Томас Пинчън
V. (36)

XI

Този преход от „Виа Кавур“ бе най-великолепното нещо, което Гаучото помнеше. Като по чудо, Борачо, Тито и няколко техни приятели бяха успели да проведат изненадващо нападение над казармите и да отмъкнат стотина кавалерийски коня. Кражбата бе открита скоро, но Синовете на Макиавели вече бяха възседнали конете и с песни и крясъци галопираха към центъра на града. Гаучото яздеше най-отпред, широко усмихнат, с червена риза. „Avanti, i miei fratelli“, пееха те, „Figli di Machiavelli, avanti alla donna Liberta!“^[1] Непосредствено зад него препускаше армията, в дрипави побеснели редици, половината пешком, някои на файтони. Почти в центъра на града бунтовниците срещнаха Куернакаброн, покачен на двуколка. Гаучото извъртя рязко коня, преведе се, сграбчи своя помощник в мощна прегръдка и след миг отново застана до Синовете.

— Друже мой! — изрева Гаучото на сащисания заместник-командир. — Прекрасна вечер, нали!

Няколко минути преди полунощ стигнаха до консулството и слязоха от конете, без да престават с крясъците и песните. Онези, които работеха на централния пазар, бяха осигурили достатъчно гнили плодове и зеленчуци за началото на тежък и продължителен обстрел на консулството. Армията пристигна. Салазар и Ратон наблюдаваха, свити до един прозорец на втория етаж. Избухнаха ръкопашни схватки. Все още не се чуваха изстрели. Изведнъж площадът бе изригнал в огромен вихрен хаос. Случайните минувачи с викове и писъци се спасяваха кой където завърне.

Близо до централната поща, Гаучото зърна Чезаре и синьор Мантиса, които нетърпеливо мъкнеха две рожковени дървета.

— По дяволите! — възкликна той. — Две дървета? Куернакаброн, трябва да ви оставя за малко. Сега ти си commendatore. Поеми командуването. — Куернакаброн изкозирува и потъна в мелето. Пробивайки си път към синьор Мантиса, Гаучото видя Евън, бащата и момичето, които чакаха наблизо. — Още веднъж buona sera^[2], Гадрулфи — извика той, елегантно отдавайки чест в посока към Евън. — Мантиса, готови ли сме? — Гаучото откачи една голяма граната от кръстосаните на гърдите колани за амуниции. Синьор Мантиса и Чезаре вдигнаха кухото дърво.

— Пази другото — нареди синьор Мантиса на Хю Годолфин. — Докато не се върнем не позволявай на никого да разбере, че то е там.

— Евън — прошепна момичето, приближавайки до него. — Ще стрелят ли?

Той не чу нетърпението й, а само нейната уплаха.

— Не бой се — успокои я Евън, изгаряйки от желание да я закриля.

Старият Годолфин ги наблюдаваше и смутено местеше крака.

— Синко, — най-после започна той, усещайки, че поведението му е глупаво, — предполагам, моментът съвсем не е подходящ да говоря за това, но трябва да напусна Флоренция. Тази вечер. Аз бих… Искам да дойдеш с мен. — Не можеше да погледне сина си в очите.

Прегърнал Виктория, младежът отвърна с тъжна усмивка:

— Но татко, това значи да изоставя моята единствена истинска любов.

Надигната на пръсти, Виктория го целуна по шията.

— Някога отново ще бъдем заедно — опечалено прошепна тя. Все пак играеше честно.

Старецът им обърна гръб, разтреперан, неразбиращ. Чувствуваше се отново предаден.

— Ужасно съжалявам — пророни той.

Евън остави Виктория и приближи до Годолфин.

— Татко, това е пътят, който ще поемем само ние двамата. Прости ми за шегата. Банална, просташка шега. Знаеш, че ще дойда с теб.

— Моя е грешката — въздъхна Годолфин. — Сигурно не съм те разбрал. Явно не съм в крак с младите. Представяш ли си, едно толкова просто нещо, като младежкия начин на изразяване…

Евън прегърна стария Годолфин. За момент двамата останаха неподвижни.

— На шлепа ще имаме възможност да поговорим — увери го той.

— Отдавна беше време — измърмори старецът, най-после обърнат към него.

— Точно така — потвърди Евън, опитвайки да се усмихне. — Все пак, толкова години вече скитаме по различни краища на света.

Старецът не отговори, а само зарови лице в рамото на Евън. Двамата изпитваха известна неловкост. Виктория ги наблюдава десетина секунди, после се извърна и спокойно загледа сражението. Прогърмяха изстрели. Кръв започна да обагря паважа, крясъци накъсваха песните на Синовете на Макиавели. Тя видя как двама войници неуморно промушваха отдолу с щиковете си бунтовник с пъстра риза, изтегнат върху един клон на дърво. Виктория стоеше тъй неподвижно, както бе чакала Евън на пресечката; лицето й не издаваше никакви чувства. Сякаш виждаше себе си като въплъщение на женското начало, въздействащо като необходимо допълнение към цялата тази необуздана и експлозивна мъжка енергия наоколо. Невредима и безучастна, тя съзерцаваше гърчовете на ранените тела, панаира на насилствена смърт, режисирана и сътворена на този малък площад единствено за нея, както й се струваше. Главите на петимата разпънати на кръст наблюдаваха от косата й, също тъй безметежно като нея.

 

 

Синьор Мантиса и Чезаре прекосяваха „Различни портрети“, олюлявайки се под тежестта на дивия рожков. Гаучото ги прикриваше отзад. Вече бе стрелял по двама пазачи.

— Побързайте — подкани ги той. — Скоро трябва да се измъкваме. Те няма да се бавят много.

Влязоха в Зала ди Лоренцо Монако. Чезаре извади от ножницата остър кинжал и се подготви да изреже „Раждането на Венера“ от рамката й. Синьор Мантиса впери поглед в нея, в асиметрично разположените й очи, леко наклонената нежна глава, развеяните златисти коси. Не можеше да помръдне; сякаш бе някой развратен благородник, застанал пред дама, която от години е бленувал да притежава, и сега, когато мечтата му трябва да бъде консумирана, внезапно е поразен от безсилие. Чезаре заби кинжала в платното, започна да реже надолу. Острието отразяваше идващата от улицата светлина, а примигващите отблясъци на донесения от тях фенер танцуваха по великолепната повърхност на картината. Синьор Мантиса наблюдаваше играта на светлината и бавно го обхващаше ужас. В този момент в съзнанието му изникна паякообразната маймуна на Хю Годолфин, която все още блещукаше през кристално прозрачния лед на дъното на света. Цялата повърхност на картината сега изглеждаше като оживяла и сякаш бе залята от цветове и движения. За първи път от години насам той помисли за русата шивачка от Лион. Нощем тя пиеше абсент, а следобедите се терзаеше за това. Господ Бог я бил намразил, казваше тя. Същевременно й ставаше все по-трудно да вярва в Него. Тя искаше да отиде в Париж, имаше приятен глас, нали? Желанието й бе да пее на сцена, това бе мечта от детството й. Безбройни утрини, в часовете, когато инерцията на страстта ги понасяше по-вихрено, отколкото би могъл да ги завладее сънят, тя го бе засипвала с копнежи, планове, горести, всевъзможни незначителни привързаности и съкровени мечти.

Интересно, що за любовница би била Венера? Кои ли далечни светове би завладял той при безразсъдните им среднощни пътешествия далеч от градовете на съня? Кой е нейният Бог, как звучи гласът й, какви са мечтите й? Богиня тя вече беше. Гласът й бе недоловим за него. И лично тя (вероятно дори нейните природни владения?) бе само…

Един крещящо шарен сън, сън за разрушително унищожение. Това ли бе имал предвид Годолфин? Въпреки всичко, тя бе истинската любов на синьор Мантиса.

— Aspetti^[3] — викна той и скочи напред, да задържи ръката на Чезаре.

— Sei pazzo?^[4] — изръмжа Чезаре.

— Пазачите идват — съобщи Гаучото от входа на залата. — Цяла армия са. Побързайте, за Бога.

— Толкова път си бил, и какво, сега ще я оставиш ли? — изропта Чезаре.

— Да.

Гаучото вдигна глава, внезапно разтревожен. До него едва доловимо достигаше пукотът на гърмежите. С яростен размах той запрати гранатата в коридора; приближаващите пазачи хукнаха обратно назад и гранатата с трясък избухна насред „Различни портрети“. Мантиса и Чезаре бяха зад него, с празни ръце.

— Трябва да се спасяваме — извика Гаучото. — Взехте ли вашата дама?

— Не — ядосано отвърна Чезаре. — Дори и проклетото дърво остана там.

Хукнаха по коридора, който вонеше на изгорял бездимен барут. Синьор Мантиса забеляза, че всички картини в „Различни портрети“ бяха свалени, поради ремонта. Експлозията на гранатата не бе повредила нищо, освен стените и няколко пазачи. Бягството им беше лудешко, презглава, като междувременно Гаучото стреляше наслуки по пазачите, Чезаре ръчкаше с кинжала насам-натам, а синьор Мантиса ръкомахаше бясно. Като по чудо достигнаха изхода и полутичешком, с препъване слязоха по 126^-те стъпала до „Пиаца дела Синьория“. Евън и старият Годолфин ги последваха.

— Трябва да вляза пак в стълкновението — задъхан обяви Гаучото. За момент остана неподвижен, загледан в касапницата. — Не ви ли приличат на маймуни, които се бият за женска? Дори и тази женска да е назована Свобода. — Извади дълъг пистолет, провери механизма му. — Има самотни нощи, когато ми идва мисълта, че ние сме маймуни в цирк и имитираме поведението на хората — леко унесено продължи той. — Вероятно всичко това е издевателство, и единственото състояние, до което изобщо ще можем да докараме хората, ще бъде някаква пародия на свободата, на достойнството. Обаче не трябва да става така. Защото ще излезе, че животът ми е преминал напразно…

— Благодаря ви — прочувствено изрече синьор Мантиса и стисна ръката му.

— Per niente^[5] — измърмори Гаучото, поклащайки глава, а после се отправи стремително към бушуващата на площада битка.

Синьор Мантиса гледа известно време след него.

— Да вървим — най-после рече той.

Евън хвърли поглед към Виктория, която стоеше неподвижно, омагьосана. Като че ли бе готов да тръгне или да я повика. После сви рамене и последва другите. Може би не искаше да я безпокои.

Мофит, който бе повален на земята от една недоизгнила ряпа, ги видя.

— Измъкват се — установи той. Стана на колене и запълзя между бунтовниците, очаквайки всеки момент да бъде застрелян. — В името на кралицата! — извика Мофит. — Спрете! — Някой се препъна в него. — Я виж ти! Това е Сидни.

— Къде ли не те търсих — поясни Стенсъл.

— Точно навреме идваш. Те ще офейкат.

— Няма значение.

— По онази улица. Побързай. — Мофит дръпна ръкава на Стенсъл.

— Остави ги. Акцията е отменена. Представлението свърши.

— Защо?

— Не питай защо. Това е.

— Но…

— Току-що получих официално съобщение от Лондон. От шефа, който очевидно е много по-добре осведомен от мен. Той отмени акцията. Откъде да знам защо? Вече никой нищо не ми казва.

— О, Господи!

Свиха в един вход. Стенсъл извади лулата и я запали. Трясъкът на изстрелите се усилваше в кресчендо, което сякаш нямаше да има край.

— Мофит, ако някога възникне заговор за убийството на Външния министър, ще моля Бога да не ми възлагат задачата да го предотвратя — отбеляза след известно време Стенсъл, замислено изпускайки кълбета дим. — Нали разбираш, конфликт на интересите.

 

 

По някаква тясна уличка тичешком стигнаха до Лунгарно. Там, завладяха един фиакър, след като Чезаре издърпа от местата им две възрастни дами и кочияша, и с лудешко трополене стигнаха до Понте Сан Тринита. Шлепът ги очакваше, неясно очертан сред речните сенки. Капитанът дойде на кея.

— Вие сте трима! — изкрещя той. — Пазарлъкът ни беше само за един.

Синьор Матиса направо побесня, връхлетя от фиакъра, награби смело капитана и, преди още някой да успее да се учуди, го хвърли в Арно.

— На борда! — извика той.

Евън и Годолфин скочиха върху товар от касетки с вино „кианти“. Чезаре изстена при мисълта за очакващото ги пътуване.

— Може ли някой да управлява шлеп? — полюбопитствува Мантиса.

— То е същото като боен кораб — с усмивка го успокои Годолфин. — Само е по-малък и без платна. Синко, ще ни отвържеш ли?

— Тъй вярно, сър.

След минута се отделиха от кея. Шлепът заплава по равномерното силно течение, към Пиза и морето.

— Чезаре — извикаха те с вече призрачни гласове. — Addio. A rivederla.^[6]

— A rivederci^[7] — махна им Чезаре.

Те изчезнаха бързо, потънаха в тъмнината. Чезаре пъхна ръце в джобовете и тръгна да се разхожда. Видя камък на улицата и започна безцелно да го подритва към Лунгарно. Реши да купи литър кианти. Докато минаваше край извисения в мрака неясен и красив Палацо Корсини, той размишляваше: колко забавен е този наш свят, в който нещата и хората могат да бъдат открити там, където не им е мястото. Например, сега там, в реката са: един влюбен във Венера мъж, един морски капитан и дебелият му син, плюс хиляди литри вино. А в Уфици… Той изрева гръмогласно. Като ударен от мълния Чезаре с изумление осъзна, че в Зала ди Лоренцо Монако, точно срещу „Раждането на Венера“ от Ботичели, все още разцъфнал във весели пурпурночервени цветове, стърчи един кух див рожков.