Томас Пинчън
V. (46)

II

Следващата вечер Профейн седеше в стаята за охраната на „Антрорисърч Асосиейтс“, вдигнал крака на газовата печка, зачетен в препоръчания му от Пиг Бодайн авангардистки каубойски роман „Шерифът екзистенциалист“. В лабораторното помещение отсреща, с осветени от нощната лампа типично Франкенщайновски уродливи черти и обърнато към Профейн лице бе настанен МОР: манекен за отчитане на радиацията.

Кожата му бе от целулозно-ацетатен бутират, пластмаса пропускаща не само светлината, но плюс нея рентгеновите и гама-лъчите, и неутроните. Скелетът му бе сглобен от истински човешки кости, вече обеззаразени; по-дългите от тях и гръбначният стълб бяха издълбани отвътре, за да вместват радиационните дозиметри. МОР бе висок метър и седемдесет и пет — според стандартите на военновъздушните сили, около петдесет процента от постъпилите там трябваше да бъдат с такъв ръст. Белите дробове, гениталиите, бъбреците, щитовидната жлеза, черният дроб, далакът и другите вътрешни органи бяха кухи и изработени от същата прозрачна пластмаса, както и вместващото ги тяло. Те можеха да бъдат запълвани с водни разтвори, притежаващи свойството да поглъщат равностойно количество радиация, както и тъканта, която заместваха.

„Антрорисърч Асосиейтс“ бе филиал на „Йойодин“. Изследваше по правителствена поръчка въздействието на височинните и космическите полети; за Националния Съвет по Безопасността проучваше травмите, вследствие на пътнотранспортни произшествия; за Управление Гражданска Защита провеждаше изпитания за радиационната поглъщаемост, при които използваше МОР. През осемнайсети век е било удобно човекът да бъде смятан за автомат с часовников механизъм. През деветнайсети век, когато Нютоновата физика е била твърде добре усвоена и са били направени достатъчно много на брой разработки по термодинамика, на индивида се е гледало повече като на топлинен двигател с около 40% коефициент на полезно действие. В двайсети век, с развитието на ядрената и субатомната физика, човекът се е превърнал в нещо, което поглъща рентгенови лъчи, гама-лъчи и неутрони. Поне такова бе схващането на Бергомаск за прогреса. То бе тема на неговата приветствена лекция по случай първия работен ден на Профейн, изнесена в пет часа следобед, когато Профейн застъпваше на смяна, а Бергомаск излизаше от „Антрорисърч Асосиейтс“. Имаше две осемчасови нощни смени, ранна и късна (въпреки че Бени, чиято система за времеизмерване бе ориентирана към миналото, предпочиташе да ги нарича късна и ранна) и досега Профейн бе работил и в двете.

Задължението му бе три пъти на смяна да обхожда лабораторните помещения, прозорците и тежкото оборудване. Ако се провеждаше непрекъсваем целонощен рутинен експеримент, Профейн трябваше да записва показанията на измерителните уреди и ако те се отклоняваха, да събуди дежурния техник, който обикновено спеше на една кушетка в някоя от канцелариите. Отначало на Бени му бе доста интересно да обикаля помещението за изследване на травмите от пътнотранспортни произшествия, което на шега бе наречено зала на ужасите. Там пускаха тежести върху стари автомобили, в които седяха манекени. Извършваното в момента проучване бе свързано с обучението за оказване на първа помощ, и различни прототипи на СМУТ (синтетичен манекен за установяване на травмите) биваха слагани на мястото на шофьора, на мъртвеца и на задната седалка на тестваната кола. Профейн все пак чувстваше определена близост със СМУТ — всъщност първият неодушевен неудачник, с който той се сблъскваше. Ала, независимо от симпатиите, Бени изпитваше определена резервираност и недоверие (въпреки всичко манекенът бе само един „хуманоиден обект“), примесени с известна доза презрение, сякаш в недалечното минало СМУТ бе решил да се продаде на хората и сега онова, което някога бе представлявало неговата неодушевена същност, вземаше връх и отмъщаваше поголовно.

Удивителен манекен бе СМУТ. Имаше същото телосложение като МОР, но корпусът му бе отлят от винил, за заместител на кожата бяха използували винилов пластисол, на главата му бе нахлузена перука, очите му бяха изработени от козметична пластмаса, а зъбите (между другото като поддоставчик за тях се изявяваше Айгенвалю) в действителност представляваха същите протези, каквито понастоящем използваха 19% от населението на Америка, повечето от тях напълно порядъчни хора. В гръдния му кош имаше резервоар за изкуствена кръв, малко по-ниско в областта на слънчевия сплит бе вместена кръвна помпа, а за източник на енергия служеше поставената в корема никелово-кадмиева батерия. Инсталираният странично на гърдите модул за управление имаше релета, бутони и реостати за измерване и контрол на венозното и артериалното кръвотечение, за отчитане на пулса и дори на ритъма на дишане, при открити рани и увреждания на гръдния кош. За такива случаи пластмасовите бели дробове обезпечаваха необходимото всмукване, изпускане на мехури и бълбукане. Задействаше ги разположена в корема въздушна помпа, чийто мотор се охлаждаше от вентилационна тръба с изход непосредствено до аналното отвърстие. С помощта на допълнително фиксирани пластмасови отливки можеха да бъдат симулирани травми на половите органи, но тогава се блокираше охладителния изход. Тоест, СМУТ не можеше да има едновременно увредени полови органи и открита травма на гръдния кош с оголване на леките дробове. Обаче в подобрения нов модел, този проблем, явяващ се основен конструктивен недостатък, беше отстранен.

СМУТ наподобяваше във всички отношения човешкия организъм. Той уплаши до смърт Профейн, когато го видя за първи път, наполовина увиснал през предното стъкло на един стар „плимът“, с прикрепени по него пластмасови имитации на размазан череп, челюстни контузии и множествени фрактури на крайниците (подобаващо оцветени). Но сега Бени вече бе привикнал със СМУТ. На територията на „Антрорисърч Асосиейтс“ продължаваше от време на време леко да го безпокои единствено МОР, чиято физиономия представляваше ококорен човешки череп, прозиращ през общо взето абстрактно моделираната бутиратна лицева обвивка.

Бе време за поредния обход на лабораторията. Освен Бени в сградата нямаше никой. Тази нощ експерименти не се провеждаха. На връщане в стаята за охраната, той спря пред МОР.

— Как е? — попита Бени.

По-добре, отколкото при теб.

— ’Кво?

Ти си „Кво“. СМУТ и аз сме това, в което ти и всички други ще се превърнете, рано или късно. (Черепът като че се хилеше на Профейн.)

— Има и други начини освен радиоактивното запрашаване и катастрофите по пътищата.

Но тези са най-вероятните причини. Ако не ви затрие някой друг, вие сами ще се избиете.

— Ти дори нямаш душа. Как можеш да говориш?

А ти пък откога имаш душа? Какво правиш сега, май те избива на набожност? Аз съм един прототип, от чиито дозиметри свалят показанията. Може ли някой да каже дали съм тук, за да отчитат показанията на приборите или в мен има радиация, защото те трябва да я замерват? Кое от двете?

— В действителност това е едно и също — отбеляза Профейн. — Едно и също.

Mazel tov.^[1] (С едва загатната усмивка?)

Профейн така и не успя да продължи четенето на „Шерифът екзистенциалист“. След малко стана и отиде при МОР.

— Какво имаше предвид, когато каза, че рано или късно всички ние ще се превърнем в такива като теб и СМУТ? Тоест, мъртви, а?

Аз мъртъв ли съм? Ако не съм жив, значи точно това имам предвид.

— Ако не си мъртъв, тогава какъв си?

Почти същото, което си ти. На никого от вас не му остава много.

— Не те разбирам.

Виждам, че не ме разбираш. Но ти не си единственият. Това все пак е утешително донякъде, нали?

Какво пък, голяма работа! Профейн се върна в стаята за охраната и захвана да приготвя кафе.