Томас Пинчън
V. (35)

X

Ресторант-градина/бирария „Шайсфогел“ бе предпочитано нощно заведение не само за пътуващите до Флоренция германци, но изглежда също и за представителите на други туристически нации. Италианско кафене (за каквото го смятаха) и приятно място за следобедите, когато градът мързелуваше, съзерцавайки своите съкровища на изкуството. Но за часовете след залез-слънце бяха нужни празнично настроение и веселие, каквито спокойните и тихи — може би дори предназначени за избрана публика, — кафенета не предлагаха. Англичани, американци, испанци, холандци, изглежда всички се стремяха към някаква духовна Hofbrauhaus^[1] като към светия граал, искаха да хванат в ръка халба мюнхенска бира, все едно че е църковен потир. Тук в „Шайсфогел“ бяха налице всички желани елементи: руси келнерки с навити на тиловете дебели плитки, които можеха да носят едновременно осем пенливи халби, градински павилион с малък духов оркестър плюс акордеонист, гръмогласно споделяни през масите тайни, много цигарен дим, групово пеене.

Старият Годолфин и Рафаел Мантиса седяха на малка маса в дъното на градината, а прохладният вятър от реката заиграваше около устните им и в ушите им лудуваше хърхоренето на оркестъра. Седяха, по-безкрайно самотни, както им се струваше, от всеки друг в този град.

— Не съм ли твой приятел? — умолително продума синьор Мантиса. — Трябва да го споделиш с мен. Навярно, както казваш, ти си бродил извън световната общност. Обаче не съм ли правил и аз същото? Не съм ли бил и аз изтръгнат от моите корени, не съм ли крещял като мандрагората, пресаждана от страна в страна, за да разбере накрая, че земята е безплодна, слънцето враждебно, въздухът заразен? С кого ще споделиш тази ужасна тайна, ако не с твоя брат?

— Вероятно с моя син — отвърна Годолфин.

— Никога не съм имал син. Ала не е ли вярно, че цял живот търсим нещо стойностно, някаква истина, която да предадем на синовете си, заедно с нашата любов? Повечето от нас не са такива късметлии като теб, вероятно ние трябва да бъдем откъснати от останалите хора, преди да намерим подходящите думи, които да предадем на нашите синове. Но така е било през всичките тези години. Можеш да почакаш още няколко минути. Той ще вземе твоята дарба и ще я използува за себе си, за своя живот. Не го упреквам. Това е присъщо на младото поколение, да. Още като момче ти навярно си отнел някаква подобна способност от твоя баща, без да осъзнаваш, че за него тя е била също толкова ценна, колкото и за теб. Но, когато англичаните казват, че едно поколение „предава“ нещо на друго, те спират само дотук. Синът не връща нищо. Навярно е тъжно и не по християнски, но така е било от незнайни времена и няма да се промени. Да даваш, да връщаш, това може да стане само между теб и човек от твоето поколение. Между теб и скъпият ти приятел Мантиса.

— Не е нещо кой знае какво, Раф — с полуусмивка поклати глава старецът. — Привикнал съм. Сигурно ще ти се стори съвсем незначително.

— Може би. Трудно ми е да вляза в мислите на един английски изследовател. За Антарктида ли става дума? Какво тласка англичаните към тези ужасни места?

— Мисля, че е обратното на това, което подтиква англичаните да обикалят целия свят с безумните танци, наричани екскурзии на агенцията „Кук“. — Годолфин бе втренчил невиждащ поглед в неопределена посока. — На тях им е достатъчна само обвивката на дадена страна, а изследователят търси сърцето. Навярно това е нещо като влюбването. Аз изобщо не бях прониквал до сърцето на никоя от онези диви страни, Раф. И така беше, до Вийсю. Чак до миналата година, до южната експедиция, когато видях какво има под обвивката.

— Какво видя? — запита синьор Мантиса, привеждайки се напред.

— Нищо — прошепна Годолфин. — Видях Нищото.

Синьор Мантиса положи ръка на рамото на стареца.

— Разбираш ли? — попита Годолфин, приведен, неподвижен. — Вийсю ме измъчваше повече от петнайсет години. И половината от тези години аз бленувах за Вийсю, тези мечти не ми даваха покой. Цветове, музика, ухания. Където и да ме изпращаха на работа, спомените неизменно ме преследваха. Сега ме преследват агенти. Този варварски и безумен доминион не може да си позволи да ме остави да избягам… Вийсю ще те измъчва по-дълго отколкото мен, Раф. На мен не ми остава много време. Никому не трябва да казваш. Няма да те моля да ми обещаваш. Подобни неща се разбират от само себе си. Аз съм осъществил това, което никой друг не е постигал. Бил съм на полюса.

— На полюса! Приятелю! Тогава защо не сме…

… Чели в пресата ли? Защото така се получи. Може би помниш, че ме намериха в последния лагер, полумъртъв, засипан от сняг. Всички сметнаха, че съм опитал да достигна полюса, безуспешно. Но аз всъщност се връщах от полюса. Оставих ги да тълкуват това както пожелаят. Разбираш ли? Пратих по дяволите сигурно рицарско звание, за първи път в моята кариера се отказах от славата, нещо, което синът ми правеше още от малък. Евън е бунтар, решението му не бе ненадейно. Но моето бе внезапно и необходимо. Взех го, когато видях това, което ме очакваше на полюса.

Карабинерите от съседната маса станаха с момичетата си и, хванати под ръце, излязоха от градината. Оркестърът засвири тъжен валс. До двамата мъже долитаха шумове от пиршество в бирарията. Облаци бяха закрили луната, вятърът задуха по-силно. Листата на дърветата заплющяха напред-назад като мънички автоматчета.

— Постъпих глупаво — продължи Годолфин. — Това бе почти бунт. Все пак, съвсем сам човек, който опитва да стъпи на полюса посред зима. Мислеха ме за луд. Може би действително съм бил луд, тогава. Но трябваше да го достигна. Бях започнал да мисля, че там, на едното от двете неподвижни места на този въртящ се свят, ще намеря спокойствие, за да разтълкувам загадката на Вийсю. Разбираш ли? Исках да застана в мъртвата точка на въртележката, дори само за момент; да опитам да се ориентирам. И наистина: там ме чакаше отговорът. След като забих флага, започнах да копая наблизо склад за провизии. Мъртвилото на полюса виеше около мен, като забравена от създателя на вселената страна. Никъде на земята не би могло да има по-напълно безжизнено и пусто място. След около половин метър ударих на гладък лед. Вниманието ми привлече странна светлина, която сякаш се движеше вътре под леда. Поразчистих снега. През леда ме гледаше тялото на една от техните паякообразни маймуни, отлично консервирано, с идеално запазена и оцветена във всички възможни багри на дъгата козина. Бе съвсем истинско, не като неясните загатвания, които ми бяха подхвърляли преди. Казвам „бяха подхвърляли“. Мисля, че го бяха оставили там за мен. Защо? Вероятно поради някаква неземна, не съвсем човешка причина, която изобщо не съм успял да разбера. Може би само за да видят как ще реагирам. Подигравка: пародия на живота, оставена там, където освен Хю Годолфин нямаше нищо живо. Разбира се, със загатването… Ако раят е създаден от Господ Бог, значи само Той знае кое зло е създало Вийсю. Единственото нещо там бе сбръчкалата се от кошмарите ми обвивка. Самото Вийсю, един крещящо шарен сън. За онова, до което най-много се доближава Антарктиката на този свят: сън за разрушително унищожение.

— Сигурен ли си, Хю? — Синьор Мантиса изглеждаше разочарован. — Чувал съм, че хора, след дълъг престой в полярните райони, виждат неща, които…

— Има ли някакво значение? — въздъхна Годолфин. — Ако е било просто халюцинация, в края на краищата, не е важно какво съм видял или ми се е сторило, че съм видял. Важно е какво съм помислил. До каква истина съм стигнал.

— А сега? — безпомощно сви рамене синьор Мантиса. — Онези, които те преследват?

— Предполагат, че ще разкажа. Знаят, че съм разтълкувал смисъла на тяхната загадка и се опасяват, че ще опитам да го публикувам. Но как бих могъл да го направя, за Бога? Греша ли, Раф? Мисля, че това ще подлуди света. Гледаш ме озадачено. Знам. Все още не го проумяваш. Но ще разбереш. Ти си държелив. Няма да ти причини повече болка, — изсмя се Годолфин, — отколкото на мен. — Погледна над рамото на синьор Мантиса. — Ето го и синът ми. Момичето е с него.

Евън застана до тях.

— Сине.

— Татко.

Стиснаха си ръцете. Синьор Мантиса повика Чезаре и придърпа стол за Виктория.

— Ще ме извините ли за момент. Трябва да предам едно съобщение. За някой си сеньор Куернакаброн.

— Той е приятел на Гаучото — поясни приближилият се отзад Чезаре.

— Виждали сте Гаучото, така ли? — попита синьор Мантиса.

— Преди половин час.

— Къде е той сега?

— На „Виа Кавур“. По-късно ще дойде тук. Каза, че трябва да говори с приятели, по друга работа.

— Аха! — синьор Мантиса погледна часовника си. — Нямаме много време. Чезаре, тичай при капитана на шлепа и му предай за срещата. После на Понте Векио, за дърветата. Файтонджията ще помогне. Побързай. — Чезаре се отдалечи в тръс. Синьор Мантиса причака една сервитьорка, която остави на масата четири халби бира. — За нашето начинание — вдигна наздравица той.

Седнал през три маси, Мофит ги наблюдаваше усмихнат.