните две-три седмици беше доста нервна. „Какво е станало?“ — питаше Маклинтик, но тя само свиваше рамене. Една вечер сподели с него, че е много обезпокоена за баща си. Липсва й. Навярно е болен?

— Ходиш ли при него? Момичетата трябва да навестяват родителите си от време на време. Ти просто не съзнаваш какво щастие е да имаш баща.

— Той живее в друг град. — И нито дума повече не казваше.

— Слушай, искаш ли пари за билет? — поинтересува се той днес. — Защо не отидеш да го видиш? Точно това трябва да направиш.

— Маклинтик, каква работа има една проститутка, че да ходи където и да е било? — отвърна тя. — Курвата не е човек.

— Ти обаче си човек. И освен това Руби, ти си с мен. И много добре знаеш, че ние двамата не си играем тук игрички — потупа той леглото.

— Проститутката живее само на едно място и никога не излиза оттам. Като девственица от приказките. Никъде не пътува, никъде не ходи, освен ако не работи на улицата.

— Не може да го мислиш сериозно.

— Защо да не може? — Тя отбягваше погледа му.

— Матилда те харесва, има симпатии към теб. Да не си полудяла?

— Какво друго ми остава? Или на улицата, или да седя затворена в тази клетка. Отида ли да го видя, повече няма да се върна тук.

— Къде живее той? В Южна Африка?

— Възможно е.

— Мили Боже!

В наше време никой не се влюбва в проститутка, казваше си Маклинтик Сфиър. Освен ако не е четиринайсетгодишен и тя му е първата женска. Но Руби, независимо каква е в леглото, извън него е и много добър приятел. Маклинтик се тревожеше за нея. Това (поне в дадения случай) беше положителна тревога, за разлика от вълненията, които явно подлудяваха Руни Уинсъм — при всяка нова среща на Маклинтик му се струваше, че Руни превърта още повече.

Неустановеното положение продължаваше вече две седмици. Маклинтик не се придържаше безрезервно към естетическите възгледи, формиращи стила „куул“^[1], както бе прието в следвоенните години, и затова не беше особено против — вероятно за разлика от някои други музиканти — когато пияният Руни подхващаше разговор за своите лични проблеми. Няколко пъти Руни се бе появявал с Рейчъл, но Маклинтик знаеше, че тя е почтено момиче и между тях свалка не можеше да съществува, значи Руни наистина имаше проблеми с онази негова Мафия.

В Нуева Йорк наближаваше най-противният сезон на годината — разгарът на лятото. Време за побоища между банди в парка с много жертви сред младежите; време на поголовна нервозност, непреодолими противоречия и разтрогнати бракове, време, когато замръзналите в зимен сън всевъзможни самоубийствени и хаотични импулси, се разтопяват и излизат наяве, лъсват в порите на лицето. Маклинтик отиваше на джазов фестивал в Ленъкс, щата Масачузетс. Знаеше, че няма да издържи дълго там. Ами Руни? Взаимоотношенията с жена му най-вероятно щяха да го подтикнат към някоя крайност. Маклинтик бе забелязал това снощи в Музикален Клуб „Нота V“ между изпълненията. Беше виждал подобно вцепенение и преди: негов познат басист от Форт Уорт с каменна физиономия, все повтаряше „Имам проблеми с наркотиците“ — една вечер превъртя и го откараха в болница, в Лексингтън или в друг град. Маклинтик така и не разбра къде. Обаче изражението на Руни бе абсолютно същото, прекалено равнодушно. Прекалено безразлично, когато казваше: „Имам неприятности с жена ми“. Какво се криеше дълбоко в него, което горещото нуева-йоркско лято щеше да разтопи? Какво ще стане, когато това се случи?

Странна беше тази дума: „превъртам“. Напоследък Маклинтик бе придобил навика да разговаря за електричество със звукооператорите и техниците всеки път по време на запис в студиото. Преди време то изобщо не го интересуваше. Сега обаче му се струваше, че щом електричеството му помагаше да стигне до по-многобройна аудитория, съставена от приблизително равни части харесващи и неодобряващи музиката му, но все пак без изключение плащащи по един или друг начин, и след като хонорарите осигуряваха бензин за „триумфа“ и изисканите костюми марка „Д. Прес“ за самия него, значи Маклинтик би трябвало да бъде признателен на електричеството и дори да го опознае по-добре. Той понаучаваше оттук-оттам по нещо и веднъж миналото лято в разговор с един звукооператор бе засегната темата за стохастичната музика и цифровите компютри. В резултат от тази беседа възникна обозначението „Зареден/Възстановен“, което се превърна в отличителен призив и автограф на групата. От същия звукооператор той узна за съществуването на тъй наречената „тригер“ или „ези-тура“ двутриодна схема, тоест схема с две устойчиви състояния, която, веднъж захранена с електричество, може да се намира в едно от двете състояния в зависимост от това коя лампа провежда ток и коя е прекъсната.

— Което може да означава да или не и съответно едно или нула — бе пояснил звукооператорът. — Схемата по същество представлява един от основните елементи или специализирана „клетка“ на големия „електронен мозък“.

— Откачена работа! — бе промърморил Маклинтик, неусетно изгубил нишката на обяснението. Но му хрумна, че ако мозъкът на компютъра може да заема положение ези или тура, значи и съзнанието на музиканта би трябвало да е в състояние да прави същото? Докато си в положение тура, всичко е проникновено, задълбочено, готино. Но откъде се появява импулсът, пораждащ състоянието ези, тоест кое предизвиква умопомрачението?

Маклинтик не притежаваше поетична дарба, но все пак бе съчинил някакъв безсмислен текст римуващ се със „Зареден/Възстановен“. Понякога на подиума го тананикаше на ум, докато саксофонът му изпълняваше солата:

Мислено пресичам Йордан,

Тура, ези, преди рисувах

Белите брези от натура

Ези, тура, сега лекувам

Неврози с акупунктура.

„Зареден/Възстановен“, защо

Съм тъй като акула хищен.

И същевременно тъй

Откачен и задълбочен

Събрано в една молекула

— За какво мислиш? — попита момичето Руби.

— За това как хората превъртат и обезумяват — отвърна Маклинтик.

— Ти никога няма да откачиш.

— За мен такава опасност не съществува — увери я Маклинтик. — Но много други може да ги сполети.

А след малко продължи, обръщайки се към нея, но всъщност неадресирано:

— Руби, след войната какво стана? Първо светът падна на ези, изперка и започна война. Обаче дойде ’45 година, животът се обърна на тура и поуспокои. Хората тук в Харлем преминаха на тура, равнодушието взе връх. Всички станаха прекалено сдържани, безучастни. Няма любов, няма омраза, няма тревоги, няма вълнение. Все пак, от време на време някой превърта обратно и се завръща там, където има любов…

— Навярно точно тук е истината — съгласи се момичето, след продължителна пауза. — Може би трябва да си луд, за да обикнеш някого.

— Но когато много хора превъртят едновременно, започва война. А войната, доколкото знам, не е любов.

— Ези, тура, физ-култ-ура — изтананика тя.

— Съвсем като дете си.

— Точно така, като дете съм. Тревожа се за теб, Маклинтик. Тревожа се и за баща ми. Ами ако е превъртял?

— Защо не отидеш да го видиш? — Отново същият аргумент. Тази вечер определено щяха да водят дълги спорове.

 

 

— Ти си красавица — повтаряше Шьонмейкър.

— Сериозно ли, Шейл?

— Е, може би не такава, каквато си. Но както те виждам аз.

— Тъй повече не може да продължава. — Тя стана от леглото.

— Върни се тук.

— Няма, Шейл. Нервите ми просто не издържат.

— Лягай.

— Стигнах дотам, че ме е срам да погледна в очите Рейчъл или Слаб…

— Ела тука. — Най-после тя легна до него. — Тазовите кости би трябвало да изпъкват повече — отбеляза той, поглаждайки ги. — Много по-секси ще бъде така. Мога да го измайсторя.

— Моля те, Шейл, престани.

— Естър, аз искам да давам. Искам да сторя нещо за теб. Ако мога да извадя наяве, пред целия свят, скритата в теб красавица, въплътената идея за Естър, както вече направих с лицето ти…

Едва сега тя започна да чува тиктакането на часовника, на масичката до леглото. Естър лежеше сковано, готова да побегне на улицата, дори гола, ако се наложеше.

— Хайде — подкани я той. — Ела за половин час в съседната стая. Толкова е просто, че ще се справя без ничия помощ. Само една местна упойчица.

Тя се разплака.

— И следващият път какво? — попита след малко Естър през сълзи. — Ще поискаш да увеличиш бюста ми. После сигурно ушите ми ще ти се видят прекалено големи. Шейл, защо да не мога да остана просто самата аз?

Шьонмейкър се изтърколи от нея, вбесен.

— Как можеш да убедиш една жена, че любовта е нещо съвсем… — отправи той въпрос към пода.

— Ти не ме обичаш. — Естър стана, започна несръчна борба със сутиена. — Никога не съм чувала такова нещо от теб, или пък ако си го казвал, изобщо не го мислиш.

— Ти ще се върнеш — заяви Шьонмейкър, продължавайки да гледа в пода.

— Няма — през тънката материя на вълнения пуловер. Но щеше да се върне, естествено.

Известно време след излизането й в стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника. После Шьонмейкър раззина уста в прозявка, внезапна и експлозивна, преобърна се с лице към тавана и започна да го ругае полугласно.

 

 

В същото време Профейн, разположен в „Антрорисърч Асосиейтс“, слушаше с половин ухо бълбукането на кафето и провеждаше въображаем разговор с МОР. Това вече бе станало традиция за него.

Помниш ли, Бени, шосе №14, в южна посока, на излизане от Елмайра, щата Ню Йорк? Минаваш по надлеза, поглеждаш на запад и виждаш как слънцето залязва сред купчини щърбави отпадъци. Стотици декари ръждясващи стари коли, натрупани една върху друга, пласт след пласт. Автоморга. Ако мога да умра, тъй би изглеждало моето гробище.

— Прав ти път! Я се виж на какво приличаш! Защо си тъй натъкмен, като истински човек? Ти си за боклука, а не да те погребват или кремират.

Разбира се. Съвсем като човек. А помниш ли Нюрнбергския процес, веднага след войната? Помниш ли снимките от Аушвиц? Хиляди тела на мъртви евреи, натрупани на купища, точно като онези жалки автомобилни останки. Вече се започна, загубеняк такъв.

— Това го е направил Хитлер. Той е бил ненормален.

Хитлер, Айхман, Менгеле. Преди петнайсет години. Да ти е идвало на ум, че след като е започнало веднъж, може би по-нататък не съществуват критерии за лудост и нормалност?

— Какво е почнало, за Бога?

 

 

И в същото време, оглеждайки взискателно своето платно „Датско сирене №41“, Слаб нанасяше отривисти леки мазки по повърхността му със стара тънка самурена четка. Два кафяви плужека — голи охлюви — лежаха кръстосани върху многоъгълна мраморна плоча и се съвъкупяваха, а между тях се надигаше полупрозрачен белезникав мехур. Тук никакво пастозно полагане на боите: Слаб ги нанасяше икономично, изображението бе пределно достоверно, дори отвъд границите на реалистичното. Странно осветление, изцяло неправилни сенки, мраморни повърхности, плужеци и хиперреалистично пресъздадено парче нахапано датско сирене в горния десен ъгъл. Блещукащите като лунна светлина слизести дири от голите охлюви целеустремено и неизбежно се съсредоточаваха в пресечния X на тяхното съединение.

А под светлините на Бродуей в същото време Каризма, Фу и Пиг Бодайн изскочиха шумно от една уестсайдска бакалница, като крещяха футболни тактически сигнали и подхвърляха помежду си някакъв спаружен патладжан.

А Рейчъл и Руни седяха на пейка на площад „Шеридан“ и разговаряха за Мафия и Паола. Един след полунощ. Вятърът задуха още по-силно и стана нещо твърде любопитно: сякаш на всички нюйоркчани едновременно им бяха омръзнали всякакви новини, защото из малкия парк хвърчаха хиляди вестникарски страници в посока към центъра на града, подобно на бледи прилепи летяха безпорядъчно на фона на дърветата, увиваха се около краката на Руни и Рейчъл, и спираха в дремещия в отсрещната алея бездомник. На площад „Шеридан“ милиони непрочетени и непотребни думи се връщаха към някакво подобие на живот, докато двамата на пейката разсеяно изпълняваха своите индивидуални откъслечни монолози, без да слушат какво говори другия и без да забелязват нищо наоколо.

 

 

А мрачният и трезвен Стенсъл киснеше в „Ръждивата лъжица“, докато следващият кататоничен експресионист, т.е. някакъв приятел на Слаб, го засипваше с приказки за Голямото Предателство и дърдореше врели-некипели за Танца на Смъртта. В същото време нещо подобно ставаше и около тях: нали в този момент обединените може би от призрачни връзки членове на Цялата Шантава Пасмина навярно обикаляха с весели крясъци из поредната безплодна пустиня. Стенсъл размишляваше за историята на Мондауген, за обсаденото пиршество на Пасмината в къщата на Фопъл и тук в Ню Йорк му се привиждаха същите нашарени от пудра като с прокажени петна лица, увиснали челюсти и кървясали очи, морави от тазсутрешното домашно вино езици и зъби, червило, тъй плътно наслоено, че според него, можеше да бъде отлепено като дебел пласт и пуснато на земята при остатъците от изхвърлени подобни нему отпадъци — при безплътните усмивки или гримаси, които навярно биха могли да послужат като пътеводна нишка за Пасмината на следващото поколение… О, Господи!

— ’Кво? — попита кататоничният експресионист.

— Меланхолия — отвърна Стенсъл.

А Мафия Уинсъм, сама и без компания, стоеше гола пред огледалото, замислено оглеждаше тялото си и нищо друго не виждаше. А котаракът протяжно мяукаше на двора.

А някой знаеше ли къде е Паола?

 

 

През последните няколко дни за Шьонмейкър ставаше все по-трудно, дори невъзможно, да постигне известно разбирателство с Естър. Той започваше да мисли отново да скъса с нея, този път завинаги.

— Ти не обичаш мен — повтаряше Естър. — Ти искаш да ме превърнеш в нещо, което не съм.

В отговор той можеше само да привежда някакви нескопосани платонически доводи. По-приятно ли ще й бъде на Естър, ако той се принизи дотолкова, че да обича само тялото й? Той обича душата й. Какво става с нея? Нали на всяко момиче му се иска мъжът да обича душата й, нейното истинско „аз“? Разбира се! Кое момиче не желае това? Добре, а какво представлява душата? Това е идеята за тялото, абстракцията скрита зад реалността: Естър, такава каквато е в действителност, възприемана от петте сетива, с определени недостатъци в скелета и тъканите. Шьонмейкър би могъл да покаже на света истинската, съвършената Естър, съществуваща вътре в несъвършената. И душата й ще излезе наяве — сияйна, лъчезарна, неописуемо прекрасна.

— Кой си ти, че да ми казваш как ще изглежда душата ми? — откликваше с крясък Естър. — Знаеш ли в какво си влюбен ти? В себе си. Ти обичаш единствено собственото си майсторство на пластичен хирург и нищо друго.

А в отговор на това Шьонмейкър се изтърколваше по-далеч от нея, гледаше дълго в пода и повтаряше на глас риторичния въпрос дали все някога ще може да разбере жените.

Душевният стоматолог Айгенвалю дори бе съветвал Шьонмейкър по въпроса. Макар Шьонмейкър да не бе колега, Айгенвалю все пак бе съгласен с него, допускайки може би, че теорията на Стенсъл за вътрешния кръг е вярна. „Приятелю Дъдли, — казваше си той, — нямаш никаква работа с тези хора.“

Но очевидно имаше, тъй като обслужваше членовете на Пасмината по занижени тарифи за почистване, пломбиране, разширяване на зъбни канали и други стоматологически операции. Защо? Ако всички те бяха лентяи и непрокопсаници, но все пак предоставяха на обществото ценни мисли и произведения на изкуството — много добре, даже прекрасно. Щом е така, значи един ден, през следващата епоха на исторически възход, когато настоящият декаданс вече ще е отшумял в миналото, планетите ще са колонизирани и на земята ще възцари мир, все някой летописец на стоматологията ще спомене Айгенвалю в бележка под линия, като меценат, дискретен лекар на нео-якобинската школа.

Обаче те не произвеждаха нищо, освен разговори, при това не особено съдържателни. Някои от тях, като например Слаб, в действителност упражняваха дейности съответстващи на специалността им, произвеждаха реален продукт. Но какъв? „Датско сирене“. Или неопределена съвкупност от технически похвати в името на самата техника — т.е. Кататоничен Експресионизъм. Или пародии на вече направеното от други.

Толкова за изкуството. А Мисълта? Пасмината си бе разработила някакъв особен вид стенография, посредством която можеше да описва всяко събитие. Размяната на мисли и беседите в „Лъжицата“ на дело се бяха превърнали в елементарен набор от свързани по определени начини собствени имена, литературни алюзии, публицистично-критическа или философска терминология. Разполагаш с даден брой кубчета и в зависимост от системата на подреждането им, ти си или умен или глупав. В зависимост от реакцията на околните, можеш да ги причислиш към категориите Готин или Кофти. Обаче броят на кубчетата е ограничен.

— Погледнато математически, — често мислеше Айгенвалю, — не изникне ли в близкото бъдеще на хоризонта им някоя самобитна и оригинална личност, тяхната класификационна система ще бъде напълно компрометирана. И тогава какво? — Да, наистина, какво? Подреждане и преподреждане от този тип по същество представляваше Декаданс, но изчерпването на всички възможни промени и комбинации означаваше смърт.

Това плашеше Айгенвалю понякога. Той се връщаше в кабинета и разглеждаше комплекта челюсти. Металът и зъбите са издръжливи и дълготрайни.