Томас Пинчън
V. (42)

II

Тъй започна Обсаденото Пиршество на Фопъл. За Мондауген то продължи два месеца и половина. През това време никой не излезе навън, никой не получи и вест от останалата част на областта. Когато Мондауген си тръгна, в избата все още имаше дузина покрити с паяжини бутилки вино и бяха останали десетина животни за клане. Зеленчуковата градина зад къщата все още предлагаше сякаш неизчерпаеми количества домати, ямс, артишок, подправки. На такова изобилие се радваше фермерът Фопъл.

На другия ден след появата на Мондауген, къщата и имотите бяха изолирани от външния свят. Бе издигната вътрешната ограда от дебели заострени колове, бяха смъкнати мостовете. Бе съставен списък на постовите, бе определен генерален щаб, всичко в духа на една нова игра на увеселения.

Странна компания бяха те. Разбира се, имаше много немци: богати съседи, посетители от Виндхук и Швакопмунд. Но също холандци и англичани от Съюза^[1]; италианци, австрийци и белгийци от крайбрежните диамантени полета; французи, руснаци, испанци и един поляк, хора от разни краища на света; всички заедно създаваха представата за миниатюрен Европейски Конклав или Общество на народите, събрани там, докато отвън надаваше вой политическият хаос.

Рано сутринта след пристигането си, Мондауген вече бе на покрива, и навързваше антените по железните орнаменти, увенчаващи най-високия фронтон на вилата. Гледката не бе вдъхновяваща — дефилета, треволяци, пресъхнали котловини, прах, шубраци; всичко се повтаряше и люшкаше на изток към необозримите пущинаци на Калахари; на север към далечната жълта мъгла, която извираше някъде дълбоко изпод хоризонта и сякаш висеше от вечни времена над Тропика на Козирога.

От покрива за Мондауген се откриваше изглед и надолу, към някакво подобие на вътрешен двор. Слънчевата светлина, филтрирана през бушуващата далеч в пустинята пясъчна буря, отскачаше от един отворен еркерен прозорец и, прекалено ярка сякаш усилена от огледалната му повърхност, струеше към двора и осветяваше едно петно или тъмночервена локва. От нея две ручейчета водеха към близкия вход. Загледан натам, Мондауген потрепери. Отразената слънчева светлина изчезна в страничната стена и небето. Мондауген вдигна очи и видя, че отсрещният прозорец се отвори широко и жена на неопределена възраст в пеньоар на пауново синьо-зелени шарки примигваше срещу слънцето. Тя надигна ръка към лявото око, задържа я там, сякаш нагласяваше монокъл. Мондауген приклекна зад извивките на кованото желязо, удивен не толкова от външния й вид, колкото от своето скрито желание да наблюдава и да не бъде видян. Зачака слънцето или някое нейно случайно движение да му открие зърна на гърди, пъп, срамно окосмяване. Но тя го бе видяла.

— Излез от там, покажи се, уродливи водоливнико — закачливо извика жената.

Мондауген стана рязко, залитна, насмалко не падна от покрива, сграбчи гръмоотвода, увисна на него и се разсмя.

— Антенките ми! — изгълголи той.

— Ела в градината на покрива — покани го тя и изчезна обратно в бялата стая, превърната в заслепяваща загадка от слънцето, най-после освободено от своята Калахари.

Той довърши закрепването на антените, после се запровира край куполи и комини, нагоре и надолу по наклонени повърхности и покривни шистови плочки, докато най-после прескочи непохватно една ниска стена и сякаш попадна в тропик, защото мястото, където се озова, бе твърде пищно и разточително, призрачно и вероятно хищно; безвкусно.

— Какъв хубавец!

Жената, сега облечена в ездитен брич и войнишка риза, пушеше цигара, облегната на стената. Внезапно, както Мондауген почти бе очаквал, викове от болка процепиха утринната тишина, до която бяха достигали само гостуващи хвърчила, вятър и сухото шумолене на степта отвън. Мондауген знаеше — без да има нужда да ходи до двора, където бе видял червеното петно, — че виковете идваха оттам. Двамата останаха неподвижни. Неизвестно как, отсъствието на любопитство се бе превърнало в част от взаимната им стеснителност. Voila^[2]: не бяха разменили и пет думи, а съзаклятието вече бе налице.

Тя се казваше Вера Меровинг, неин компаньон бе някой си лейтенант Вайсман, а родният й град — Мюнхен.

— Навярно даже сме се сблъсквали по карнавалите, маскирани и непознати — отбеляза жената.

Мондауген не бе сигурен, но изглежда все пак се бяха срещали: имаше ли поне някакво най-незначително основание за това „съзаклятие“ преди малко: сигурно е било в място подобно на Мюнхен, един загиващ от ексцесии, разпътство и продажност град, раздута от финансов тумор марка.

Докато разстоянието между тях постепенно намаляваше, Мондауген видя, че лявото й око е изкуствено. Тя забеляза любопитството му, услужливо свали окото и му го поднесе на длан. Полупрозрачно стъклено мехурче — наместено в очната кухина, „бялото“ му щеше да придобие полуосветен морскозелен цвят. Повърхността му бе покрита от фина мрежица почти микроскопични пукнатинки. Отвътре прозираха изящно изработените зъбни колелца, пружинки и задържащи механизми на часовник, навиван със златно ключе, което фройлайн Меровинг носеше на тънка верижка около шията си. Кръгообразно по повърхността на мехурчето бяха припоени тъмнозелени и златисти точици, изобразяващи трудноразличими зодиакални фигури, които очертаваха ириса и същевременно циферблата на часовника.

— Как беше там, навън?

Той й разказа малкото, което знаеше. Ръцете й бяха започнали да треперят: Мондауген забеляза това, когато жената връщаше окото на мястото му. Едва я чу, когато тя промълви:

— Може да се повтори 1904 година.

Странно: ван Вик бе казал същото. Какво представляваше 1904 година за тези хора? Тъкмо бе решил да я попита, когато иззад една полуизсъхнала палма се появи цивилно облеченият лейтенант Вайсман и издърпа за ръката Вера Меровинг обратно в глъбините на сградата.

Две неща правеха от къщата на Фопъл удачно място за изследване на сфериките. Първо, фермерът бе дал на Мондауген самостоятелна стая в една от ъгловите кули на къщата; мъничък анклав за напрегната научна дейност (скрит зад множество празни складови помещения), с достъп до покрива през прозорец със стъклопис, изобразяващ разкъсван от диви зверове раннохристиянски мъченик.

Второ, макар потребностите на Мондаугеновите радиоприемници да бяха съвсем скромни, малкият генератор, който Фопъл използуваше за запалването на огромния полилей в трапезарията, представляваше допълнителен източник на електроенергия. Вместо да разчита, както бе ставало досега, на множество обемисти батерии, Мондауген бе сигурен, че не ще му бъде особено трудно да намали своята енергийна зависимост, като захранва оборудването пряко от генератора или презарежда батериите. И така, още същия ден, след като подреди имуществото, оборудването и съпътствуващите го книжа в някаква имитация на професионален безпорядък, Мондауген тръгна из къщата да търси този генератор.

Докато минаваше по един тесен и леко наклонен коридор, вниманието му скоро бе привлечено от отстоящо на шест-седем метра напред огледало, което бе окачено така, че да отразява вътрешността на разположената зад следващия ъгъл стая. В огледалото се виждаха профилите на Вера Меровинг и нейния лейтенант; тя го шибаше по гърдите с нещо като малък ездитен бич, а той, впил в косата й ръка облечена в ръкавица, през цялото време й говореше, толкова отчетливо, че воайорът Мондауген можеше ясно да разбере по артикулацията на устните му изречените от Вайсман сквернословия до едно. Геометрията на коридорите някак заглушаваше всички звуци, и Мондауген, — със странната възбуда, изпитана от него същата сутрин, докато наблюдаваше застаналата до прозореца Вера Меровинг, — очакваше върху повърхността на огледалото да се появят пояснителни надписи. Ала най-после тя освободи Вайсман; той протегна ръка, ексцентрично облечена в ръкавица, затвори вратата и за Мондауген остана впечатлението, че ги е сънувал.

След малко коридорите бяха огласени от музика, все по-усилваща се, колкото по-дълбоко навлизаше Мондауген в тази къща. Акордеон, цигулка и китара свиреха танго, изпълнено с минорни акорди и мрачно еднообразие на определени тонове, което би трябвало да звучи естествено за немския слух. Момичешки глас пееше нежно:

Любовта е камшик. Целувките

Жулят езика, терзаят сърцето;

И ласките разкъсват

Още повече разранената плът.

 

Ела, мили. Бъди мой

Хотентотски роб тази нощ,

Целувката на шамбока

Е безкрайна наслада.

 

Любовта, мой малки робе,

Не признава цвят на кожата;

Защото бялото и черното

Са просто състояния на духа.

 

И ти склони глава в краката ми,

Коленичи и ридай, ридай:

И макар сълзите да са пресъхнали

Болката от тях тепърва предстои.

Запленен, Мондауген надникна през вратата и установи, че певицата бе около шестнайсетгодишно, платиненорусо момиче с дълга до коленете коса и може би прекалено големи за крехката му фигура гърди.

— Аз съм Хедвиг Фогълсанг — осведоми го тя, — и моето предназначение на света е да измъчвам и подлудявам мъжката раса.

В този момент скритите в нишата зад една завеса музиканти подхванаха шотиш^[3]. Обгърнат от внезапния аромат на мускус, донесен до него от полъха на вътрешни ветрове, които не биха могли да възникнат случайно, Мондауген хвана през кръста Хедвиг, завъртя я из стаята и навън, през облицована с огледала спалня, около легло с балдахин, и после в дълга галерия, пронизвана през десет метра от жълтите кинжали на африканското слънце, окичена с носталгични пейзажи на несъществуваща рейнска долина, портрети на умрели преди Каприви^[4] (някои от тях даже преди Бисмарк^[5]) пруски офицери и техните руси грубовати съпруги, имащи на разположение сега единствено праха, сред който да разцъфтяват; покрай ритмични ярки слънчеви експлозии, нашарващи очните ябълки със синкави венички; извън галерията и в немебелирана, изцяло драпирана с черно кадифе стаичка, висока колкото самата къща и преминаваща нагоре в отворен комин, така че денем можеха да се видят звездите; накрая три-четири стъпала надолу и в планетариума на Фопъл, кръгло помещение, в чийто център студено проблясваше голямо варакосано дървено слънце, а около него деветте планети и техните луни, висящи от закрепени на тавана релси и направлявани от груба плетеница вериги, макари, множество зъбни колела, ремъци и безконечни винтове, всички те задвижвани чрез ходене върху разположения в ъгъла въртящ се на ос дървен кръг, обикновено обслужван от бонделсварт, за забавление на гостите, но сега бездействуващ. Тук Мондауген, избягал достатъчно далеч от всякаква музика, освободи Хедвиг, скочи върху дървения кръг, затича в бавен тръс и приведе в движение слънчевата система, която така заскърца и застена, че просто му изтръпнаха зъбите. С потракване и разтърсване дървените планети започнаха да се въртят и обикалят, Сатурновите пръстени подхванаха характерното приплъзващо движение, луните подеха своя ход, Земята завибрира около оста си, всички звездни тела набираха скорост, докато момичето, предпочело планетата Венера за партньор, продължаваше да танцува; а Мондауген тичаше върху дървения кръг по продължение на собствената си геодезическа линия, следвайки стъпките на цяло поколение роби.

Когато най-после почувствува умора, той забави крачки и спря, Хедвиг вече я нямаше, бе изчезнала сред дървените сфери на това, което въпреки всичко си оставаше една пародия на космос. Запъхтяният Мондауген слезе с олюляване от дървеното колело, за да продължи своето спускане в глъбините на къщата и търсенето на генератора.

Скоро, преплитайки крака, той влезе в избено помещение, където бяха натрупани градинарски инструменти. И, — сякаш целият ден бе възникнал единствено за да го подготви за това, — Мондауген се озова срещу проснат по лице гол бонделсварт, чиито гръб и задник бяха набраздени с белези от старо бичуване и по-скорошни рани, разцъфнали върху кожата му като множество беззъби усмивки. Внушавайки си безчувственост, мекушавият Мондауген пристъпи към негъра и клекна до него, за да чуе дишане или туптене на сърце, опитвайки да не гледа белите гръбначни прешлени, които му смигаха от една дълга отворена рана.

— Не го докосвай. — Фопъл стоеше с шамбок^[6] в ръка, почуквайки с дръжката му в равномерен синкопиран мотив върху крака си. — Той не желае да му помагаш. Не желае дори да му съчувствуваш. Не иска нищо друго, освен шамбока. — Повиши тон, докато стигна до истеричен лай, който Фопъл винаги възприемаше при разговори с бондели: — Харесва ти шамбока, нали, Андреас?

— Баас… — прошепна Андреас, немощно раздвижвайки глава.

— Твоите хора са въстанали срещу правителството — продължи Фопъл. — Вдигнали са бунт, прегрешили са. Ще трябва да дойде генерал фон Трота и всички ви да накаже. Той ще доведе неговите брадати и синеоки войници и артилерията, с нейните гръмовни слова. Ще ти хареса ли това, Андреас? Генерал фон Трота ще дойде да ви освободи, също като Месията. Радвай се; пей благодарствени химни. А до настъпването на този ден, обичай ме като свой родител, защото аз съм десницата на фон Трота и посредник на неговата воля.

Както ван Вик го бе посъветвал, Мондауген не пропусна да попита Фопъл за 1904 година и „дните на Фон Трота“. Ако отговорът на Фопъл бе прозвучал налудничаво, това се дължеше на нещо повече от елементарен ентусиазъм; той не само разказа за миналото, — първо още там, в приземното помещение, докато двамата наблюдаваха агонията на един бонделсварт, чието лице Мондауген изобщо не видя; по-късно по време на необуздани пиршества, или докато стоеше на пост или патрулираше, под акомпанимента на кънтящия в голямата бална зала рагтайм; дори горе в кулата, като съзнателно прекъсване на експеримента, — но и сякаш по някакъв начин бе принуден да възпроизведе Германска Югозападна Африка отпреди двадесет години, на думи и може би на дела. „Може би“, защото в хода на обсаденото празненство ставаше все по-трудно да бъдат различени думите от делата.

Една нощ Мондауген стоеше на балкончето под стряхата, формално на пост, въпреки че не виждаше почти нищо при несигурното осветление. Луната, или по-скоро нейният полумесец, бе увиснала високо над къщата: антените на Мондауген пресичаха като мъртвешки черен такелаж лицето й. Докато Мондауген люлееше небрежно за ремъка пушката и зяпаше неопределено далеч отвъд котловината, някой пристъпи до него на балкона: това бе старият англичанин Годолфин, който изглеждаше съвсем дребен на лунната светлина. От време на време до тях долиташе тихото шумолене на степта.

— Дано не съм ви обезпокоил — проговори Годолфин. Мондауген сви рамена, без да откъсва взор от онова, което предполагаше, че е хоризонт. — Много обичам да стоя на пост — продължи англичанинът. — Тук е единственото приятно място сред този безкраен празник. — Той бе пенсиониран морски капитан, на около седемдесет, както допусна Мондауген. — Бях в Кейптаун, опитвах да събера екипаж за полюса.

Мондауген вдигна учудено вежди и смутено зачопли нос.

— Южният полюс ли?

— Разбира се. Ако беше другият щеше да е твърде неудобно, нали? Бях чул за един доста здрав кораб в Швакопмунд. Но той се оказа съвсем малък. Неподходящ за големите плаващи ледени късове. Фопъл беше в града и ме покани за уикенда. Мисля, че имах нужда от почивка.

— Говорите весело. Въпреки честите разочарования.

— Хората не са злобни. Съчувстват на стария немощен глупак. Той живее в миналото. Разбира се, че живея в миналото. Аз бях там.

— На полюса ли?

— Естествено. Сега трябва да се върна и това е всичко. Започвам да мисля, че ако издържа нашия пир в обсадни условия, наистина ще бъда напълно подготвен за всичко, което може да ми поднесе Антарктика.

— Обаче аз не планирам никаква малка Антарктика — отбеляза Мондауген, който все пак бе склонен да приеме сравнението на Годолфин.

— О, ще има такава — увери го старият морски вълк с усмивка. — Почакайте само. Всеки има своята Антарктика.

А това е възможно най-южното място на света, което може да бъде достигнато от човек, помисли Мондауген. Отначало той се бе впуснал ентусиазирано в светския живот, обсебващ с нервно напрежение цялата огромна къща, и обикновено оставяше изпълнението на своите Научни задължения за следобедите, когато всички, с изключения на часовия, спяха. Дори бе започнал упорито да преследва Хедвиг Фогълсанг, но, неизвестно защо, все попадаше на Вера Меровинг. „Внимавай, внимавай,“ — нашепваше гъгнещият млад саксонец, който се явяваше двойник на Мондауген, — „това е носталгия по юга в нейния терциерен стадий.^[7]“

Жената, два пъти по-възрастна от него, излъчваше необяснимо сексуално очарование. Срещаше я в коридори, при заобикалянето на някои стърчащи мебели, на покрива или просто нощем, винаги неочаквано. Мондауген не правеше опити да търси близост с нея, а и тя не откликваше; но въпреки всички усилия да бъде обуздано, тяхното съзаклятие се задълбочаваше.

И сякаш това бе истинска любовна връзка, веднъж лейтенант Вайсман го хвана на тясно в билярдната. Разтрепераният Мондауген бе готов да побегне: ала работата се оказа съвсем друга.

— Мюнхенец, значи — установи Вайсман. — Да си ходил някога в квартал Швабинг^[8]? — Случвало се е. — В кабаре Бренесел^[9]? — Никога. — Знаеш ли кой е Д’Анунцио?^[10] — После: Мусолини^[11]? Фиуме?^[12] Italia irredenta?^[13] Фашистите? Германската националсоциалистическа работническа партия? Адолф Хитлер? Независимите на Кауцки?^[14]

— Толкова много главни букви — запротестира Мондауген.

— От Мюнхен, а изобщо не бил чувал за Хитлер — отбеляза Вайсман, сякаш „Хитлер“ бе заглавие на авангардна пиеса. — Какво става с тези млади хора, дявол го взел! — Светлината от зелената лампа отгоре превръщаше очилата му в две еднакви нежни листенца и му придаваше кротък вид.

— Аз съм инженер все пак. Политиката не е ми е специалност.

— Сигурен съм, че някой ден ще имаме нужда от теб, за едно или друго — увери го Вайсман. — Вие младите, макар да сте тясно специализирани и ограничени, ще бъдете ценни за нас. Изобщо не исках да повишавам тон.

— Политиката е един вид инженерство, нали? И като суров материал използувате хората.

— Не знам — отвърна Вайсман. — Колко смяташ да останеш в тази част на света?

— Не повече, отколкото се налага. Може би шест месеца? Засега не е определено точно.

— Ако мога да те вредя за някаква работа, да кажем дребна ръководна длъжност, без да ти отнема много от времето…

— Организационна работа, нали тъй го наричате?

— Точно така, бързо схващаш. Веднага отгатна. Да. Ти си подходящ. Знам, че няма да го издрънкаш никому, нали Мондауген? За това са нужни млади хора, защото сигурно скоро ще си го възвърнем.

— Протектората ли? Но той е под управлението на Обществото на народите.

Вайсман отметна глава и се разсмя, без да казва нищо повече. Мондауген сви рамене, издърпа една щека, изтърси трите топки от кадифената им торбичка и до ранните часове на следващия ден упражнява завършващи удари.

Излезе от билярдната и някъде отгоре чу оживена джазова музика. Премигвайки изкачи мраморното стълбище, влезе в голямата бална зала и завари дансинга празен. Навсякъде бяха разхвърлени в безпорядък дамски и мъжки дрехи; музиката идваше от грамофона в ъгъла, гърмеше весело и кухо под електрическия полилей. Но залата бе празна, нямаше никой там. С тежки крачки Мондауген стигна до неговата кула с нелепото кръгло легло и установи, че тайфун от сферики бомбардира земята. Заспа и му се присъни Мюнхен, за първи път, откакто го бе напуснал.

Сънува Фашинга, лудешкият немски карнавал или Сирна неделя, която завършва в деня, преди да започнат великите пости. От войната насам Мюнхенският сезон по време на Ваймарската република и инфлацията бе следвал една непрекъснато издигаща се крива, използувайки като ордината човешката поквара. Главната причина: никой в града не бе сигурен дали ще бъде добре или ще е жив за следващия Фашинг. Всяко случайно попаднало нещо — храна, въглища, дърва за огрев — биваше изконсумирано възможно най-бързо. Защо да се запасяват, защо да разпределят храната на дажби? Депресията бе надвиснала заедно със сивите слоести облаци и гледаше от лицата на чакащите за хляб, обезчовечени от жестокия студ. На „Лайбигщрасе“, където Мондауген живееше под наем в една таванска стая, Кризата непрекъснато дебнеше: приведена срещу духащия от Изар вятър и плътно увита в оръфано черно палто фигура с лице на старица, тя, като ангел на смъртта, във всеки момент можеше да отбелязва с розова плюнка вратите на онези, които утре ще гладуват.

Беше тъмно. Мондауген носеше старо сукнено сако и дръпната над ушите плетена скиорска шапка, бе хванат под ръка с група непознати младежи, всички крещяха песен за смъртта и се поклащаха в средата на улицата. От съседните улици долитаха гръмките песни на други групи пияни и развеселени хора. Под някакво дърво той попадна на чифтосани младеж и жена — едното й бедро, дебело и застаряващо, бе изложено на зимния вятър. Наведе се и ги покри със старото сако, сълзите му капеха, замръзваха във въздуха и почукваха като суграшица върху вкаменената двойка.

Той беше в една бирария. Млади, стари, работници, студенти, дядовци и невръстни девойки пиеха, пееха, крещяха и се опипваха, независимо от пола. Някой бе запалил огън в камината и печеше намерена на улицата котка. Тъмният дъбов стенен часовник над камината тиктакаше ужасно силно сред причудливите вълни от тишина, които обливаха компанията през равни интервали. От хаоса на раздвижени лица изникнаха момичета и седнаха в скута му, той мачкаше гърди и бедра, щипеше носове; някой отсреща катурна халба бира и пенлив буен порой заля цялата маса. Огънят, на който печаха котката, плъзна върху масите и трябваше да бъде загасен с още бира; тлъстата, почти овъглена и жестоко пареща котка бе издърпана от ръцете на нещастния готвач и започнаха да я подхвърлят из бирарията като футболна топка, докато тя се разпадна, сред гръмогласен смях. Пушекът висеше като зимна мъгла в заведението и превръщаше груповите извивки на телата почти в гърчове на грешници в някаква преизподня. Всички лица бяха странно бледи: хлътнали бузи, рязко очертани слепоочия, прозиращи под кожата кости на гладували до смърт хора.

Появи се Вера Меровинг (защо Вера? нали черната маска покриваше цялата й глава?) в черен пуловер и черно танцово трико. „Ела“, прошепна тя; поведе го за ръка по една тясна улица, почти неосветена, но препълнена с празнуващи, които пееха и крещяха с туберкулозни гласове. Бледи лица се поклащаха в тъмнината като болни цветя, сякаш задвижени от други сили в посока към някакво гробище, за да отдадат почит на важна прощална церемония.

На зазоряване тя влезе през прозореца със стъклописа и го осведоми, че още един бонделсварт е бил екзекутиран, този път чрез обесване.

— Ела да видиш — подкани го тя. — В градината.

— Не, не.

Това била популярна форма на екзекуция по време на Голямото въстание през 1904–1907 година, когато обикновено враждуващите помежду си херероси^[15] и хотентоти вдигнали едновременен, ала несъгласуван бунт срещу некадърната немска администрация. Генерал Лотар фон Трота, който по време на акциите в Китай и Източна Африка вече бил доказал на Берлин своето умение да потушава бунтове на цветнокожо население, бил повикан да се справи с хереросите. През август 1904 година Фон Трота издал своята „Vernichtungs Befehl“^[16], разпореждаща на немските войски да избиват всички мъже, жени и деца от племето хереро, които могат да открият. Действията му били около 80% успешни. Проведеното след седем години от немците официално преброяване на населението установило, че от живеещите през 1904 година на територията 80 000 херерос, били останали само 15130, което означавало намаляване числеността на населението с 64 870 души. По същия начин през горепосочения период хотентотското население било намалено с около 10 000 души, а племето берг-дамарас със 17 000 души. Като приспаднем смъртните случаи поради естествени причини през тези противоестествени години, смята се, че фон Трота, пребивавал в Югозападна Африка в продължение само на една от тях, е унищожил около 60 000 души. Което представлява незначителният 1% от шест милиона^[17], но все пак е доста добро постижение.

Фопъл дошъл в Югозападна Африка като съвсем млад новобранец. И скоро установил, че всичко това много му харесва. Той бе участвувал в акциите на фон Трота през онзи август, онази обърната наопаки пролет.

— Виждаш ги край пътя, ранени или болни, обаче не искаш да хабиш муниции — споделяше той с Мондауген. — Снабдяването тогава бе доста мудно и нередовно. Пробождаш някои с щика, други бесиш. Процедурата бе проста: завеждаш мъжа или жената до най-близкото дърво, караш го да стъпи на сандък от муниции, правиш клуп от въже (ако нямаш въже, от телеграфна или друга жица), нахлузваш му го на врата, прехвърляш въжето върху някой клон, завързваш другия край за стъблото на дървото и риташ сандъка. Смъртта от задушаване настъпваше бавно, обаче да не забравяме, че това представляваше военен съд по бързата процедура. Всеки път, когато нямахме възможност да издигнем бесилка, трябваше да използуваме подръчни материали.

— Разбира се, че не е трябвало — възрази Мондауген, като типичен инженер, който обръща внимание на всяка дреболия. — Но при толкова много телеграфна жица и разхвърляни навсякъде сандъци от муниции, снабдяването очевидно не е било особено мудно и нередовно.

— О! — въздъхна Фопъл. — Е, ти явно си доста зает.

Мондауген наистина бе зает. Вероятно под влияние на физическата умора от прекалено многото гуляи, той бе започнал да забелязва нещо необичайно в сферичните сигнали. След като ловко отмъкна моторчето от един грамофон на Фопъл, перодръжка, макари и няколко дълги листа хартия, изобретателният Мондауген измайстори нещо като груб осцилограф, който да записва сигналите в негово отсъствие. Ръководителите на проекта не бяха сметнали за уместно да го снабдят с осцилограф, общо взето ненужен на предишния му наблюдателен пост, тъй като нямаше къде да излиза. Сега, когато разглеждаше загадъчните драскулки на перото, той откри определена повторяемост или тенденция, която вероятно можеше да бъде някакъв код. Но му бе необходим почти месец, дори само да реши, че единственият начин да разбере дали това е код, бе да опита да го дешифрира. Стаята му бе затрупана с таблици, уравнения и диаграми; той симулираше, че работи усилено за разгадаването на цвъртенето, свистенето, прищракванията и чуруликането, под техния акомпанимент, но всъщност бездействуваше. Нещо му пречеше. Събитията го плашеха: една нощ, по време друг такъв „тайфун“, осцилографът се повреди и захвана да потраква и драска безпорядъчно. Затруднението бе незначително и Мондауген успя да оправи апарата. Обаче му бе любопитно дали повредата бе наистина случайна.

Той започна да обикаля из къщата в странни часове, без определена работа. Подобно на „окото“ в неговия сън за Фашинга, той установи, че има дарбата случайно да открива визуално интересни неща: някакво чувство за избиране на точния момент, перверзна увереност относно не дали изобщо, а кога да играе ролята на наблюдател. Вероятно това представляваше обуздаване на първоначалната разгорещеност, с която бе съзерцавал Вера Меровинг през встъпителните дни на Обсаденото Пиршество. Например, опрян на една коринтска колона, осветена от бледото зимно слънце, той чуваше гласа й някъде наблизо.

— Не. Обсадата може и да не е военна, обаче със сигурност не е привидна.

Мондауген запали цигара и надникна иззад колоната. Вера Меровинг седеше със стария Годолфин в алпинеума, до басейна със златните рибки.

— Помните ли… — започна тя. Но после вероятно забеляза, че болката от завръщането у дома го задушаваше много повече от всякаква примка на спомена, която би могла да му предложи и затова го остави да я прекъсне:

— Отдавна не вярвам, че обсадата може да е нещо повече от военен прийом. С това приключих още преди две десетилетия, даже преди любимата ви 1904 година.

Тя снизходително поясни, че през 1904 година е била в друга страна и не е необходимо годината и мястото да включват физическото присъствие, за да бъде налице едно определено чувство за собственост.

Старецът просто не можеше да я разбере.

— През 1904 бях съветник в руския флот — подхвана Годолфин. — Те не приемаха моите съвети и сигурно помните, че японците ни обкръжиха в Порт Артур. Господи! Това бе обсада в стила на великите традиции, която продължи цяла година. Не мога да забравя замръзналите склонове на хълмовете и непрекъснатия отвратителен тътен на полевата артилерия, ден след ден. И белите прожектори, които осветяваха позициите нощем. Заслепяващи. Един набожен еднорък младши офицер, чийто празен ръкав бе закачен като шарф отпред на униформата, казваше, че те приличат на Божии пръсти търсещи меки гърла, в които да впият нокти.

— Лейтенант Вайсман и господин Фопъл ми дадоха моята 1904 година — сподели тя с него, като момиченце, изброяващо получените за рождения ден подаръци. — Тъй както ви е било дадено вашето Вийсю.

— Не! — веднага извика той. — Не. Аз бях там. — После, обръщайки с усилие глава към нея: — Не съм ли ви разказвал за Вийсю?

— Разбира се, че ми разправихте.

— Аз самият почти не помня Вийсю.

— Аз помня. Запомнила съм го за всички нас.

— „Запомнила“ — с внезапно предпазливо потрепване на едното око. Но то се успокои и Годолфин продължи несвързано: — Ако нещо или някой ми е дал моето Вийсю, това са били времето, полюсът, военната служба… Но ми бе отнето всичко, имам предвид съчувствието и безгрижието на свободното време. Сега е модно да се казва, че за това е виновна войната. Всеки има свое обяснение. Обаче Вийсю го няма, невъзможно е да бъде върнато, заедно с толкова много други стари шеги, песни, „мании“. И с красотата, която човек виждаше в Клео де Мерод^[18] или Елеонора Дузе^[19]. Как се свеждаха очите в ъгълчетата; неописуемо големите клепачи над тях, с цвят на стар пергамент… Но вие сте твърде млада, сигурно не помните.

— Минавам четирийсетте и разбира се, че помня^[20] — с усмивка отбеляза Вера Меровинг. — Всъщност Дузе ми бе предложена от човека, който я даде на Европа, преди повече от двайсет години, в „Огънят“^[21]. Тогава бяхме във Фиуме. Друга обсада. Предпоследната Коледа. Той я наричаше Кървава Коледа. Подари ми тази актриса за спомен, в неговия дворец, докато от „Андреа Дориа“^[22] ни обстрелваха с артилерия.

— Обикновено летували на Адриатическо море — продължи Годолфин с глупава усмивка, сякаш споменът бе лично негов. — Той навлизал гол с дорестия си кон в морето, а тя го чакала на брега… Не — внезапно и само за миг озлобен. — Нито е продавала бижутата си, за да спре издаването на романа за нея, нито е използувала череп от девица за бокал, това не е вярно. Тя е минавала четирийсетте и е била влюбена, а той я е наранил. Направил е всичко възможно, за да й причини болка. Това е цялата история.

— Не сме ли били и двамата във Флоренция тогава, по същото време? Докато той е писал романа за тяхната връзка. Как е възможно да не сме ги видели! Все пак, изглежда просто не съм успявала да го срещна. Първо във Флоренция, след това в Париж, точно преди войната, сякаш съм била осъдена да чакам, докато той достигне звездния си час, върха на своя артистизъм: Фиуме!

— Във Флоренция… ние… — скептично, нерешително.

Тя наклони глава напред, сякаш намекваше, че иска да бъде целуната.

— Не разбирате ли? Тази обсада. Това е Вийсю. Най-после се случи.

И тогава ненадейно настъпи един от тези иронични обрати, при които за кратко време по-слабият получава надмощие, а нападателят е принуден, в най-добрия случай, да спре атаката. Наблюдаващият Мондауген отдаде това не чак толкова на някаква вътрешна логика в техния разговор, колкото на непроявената дотогава мъжественост на стареца, прикривана при случайности като тази, от ненаситната алчност на възрастта.

— Имаше война, фройлайн — изсмя се Годолфин на Вера Меровинг. — Вийсю беше лукс, каприз. Вече не можем да си позволяваме нещо подобно на Вийсю.

— Но нуждата, нейната празнота — възрази тя. — Какво може да я запълни?

— Това, което вече я запълва — с иронична усмивка вирна глава Годолфин — Истинското нещо. За съжаление. Например вашият приятел Д’Анунцио. Независимо дали ни харесва или не, войната унищожи това, което наричаме неприкосновеност на личното уединение или може би уединението на съня. Обвърза ни, като него, с разработването на среднощни тревоги, ексцесии на действуващите лица, политически халюцинации внушавани на живите маси, на истинското човешко население. Личната преценка, чувството за комичното в историята с Вийсю вече не са с нас, нашите Вийсю вече не са наши, дори не са ограничени до определен кръг от приятели; те са обществена собственост. Бог знае, колко от всичко това ще види светът или доколко ще му се понрави. Жалко; и на мен ми остава единствено да бъда доволен, че няма да живея много дълго на този свят.

— Вие сте забележителен — бе всичкото, което рече Вера Меровинг; и след като размаза с камък една любопитна златна рибка, тя напусна Годолфин.

— Просто израстваме — отбеляза той, вече сам. — Във Флоренция бях петдесет и четири годишен, и се чувствах като нахакан младеж. Ако знаех, че Дузе е там, нейният поет щеше да срещне в мое лице опасен конкурент, ха-ха. Едно е неприятното: сега, наближавайки осемдесетте, аз не преставам да откривам отново и отново, че проклетата война е направила света по-стар от мен. Сега светът гледа неодобрително на младостта във вакуум, той настоява младостта да бъде впрегната в работа, да бъде използувана, експлоатирана. Няма време за шеги и лудории. Не съществуват никакви Вийсю. Е, какво пък. — И запя увлекателна, силно синкопирана мелодия в такт фокстрот:

Преди години, много години

Флиртувахме и се натискахме

Край топлото лятно море

И леля ти Ифигения се ужаси

Щом ни видя да се целуваме

Там на крайбрежната улица

Ти още нямаше седемнайсет,

И бе красива на сянка под чадъра

Ах, как искам да се върнат

онези слънчеви летни дни

Когато палавата ни любов летеше

Като весело лятно хвърчило.

О, тогава беше още рано

Да мислим за есен или нощ,

Там, край лятното море.

(Тук Айгенвалю прекъсна Стенсъл за първи и последен път:

— На немски ли са говорили или на английски? Мондауген знаел ли е английски тогава? — И предугаждайки нервния изблик на Стенсъл: — Просто ми е странно, че след трийсет и четири години Мондауген помни един несъществен разговор, и то с такива подробности. Разговор, който не означава нищо за Мондауген, но всичко за Стенсъл.

Стенсъл мълчаливо пушеше лулата, наблюдавайки психостоматолога и през белите кълба дим от време на време се показваха леко разкривените му, загадъчно свити устни.

— Не Мондауген, а именно Стенсъл го нарече способност за случайно откриване на интересни неща — най-после отрони Стенсъл. — Разбирате ли? Естествено, че разбирате. Но искате да го чуете от Стенсъл.

— Разбирам само, че отношението ви към V. не е чак толкова опростенческо, колкото ви се иска да признаете — провлечено издума Айгенвалю. — Специалистите по психоанализа го наричаха състояние на едновременно привличане и отблъскване, а ние просто му казваме хетеростоматологична конфигурация.

Стенсъл не отговори; Айгенвалю сви рамене и го остави да продължи.)

 

 

Вечерта, на дългата маса в трапезарията бе сервирано печено теле. Пияните гости се нахвърлиха върху него, късаха без прибори отбрани парчета месо и цапаха дрехи с мазнина и сос. Както обикновено, Мондауген нямаше желание за работа. Тръгна бавно по застлани в пурпурночервено и окичени с огледала коридори, празни, слабо осветени, некънтящи. Тази вечер той бе леко разтревожен и потиснат, без да може точно да определи защо. Навярно понеже бе започнал да долавя същата безразсъдност в Обсаденото Пиршество на Фопъл, каквато вилнееше в Мюнхен през дните на Фашинга; но без ясна причина, защото тук, в края на краищата, царуваше изобилие, а не депресия, разкош, а не ежедневна борба за живот; и преди всичко, вероятно имаше гърди и бедра за пощипване.

Кой знае как, Мондауген попадна край стаята на Хедвиг. Вратата бе отворена. Тя седеше пред тоалетката и се гримираше.

— Влез — покани го Хедвиг. — Не се хили там от коридора.

— Очичките ти са изписани тъй старомодно!

— Хер Фопъл нареди на всички дами да бъдат облечени и гримирани по модата от 1904 година. — И се изкиска. — В 1904 година аз дори не съм била родена, тъй че всъщност не би трябвало да нося нищо. — Въздишка. — Но, след като положих достатъчно усилия да си изскубя веждите, за да изглеждам точно като Дитрих^[23]… Сега трябва да ги изрисувам отново, като красиви тъмни крила, заострени в краищата. Толкова много грим! — Тя се нацупи. — Курт, дано никой не разбие сърцето ми, защото сълзите ужасно ще загрозят тези старомодни очи.

— О, значи ти имаш сърце.

— Моля те, Курт, казах да не ме разплакваш. Ела. Можеш да ми помогнеш да си наглася косата.

Когато Мондауген отмести нагоре тежките светли къдрици от тила й, видя два успоредни кръга от наскоро ожулена кожа, които опасваха шията й, на пет сантиметра един от друг. Ако някое движение на ръцете му бе предало неговата изненада на косата й, Хедвиг изобщо не реагира. Двамата заедно вдигнаха прическата й в сложен къдрав кок и го привързаха с черна атлазена лента. За да прикрие всяко от ожулванията, тя уви около шията си тънък гердан от ониксови мъниста и после го преметна още три пъти, но доста по-хлабаво, оставяйки го да се приплъзне между гърдите й.

Той сведе глава да целуне рамото й.

— Не — изпъшка Хедвиг и внезапно подивя; грабна шишенце одеколон, изтръска го върху главата му, скочи от тоалетката и с рамото, което Мондауген бе опитал да целуне, го блъсна в челюстта. Той падна, изгуби съзнание за няколко секунди и когато се свести, видя, че Хедвиг излиза с танцови негърски стъпки, напявайки Auf dem Zippel-Zappel-Zeppelin^[24], популярна мелодия от началото на века.

С олюляване и залитане той приближи коридора: Хедвиг бе изчезнала. Чувствувайки се като сексуален неудачник, Мондауген тръгна към своята кула, осцилографа и немногобройните ледени утехи от Науката.

Стигна чак до някаква декоративна изкуствена пещера, разположена в самите недра на къщата. Там Вайсман, в пълна униформа, го нападна в гръб, иззад един сталагмит.

— Ъпингтън! — изкрещя той.

— Какво? — премигна Мондауген.

— Браво! Ти запази самообладание. Хладнокръвен си. Професионалните предатели винаги са тъй хладнокръвни. — Без да затваря уста, Вайсман подуши въздуха. — Охо! Колко на хубаво миришем! — Очилата му проблеснаха.

Мондауген, все още гроги и обгърнат от парфюмен облак, искаше единствено да спи. Опита да заобиколи наперения лейтенант, който прегради пътя му с дръжката на шамбок.

— С кого си бил в контакт в Ъпингтън?

— Ъпингтън ли!

— Там трябва да е било. Ъпингтън е най-близкият голям град в Съюза. Не можеш да очакваш английските оперативни работници да се откажат от удобствата на цивилизацията.

— Не познавам никого в Съюза.

— По-внимателно с отговорите, Мондауген.

Най-после той проумя, че Вайсман имаше предвид експериментите със сфериките.

— Осцилографът не може да предава — крясна Мондауген. — Ако вникваше поне мъничко, веднага щеше да се увериш в това. Осцилографът само приема, глупак такъв.

Вайсман го награди с усмивка.

— Ти току-що произнесе собствената си присъда. Изпращали са ти указания. Макар и да не разбирам от електроника, все пак мога да разпозная драсканиците на един калпав разшифровчик.

— Щом можеш по-добре, заповядай — въздъхна Мондауген. И разказа на Вайсман своето хрумване, за „шифъра“.

— Наистина ли тъй мислиш? — внезапно, почти детински. — Ще ми покажеш ли какво си получил?

— Очевидно ти вече си видял всичко. Но това може и да ни помогне да стигнем до някакво решение.

След минута-две Мондауген вече бе предизвикал срамежливия, нерешителен смях на Вайсман.

— Аха! Разбирам. Ти си изобретателен. Удивително! Да. Постъпих глупаво. Извинявай.

— Аз прихващам техните предавания — прошепна Мондауген, осенен от вдъхновение.

— Точно това казах преди малко — смръщи се Вайсман.

Мондауген сви рамене. Лейтенантът запали лампа с китово масло и двамата тръгнаха към кулата. Докато вървяха нагоре по един наклонен коридор, в голямата вила отекна единичен, оглушително вибриращ кикот. Мондауген спря изведнъж, като вцепенен, лампата с трясък падна на пода зад него. Извърна глава и видя, че Вайсман стои сред сини пламъчета и бляскави парчета стъкло.

— Хиената — бе единственото, което успя да прошепне Вайсман.

Мондауген имаше в стаята коняк, но лицето на Вайсман запази своя цвят на цигарен дим. Той не желаеше да говори. Напи се и скоро заспа на един стол.

Мондауген работи върху шифъра до ранните утринни часове и, както обикновено, доникъде не стигна. Ту задрямваше, ту отваряше очи от рязкото кискане на високоговорителя. В полусън, то звучеше на Мондауген като онзи смразяващ кикот и му пречеше да заспи отново. Но той продължаваше да задрямва на пресекулки.

Някъде от къщата (въпреки че и това навярно също му се присънваше) хор бе започнал да пее Dies Irae^[25] в грегориански църковен маниер. Песнопението кънтеше толкова силно, че събуди Мондауген. Раздразнен, той едва стигна залитайки до вратата и излезе, да им каже да пазят тишина.

След като мина край складовите помещения, той завари съседните коридори ярко осветени. На варосания под видя пътечка от пръски кръв, все още влажни. Заинтригуван, Мондауген последва кървавите петна. Те го водиха около петдесет метра през драпирани завеси, ъгли и завои в коридора, до нещо покрито с парче старо корабно платно, което препречваше пътя. То можеше и да е било човешко тяло. Зад него подът на коридора искреше чисто бял и без следи от кръв.

Мондауген затича, ловко прескочи каквото и да бе това и продължи в тръс. Скоро се озова в началото на галерията с портрети, където веднъж бяха танцували с Хедвиг. Главата му все още бе замаяна от нейния одеколон. В средата на галерията видя осветен от близкия аплик пременения в старата войнишка униформа Фопъл, който повдигнат на пръсти целуваше един от портретите. Когато Фопъл излезе, Мондауген погледна месинговата плочка върху рамката, за да потвърди своето подозрение. Портретът наистина бе на фон Трота.

— Обичах този човек — бе казал веднъж Фопъл. — Той ни научи да не се страхуваме. Невъзможно е да опишеш внезапното отпускане, облекчението, удоволствието, когато знаеш, че преспокойно можеш да забравиш всички наизустени уроци за възвишеността и стойността на човешкия живот. Същото чувство бях усетил веднъж в реалната гимназия, когато ни казаха, че на изпита по история не е нужно да цитираме точно датите, които бяхме зубрили с месеци… Преди да го сторим, нас ни бяха учили, че това е грях. След като вече си го извършил, тогава идва вътрешната борба: да признаеш пред себе си, че всъщност не е грях. Това, също като забранения секс, е много изкусително и примамливо.

Тътрене на крака зад него. Мондауген се обърна; беше Годолфин.

— Евън! — прошепна старецът.

— Моля? Какво казахте?

— Аз съм, сине. Капитан Хю.

Мондауген приближи до него, с предположението, че Годолфин вероятно има проблеми със зрението. Но Годолфин бе измъчван от друг, по-неприятен проблем, и освен сълзите, нямаше нищо особено в очите му.

— Добро утро, капитане.

— Няма защо да се криеш повече, синко. Тя ми обясни. Знам. Всичко е наред. Сега отново можеш да бъдеш Евън. Баща ти е тук. — С храбра усмивка старецът хвана ръката му над лакътя. — Сине. Време е да се върнем у дома. Господи, толкова дълго не сме били там. Ела.

Опитвайки да бъде любезен, Мондауген остави капитана да го води по коридора.

— Кой ви обясни? Вие казахте „тя“.

— Момичето — неопределено отвърна Годолфин, като понесен от шемет. — Твоето момиче. Как й беше името?…

Измина цяла минута, докато в паметта на Мондауген възкръснат достатъчно неща за Годолфин, та да попита с определено чувство на уплаха:

— Какво е направила тя с вас?

Мъничката глава на Годолфин кимна, докосна ръката на Мондауген.

— Толкова съм уморен.

Мондауген се наведе, вдигна стареца, който сякаш бе по-лек от дете, и го понесе по наклонените бели коридори, между огледала и край гоблени, сред множество отделни жития, доведени до зрелост от тази обсада, всяко от тях скрито зад своята тежка врата; нагоре през огромната къща и чак до кулата. Там Вайсман продължаваше да хърка на стола. Мондауген положи стареца на кръглото легло, покри го с черната сатенена завивка. Изправи се до него и запя:

Ще ти се присънят паунови опашки,

Диамантени полета и кашалоти.

Навсякъде мъка, а щастие — рядко,

Но тази нощ ще те закрилят сънищата.

 

Крилото на вампира нека скърца и

Скрива звездите, а злите духове пеят;

И върколакът нека плюска цяла нощ;

За да бъде сънят ти спокоен.

 

Скелети с отровни зъби,

Излизат от подземния свят,

Вампири, тролове, чудовища,

Проклинам тези, що на вас приличат.

 

Сенки край прозореца пробягват,

Харпии в среднощен набег,

Таласъми дебнат крехка плячка,

Сънят ще ги прогони всички.

 

Кат’ вълшебно наметало е сънят

Изтъкано от приказните феи

Покрива те от глава до пети,

Пази те от ветрове и беди.

 

И ако дойде Ангел тази нощ,

Да призове душата ти от светлината,

Прекръсти се, обърни лице към стената:

Защото сънищата няма да помогнат.

Навън отвратителният кикот на хиената отново процепи въздуха. Мондауген поотупа една торба с дрехи за пране, пригоди я за възглавница, намали пламъка на лампата и разтреперан легна да спи на килима.