Томас Пинчън
V. (5)

V

И тъй, през януари 1956 година, Бени Профейн се появи отново в Ню Йорк. Пристигна в края на период на лъжливо пролетно затопляне, намери дюшек в нощния приют „Наш дом“ в центъра, купи си вестник от павилион в жилищната част; същата вечер обикаля из града, четейки на уличното осветление обявите за набиране на работна ръка. Както обикновено, никому не бе нужен.

Ако го срещнеха хора, които го помнеха, веднага щяха да забележат, че Профейн не се бе променил. Същият едър, амебоподобен младеж, отпуснат и дебел, с късо подстригана и стърчаща на отделни кичури коса, мънички и раздалечени като на прасе очи. Работата по пътищата не бе допринесла нищо за физическото или духовно усъвършенствуване на Бени. Макар улицата да бе обсебила голяма част от годините на Профейн, тя и той си оставаха чужди един на друг във всяко отношение. Улиците (респективно пътищата, шосетата, площадите, булевардите, проспектите) не го бяха научили на нищо: той не можеше да работи с теодолит, кран или мотокар, не можеше да реди тухли, не можеше да опъне рулетка в права линия, не можеше да държи неподвижно лата, дори не умееше да шофира. Бени вървеше и понякога изпитваше усещането, че обикаля из проходите на огромен ярко осветен супермаркет и единствената му функция е да иска.

Една сутрин Профейн се събуди доста рано, не можа да заспи отново и, без много да му мисли, реши да прекара деня като йо-йо, да шари напред-назад с метрото под 42^-ра Улица, от Таймс Скуеър до Гранд Сентрал и обратно. Тръгна към умивалнята на „Наш дом“, пътьом се спъна в два празни матрака. Бръсненето му приключи с изпокълцани бузи, после видя доста зор, докато извади ножчето от самобръсначката, а отгоре на всичко поряза дълбоко пръста си. Сметна, че трябва да вземе душ, за да измие кръвта. Крановете не помръдваха. Когато най-сетне откри работещ душ, водата започна да пръска неравномерно, на студени и горещи струи. Той подскачаше, крещеше и трепереше, настъпи парче сапун и замалко не се преби. Дордето попиваше водата, съдра една протрита кърпа и я направи негодна за по-нататъшна употреба. Навлече отново тениската, цели десет минути му отне издърпването нагоре на ципа на джинсите и още петнайсет завързването на една скъсана връзка на обувката. Текстовете на всички останали негови утринни песнички бяха съставени изцяло от ругатни. Не че бе уморен или дори прекомерно некоординиран. Просто нещо, което той, в качеството си на неудачник, знаеше от години: неодушевените предмети и Бени Профейн не можеха да живеят в мир.

Бени хвана метрото от Лексингтън Авеню до Гранд Сентрал. Неизвестно как и защо, но вагонът, в който влезе, бе претъпкан с всякакви удивително разкошни красавици: секретарки на път за работа и отиващи на училище непълнолетни момичета. Това бе прекалено много, прекалено. Профейн увисна на една дръжка, замаян, с омекнали колена. Като лунни цикли го обливаха огромни трудно обясними вълни от възбуда, в резултат на които всички жени от определена възрастова група и с определена фигура ставаха незабавно и неосъществимо желани. Изплува от тези магии с вибриращи очни ябълки и с желанието главата му да може да се върти на пълни 360 градуса.

Подир утринния наплив на хора, местният влак бе почти празен, като изоставен от туристите замърсен плаж. В часовете между девет и дванайсет, постоянните пътници допълзяваха обратно на техния бряг, плахо и нерешително. След изгрев-слънце всевъзможни представители на средната класа бяха запълвали пределите на този свят с усещане за лято и живот; а сега дремещи бродяги и старици на социални помощи, които през цялото време бяха седели незабелязвани, възстановяваха нещо като право на собственост и настъпването на един замиращ сезон.

На единайсетия или дванайсетия рейс Профейн бе налегнат от дрямка и започна да сънува. Към обед бе пробуден от три пуерториканчета — Толито, Хосе и Кук (съкратено от Кукарачито^[1]). Те изнасяха малко представление, срещу заплащане, макар да знаеха, че в делничните сутрини метрото no es bueno^[2] за танци и тарамбуки. Хосе носеше тенекиена кутия от кафе, която, оставена с дъното нагоре, хлапетата използуваха, за да барабанят непрекъснато техните бесни меренги и байони^[3], а обърната с отвора нагоре — за получаване на дребни монети, жетони за транзитно пътуване, плюнки и дъвка от признателната публика.

Профейн се събуди примигвайки и загледа момчетата, които танцуваха, подскачаха и задяваха с маймунджилъци пътуващите. Люлееха се, увиснали на дръжките, разклащаха и друсаха вертикалните тръби за хващане. Толито подхвърляше седемгодишния Кук насам-натам като торба картофи, а за фон на всичко това, Хосе удряше по своя тенекиен барабан в полиритмия с трясъка на вагона, ръцете му вибрираха с неуловима за погледа скорост, и неуморна, широка като Уест Сайд усмивка разкриваше зъбите му.

Когато влакът намали скорост за спирката на Таймс Скуеър, те пуснаха кутията за подаяния. Профейн затвори очи, преди да стигнат до него. Хлапетата се наместиха на отсрещната седалка да преброят приходите и залюляха крака. Кук бе в средата, а другите опитваха да го избутат на пода. Във вагона влязоха двама тийнейджъри от техния квартал: черни панталони, черни ризи, черни якета с кървавочервен надпис ПЛЕЙБОЙС на гърбовете. Изведнъж всички движения на трите хлапета спряха. Притиснати един до друг, те бяха зяпнали. Малчуганът Кук не можа да се удържи.

— Maricon^[4] — тържествуващо изкрещя той.

Профейн отвори очи. Тийнейджърите отминаха към другия вагон с надменно и отсечено потракване на налчетата. Толито натисна с ръка главата на Кук и опита да го смачка надолу през пода, та никой да не го вижда. Кук се изплъзна. Влакът затвори врати и потегли отново към Гранд Сентрал. Тримата насочиха вниманието си към Профейн.

— Хей, мой човек! — подхвърли Кук.

Профейн го гледаше полупредпазливо.

— Защо? — попита Хосе. После разсеяно нахлузи тенекиената кутия от кафе на главата си и тя хлътна чак до ушите му. — Защо не слезе на Таймс Скуеър?

— Той спеше — рече Толито.

— Той е йо-йо — заяви Хосе. — Чакай малко и ще видиш.

Временно тримата забравиха за Бени, преминаха напред в следващия вагон и там изпълниха обичайното представление. Върнаха се, когато влакът отново тръгваше от Гранд Сентрал.

— Видяхте ли? — обърна се Хосе към другите.

— Хей, мой човек, защо? — попита Кук.

— Сигурно си безработен — предположи Толито.

— Защо не гърмиш алигатори, като брат ми? — попита Кук.

— Баткото на Кук ги трепе с ловна пушка — поясни Толито.

— Ако търсиш работа, трябва да стреляш алигатори — добави Хосе.

— Работата постоянна ли е? — почесвайки корема си запита Профейн, впил поглед в пода.

Влакът спря на Таймс Скуеър, избълва пътници, погълна нови, затвори врати и с писък потъна в тунела. По съседната линия профуча друг влак. Тела се щураха напред-назад под кафеникавата светлина, високоговорител обявяваше пристигащите и заминаващи влакове. Беше обед. Станцията на метрото забръмча като кошер, изпълни се с човешки шумове и движение. Туристите прииждаха на тълпи. Пристигна нов влак, отвори врати, затвори ги, отмина. Блъсканицата по дървените перони стана още по-интензивна, придружена от притеснение, глад, препълнени пикочни мехури, недостиг на въздух. Първият влак се върна.

Сега сред тълпата, претъпкала станцията, имаше едно момиче с черно палто и дълга коса. Момичето огледа четири вагона, преди да открие Кук, който седеше до Профейн и го наблюдаваше.

— Той иска да помага на Анхел да трепе алигатори — осведоми я Кук.

Профейн спеше, опънат диагонално на седалката.

В този сън Бени, както обикновено, бе съвсем сам. Вървеше нощем по една улица, където нямаше нищо живо, освен неговото зрително поле. Сигурно бе нощ на тази улица. Светлините блестяха по пожарните кранове, без да потрепват; по улицата се търкаляха капаци на канализационни шахти. Тук-там просветваха неонови реклами, чиито надписи после, когато се събудеше, той нямаше да помни.

Всичко това бе свързано някак с една история, която Профейн бе чул веднъж, за човек, роден със златен винт вместо пъп. Двайсет години той ходи на консултации при доктори и специалисти от цял свят и прави неуспешни опити да се отърве от винта. Най-после, на Хаити попада на един вуду-лечител, който му дава някаква зловонна течност. Той изгълтва лекарството, заспива и почва да сънува. В този сън той се намира на улица, осветена от зелени лампи. Следвайки напътствията на знахаря, нашият човек прави две крачки надясно и една наляво от своето първоначално разположение и до седмия стълб на уличното осветление открива дърво, изцяло окичено с разноцветни балони. От четвъртия клон виси червен балон; той го пука и вътре намира отвертка с жълта пластмасова дръжка. Развърта с отвертката винта на корема и веднага се пробужда от съня. Поглежда надолу към пъпа си; винтът го няма. Най-после е премахнато двайсетгодишното проклятие. Обезумял от радост, той скача от леглото… гъзът му пада.

На Профейн, сам на улицата, винаги би му изглеждало, че навярно той също търси нещо, което да направи факта на собственото му разглобяване толкова приемлив, колкото и демонтирането на която да е машина. И всеки път страхът започваше неизменно в този момент: тук, че това ще премине в кошмар. Защото сега, ако продължеше да върви по улицата, не само гъзът, но и ръцете, краката му, порестият като сюнгер мозък и сърцето-часовник трябваше да бъдат оставени да замърсяват паважа, да бъдат разпръснати сред капаците на канализационни шахти.

Можеше ли да бъде наречена дом осветената от живачни лампи улица? И какво бе това, неговото? Не беше ли завръщане на Бени, като слон в своето гробище, за да легне и скоро да се превърне в бивни, в чиито издължени обеми спят, все още загатнати, изящните форми на шахматни фигури, чесалки за гръб и ажурно резбовани, разположени една в друга кухи китайски сфери?

Ето това бе всичко, което сънуваше Профейн; единственото, което изобщо можеше да сънува: Улицата. Скоро Бени се пробуди. Не бе открил нито отвертка, нито ключ. Отвори очи и видя лице на момиче до своето. Кук стоеше зад момичето, разкрачен, с наведена глава. Някъде отдалеч, на два вагона по-напред, долиташе извисеното над потракването на колелата по релсите металическо дрънчене на Толито по празната кутия от кафе.

Лицето й бе младо, нежно. На едната буза имаше кафява бенка. Бе започнала да говори, още преди да се бяха отворили очите му. Искаше Бени да отиде с нея у тях. Казваше се Хосефина Мендоса, беше сестра на Кук, живееше в жилищната част на града. Трябвало да му помогне. Бени нямаше понятие какво става.

— ’Кво, госпожо? — промърмори той. — ’Кво?

— Харесва ли ти тук? — извика тя.

— Не ми харесва, госпожо — отвърна Профейн.

Препълненият влак се насочваше към Таймс Скуеър. От далечния край на вагона враждебно ги гледаха две възрастни жени, които бяха пазарували в „Блумингдейл“^[5]. Фина се разплака. Другите хлапета връхлетяха обратно, пеейки.

— Помощ! — въздъхна Бени.

Той не знаеше кого моли за помощ. Беше се събудил, влюбен във всички жени в града, желаещ всички тях: тук имаше една, която искаше да го заведе у дома си. Влакът спря на Таймс Скуеър, вратите се отвориха. Изведнъж, почти без да осъзнава какво прави, Бени грабна Кук под ръка и хукна навън от вагона: Фина, от чиято зелена рокля надничаха тропически птици всеки път, когато черното й палто се разтваряше, го сподири, в колона заедно с Толито и Хосе, които бе хванала за ръцете. Тичешком пресякоха станцията, под върволица от зелени светлини. Профейн галопираше атлетично, блъскаше се в автомати за кока-кола и боклукчийски варели. Кук се изтръгна от тях и побягна, криволичейки сред обедната тълпа.

— Луис Апарисио!^[6] — крещеше Кук, устремен към някаква лично своя основна база^[7]. — Луис Апарисио! — и предизвикваше бъркотия сред група скаутки.

Долу на перона чакаше местния влак за жилищните квартали на града. Фина и хлапетата влязоха във вагона; когато Бени пристъпи, вратите хлопнаха със съскане и го приклещиха точно по средата. Фина и хлапетата се ококориха. С тих, тревожен вик тя хвана ръката на Профейн, дръпна го навътре и чудото стана. Вратите отново се разтвориха. Фина го приюти в нейното спокойно силово поле. Той внезапно осъзна; тук, засега, неудачникът Профейн може да се движи чевръсто и уверено. През целия път до тях Кук пя Tienes Mi Corazon^[8], любовна песен, която бе чул веднъж в някакъв филм.

Те живееха в района на 80^-та Улица, между Амстердам авеню и Бродуей. Фина, Кук, майката, бащата и другият брат Анхел. Понякога идваше Херонимо, приятел на Анхел, и спеше на пода в кухнята. Майката веднага хареса Профейн. На него предоставиха ваната.

На другата сутрин Кук го завари да спи там и пусна студената вода.

— Господи, Боже мой! — изкрещя Профейн и се събуди, плюейки вода.

— Човече, трябва да си намериш работа — заяви Кук. — Фина казва така.

Профейн скочи и ръсейки вода хукна да гони Кук из малкия апартамент. В предната стая се спъна в Херонимо и Анхел. Те лежаха на пода, пиеха вино и говореха за момичетата, които щяха да оглеждат този ден в Ривърсайд Парк. Кук избяга ухилен, като непрекъснато подвикваше „Луис Апарисио“. Профейн се озова със забит в пода нос.

— Ще пийнеш ли едно вино? — предложи Анхел.

След няколко часа всички те излязоха, ужасно пияни, и с олюляване се смъкнаха по стълбите на старата къща от кафяв камък. Херонимо и Анхел спореха за това дали на момичетата в парка няма да им е много студено. Тръгнаха на запад по средата на улицата. Небето бе навъсено и облачно. Профейн непрекъснато се блъскаше в паркирани коли. На ъгъла превзеха една сергия за кренвирши и пиха „пина колада“, за изтрезняване. Не помогна. Стигнаха до Ривърсайд Драйв, където Херонимо рухна. Профейн и Анхел го вдигнаха, понесоха го като таран, пресякоха улицата, спуснаха се по възвишението и навлязоха в парка. Бени се препъна в един камък и тримата изпопадаха на земята. Те лежаха върху замръзналата трева, докато група деца в дебели вълнени палта тичаха напред-назад, прескачаха ги и подхвърляха като топка една яркожълта торбичка с боб. Херонимо започна да пее.

— Човече, ето една — обади се Анхел.

Тя приближаваше. Разхождаше неприятен пудел със злобна муцуна. Млада, с дълга коса, която се подмяташе и проблясваше върху яката на палтото й. Херонимо прекъсна песента, подхвърли „Cono“^[9] и размърда пръсти. След това продължи, сега вече пеейки на нея. Момичето не забеляза никого от тях, а тръгна към града, ведро и усмихнато на оголените дървета. Очите им я последваха, докато тя се изгуби от поглед.

— Има толкова много… въздъхна Анхел. — Толкова много милиони и милиони момичета. Тук, в Ню Йорк, и в Бостън, където бях веднъж, и в хиляди други градове… Това направо ме отчайва.

— И в Джърси също — добави Профейн. — Аз работих в Джърси.

— В Джърси има колкото си щеш хубави момичета — потвърди Анхел.

— А на пътя всички те бяха в коли — продължи Бени.

— Ние с Херонимо работим в канализационните шахти — рече Анхел. — Под улицата. Там долу няма кой знае какво за гледане.

— Под улицата, — повтори Бени, след цяла минута: — под Улицата.

Херонимо спря да пее и разказа на Профейн за какво ставаше дума. Помни ли той алигаторчетата? Миналата или по-миналата година, хлапетата от цял Нуева Йорк купували тези алигаторчета за домашни любимци. В „Мейсис“^[10] ги продавали по петдесет цента парчето и изглежда всяко дете искало да има алигаторче. Обаче скоро им омръзнали. Някои деца изнесли алигаторчетата на улиците, но повечето от тях пуснали в тоалетните чинии. Та именно тези алигаторчета пораснали, изхранвайки се с плъхове и канални нечистотии, и сега щъкали из цялата канализационна система, големи, слепи алигатори-албиноси. Само Бог знаел колко се били навъдили там долу. Някои от тях го ударили на канибализъм, защото всички плъхове в техните райони били вече изядени или избягали от страх.

След канализационния скандал миналата година, кметството проявило загриженост. Обявило, че набира доброволци, които да слизат в канализацията с ловни пушки и да избиват алигаторите. Отзовали се съвсем малко хора и повечето от тях скоро напускали. Двамата с Анхел били там долу три месеца по-дълго от всички други, гордо обяви Херонимо.

Профейн мигом изтрезня.

— Търсят ли все още доброволци? — бавно попита той. Анхел започна да пее. Профейн се претърколи и вторачи свирепо очи в Херонимо. — Хей?

— Ами да. Иска ли питане? — отвърна Херонимо. — Стрелял ли си някога с ловна пушка?

Бени каза да. Изобщо не бе го правил и никога нямаше да го направи, не и на улицата. Но ловна пушка под улицата, под Улицата, в това изглежда не би имало нищо нередно. Съществува вероятността и собственоръчно да се претрепе, но като че ли всичко ще бъде наред. Поне можеше да опита.

— Ще поговоря с господин Цайтсус, шефът — каза Херонимо.

Торбичката с боб увисна за секунда във въздуха, ярка и весела.

— Гледайте, гледайте! — завикаха децата. — Вижте я, как ще тупне!