Томас Пинчън
V. (41)

I

Една майска утрин на 1922 година (което означаваше почти зима тук, в областта Вармбад) младият Курт Мондауген, бивш студент от Мюнхенския Техническия Университет, пристигна в аванпоста на белите заселници близо до село Калкфонтейн Саут. По-скоро едър, отколкото пълен, рус, с дълги мигли и срамежлива усмивка, която очароваше по-възрастните жени, Мондауген седеше в стара талига, разсеяно човъркаше носа си, очакваше изгрева на слънцето и съзерцаваше понтока (или сламената колиба) на Вилем ван Вик, низш представител на Виндхукската^[1] администрация. Конят му задряма и се покри с роса, докато в това време Мондауген току подскачаше на капрата, опитвайки да сдържи яда, объркването, лошото настроение; а мудното слънце, като за подигравка над него, все още се криеше някъде отвъд необятните убийствени простори на пустинята Калахари.

Лайпцигчанинът Мондауген демонстрираше поне две специфични за този край анормалности. Първата (незначителна): той имаше саксонския навик да прибавя, явно наслуки, умалителни окончания към съществителните имена, одушевени или неодушевени. Втората (сериозна): той споделяше със съгражданина си Карл Бедекер инстинктивно недоверие към юга, независимо доколко относително южен би могъл да е даден район. Лесно можем да си представим с каква ирония Мондауген гледаше на настоящото положение и отвратителното своенравие, което, предполагаше той, го бе подтикнало първо да отиде да учи в университета, и после в края на краищата (сякаш, подобно на меланхолия, тази носталгия по юга бе прогресираща и неизлечима) да изостави мюнхенското кризисно време, да пропътува до другото полукълбо и да навлезе в огледалното време на Югозападния Протекторат.

Мондауген бе дошъл тук като участник в една програма за проучване на атмосферните радиосмущения: накратко сферики. През I Световна война някой си X. Баркхаузен^[2], прослушвайки телефонните съобщения между съюзническите сили, чувал поредица от понижаващи се тонове, които много наподобявали затихващите звуци на свирка с плъзгач. Всеки от тези „свирачи“ (както ги наричал Баркхаузен) бил с продължителност само около секунда и изглежда заемал диапазона на тъй наречените ниски или звукови честоти. Оказало се, че свирачът бил само първият от цяло семейство сферики, чиято класификация щяла да включва пощраквания, скърцане, пиукане, носови просвирвания и нещо подобно на птиче чуруликане, по-късно наречено утринен хор. Не било известно какво точно ги предизвиквало. Според някои, причината била в слънчевите петна, според други, в експлозиите на светкавиците; но всички били на мнение, че там някъде било съсредоточено земното магнитно поле, и съответно бил разработен план да бъдат записвани сфериките, приети на различни географски ширини. На Мондауген, който бе в долната част на списъка, се падна Югозападна Африка и му бе наредено да установи своето оборудване възможно най-близо до 28° южна ширина.

Първоначално той бе обезпокоен, че ще трябва да живее в бивша немска колония. Както повечето буйни младежи — и не малко сприхави старци, — мисълта за поражение му бе омразна. Но скоро Мондауген разбра, че много немци, които са били земевладелци преди войната, са останали и правителството на Кейп^[3] им е разрешило да запазят гражданството, собствеността и местните работници. И наистина, във фермата на Фопъл в северната част на областта, между планинската верига Карас и покрайнините на пустинята Калахари, на един ден път от възстановителната станция на Мондауген, се бе зародило някакво подобие на експатриантски светски живот. Откакто бе пристигнал Мондауген, почти всяка вечер необуздани празненства, игрива музика и весели момичета изпълваха в някакъв сякаш безкраен Fasching^[4] къщата на Фопъл в стил колониален барок. Но благополучието, което бе намерил в този затънтен край, изглежда скоро щеше да се изпари.

Слънцето изгря и ван Вик се появи на вратата като двуизмерна фигура, внезапно пусната на сцената от скрита макара. Един лешояд кацна пред колибата и впери очи към ван Вик. Мондауген се раздвижи; скочи от каруцата, тръгна към колибата.

Ван Вик размаха към него бутилка домашна бира.

— Знам, знам — извика той през разделящата ги изсъхнала земя. — Цялата нощ ги чувах, не съм спал. Мислиш ли, че нямам други ядове?

— Антените ми! — извика Мондауген.

— Твоите антени и моята Вармбадска област — отбеляза бурът. Той бе пиян. — Знаеш ли какво стана вчера? Имаш причина за тревога. Абрахам Морис^[5] прекоси Оранжевата река. — Това, както бе предвидил ван Вик, порази Мондауген.

— Само Морис ли? — успя да запита той.

— Шестима мъже, няколко жени и деца, оръжие, добитък. Но има нещо друго. Морис не е обикновен човек. Той е месия.

Раздразнението на Мондауген внезапно бе отстъпило място на страха, който започна да нараства от вътрешностите му.

— Заплашиха, че ще изпокъсат антените ти, нали?

Но той не бе направил нищо…

— И ти имаш принос в тази бъркотия — изпръхтя ван Вик. — Каза, че само ще прослушваш смущенията и ще записваш данните. Изобщо не спомена, че ще ги пускаш да бучат с пълна сила из целия ми район и че ти самият ще се превърнеш в смущение. Бонделсвартите^[6] вярват в духове, сфериките ги плашат. А уплашат ли се, те стават опасни.

Мондауген призна, че бе използувал усилвател на звука и високоговорител.

— Случва се да заспивам — обясни той. — Различните сферики възникват в различно време на деня. Аз представлявам проучвателен екип, в състав от един човек. Все някога трябва да спя. Монтирал съм малкия високоговорител на таблата на леглото, над главата ми и той ме буди веднага. Реакцията ми е почти мигновена, тъй че в най-лошия случай пропускам да запиша само първите две-три сферики от дадена серия…

— Когато се завърнеш в твоята станция, антените ти ще бъдат съборени, а оборудването натрошено — прекъсна го ван Вик. — Момент само, — добави той, виждайки, че младежът се извърна със зачервено лице и засумтя, — почакай, преди да хукнеш с викове за мъст. Една дума. Само една неприятна дума: бунт.

— Всеки път, когато някой бондел ви отвърне дръзко, за вас това е бунт. — Мондауген изглежда бе готов да се разплаче.

— Абрахам Морис вече е обединил сили с Якобус Кристиан^[7] и Тим Бойкс^[8] и отиват на север. Известно ти е, че в твоя район знаят за това. Няма да бъда изненадан, ако до една седмица всички бонделсварти в областта се въоръжат. Да не говорим за няколкото самоубийствено настроени фелдскюндраери^[9] и витбойси^[10] от севера. Витбойсите винаги са готови за бой. — В колибата иззвъня телефон. Ван Вик забеляза изненадата по лицето на Мондауген. — Да. Чакай тук, може да има интересни новини. — Той изчезна вътре.

От една близка колиба долетяха звуците на бонделсвартска цафара, нереални като вятър, монотонни като слънчева светлина през сухия сезон. Мондауген слушаше, сякаш звуците имаха какво да му кажат. Те нямаха.

Ван Вик се появи на вратата.

— Слушай ме сега, юнкер. На твое място бих отишъл във Вармбад и бих престоял там, докато това тук премине.

— Какво е станало?

— Обади се участъковият надзирател в Гуручас. Очевидно са настигнали Морис и преди около час сержант ван Никерк е опитал да го накара да влезе с мир във Вармбад. Морис отказал и Ван Никерк сложил ръка на рамото му, което означава, че го арестува. Според версията на бонделите — която, можеш да бъдеш сигурен, вече е разпространена чак до португалската граница^[11], — тогава сержантът заявил „Die lood van die Goevernement sal nou op julle smelt.“ Сега ще те залее разтопеното олово на правителството. Поетично, нали? Бонделите с Морис приели това като обявяване на война. И тъй, Мондауген, военните действия започват. Отивай във Вармбад. Или по-добре е да продължиш и благополучно да пресечеш Оранжевата река. Това е най-добрия съвет, който мога да ти дам.

— Не, не — възрази Мондауген. — Знаеш, че съм малко страхлив. Но предложи ми някой друг, не толкова добър съвет, защото там са моите антени.

— Прекалено много се тревожиш за тези антени, сякаш са изникнали от челото ти. Върви тогава. Върни се, ако имаш смелост, каквато аз определено нямам, отивай в твоя район и кажи на хората при Фопъл какво чу тук. Скрий се в неговата крепост. Ако искаш да знаеш моето мнение, скоро ще има клане. Ти не си бил тук в 1904 година. Но питай Фопъл. Той помни. Кажи му, че отново настъпват дните на фон Трота^[12].

— Можеше да го предотвратиш — извика Мондауген. — Нали затова си тук, да осигуряваш спокойствие, да имаш грижата те да бъдат доволни? Да отстраняваш всякакъв повод за бунт.

Ван Вик избухна в горчив смях.

— Ти май изпадаш в едно много сериозно заблуждение относно държавната служба — най-после отвърна провлечено той. — Историята се създава нощем, както твърди една пословицата. Европейският държавен служител обикновено спи през нощта. Това, което в девет сутринта го чака в кошчето за входяща поща, е история. Той не води борба с историята, а опитва да съществува съвместно с нея. Точно така, Die lood van die Goevernement. Може би ние сме оловните тежести на един фантастичен часовник, необходими, за да го привеждат в действие, да поддържат определено чувство за история и време, което да надмогва над хаоса. Хубаво! Защо да не бъдат стопени няколко от тези оловни тежести? Нека за малко часовникът да не показва точно времето. Но ще бъдат отлети и окачени нови тежести и ако сред тях някоя не е с формата или името на Вилем ван Вик, за да поддържа точния ход на часовника, толкова по-зле за мен.

С отчаяно ръкомахане Курт Мондауген отдаде чест на този странен монолог, покатери се на каруцата и потегли към вътрешността на страната. Пътуването мина без особени събития. Изрядко от шубраците се появяваше по някоя волска кола; или в небето увисваше смолисточерно хвърчило и сякаш разглеждаше нещо дребно и бързоподвижно сред кактусите и трънките. Слънцето бе горещо. Мондауген се потеше обилно от всички пори; заспиваше, раздрусването на каруцата го пробуждаше; веднъж сънува изстрели и човешки крясъци. Следобед пристигна във възстановителната станция, завари близкото село на бонделите спокойно и своите инсталации непокътнати. Действайки с възможно най-голяма скорост, той демонтира антените и радиоприемащото оборудване, опакова всичко и го натовари на каруцата. Наоколо стояха пет-шест бонделсварти и го наблюдаваха. Докато приготви всичко за тръгване, слънцето бе почти залязло. От време на време с периферното зрение Мондауген забелязваше малобройни, почти слети с полумрака групи бонделсварти, които притичваха насам-натам във всички посоки из селището. Някъде на запад се бяха сдавили кучета. Когато стягаше последния възел, наблизо запищя цафара и само след миг той осъзна, че свирачът имитираше звуците на сферики. Наблюдаващите го бондели прихнаха. Смехът се усилваше, докато започна да звучи като джунгла, пълна с екзотични животинки, които бягат от някаква сериозна опасност. Но Мондауген знаеше много добре кой от какво бяга. Слънцето залезе, той седна на капрата. Никой не каза нищо за сбогом: зад гърба си Мондауген чуваше само писукането на цафарата и смеха.

До Фопъл оставаха още няколко часа. Единственото произшествие по пътя бе хаотичната оръдейна стрелба — сега вече истинска — вляво от него, зад един хълм. Най-после, съвсем рано сутринта, от плътночерната степна тъмнина внезапно срещу него лумнаха светлините на Фопъловата къща. Мондауген прекоси дъсчения мост над едно дефиленце и застана пред вратата.

Както обикновено, празненството бе в разгара си, стотината прозорци ярко светеха, водоливниците-чудовища, арабеските, декоративната мазилка и дърворезбите във „вилата“ на Фопъл вибрираха в африканската нощ. Група момичета и самият Фопъл стояха до вратата, докато бонделите на фермата разтоварваха каруцата и Мондауген докладваше за обстановката.

Новините разтревожиха няколко от по-близките съседи на Фопъл, които притежаваха ферми и добитък.

— Най-добре ще е всички да останем тук — обяви на компанията Фопъл. — Започнат ли палежи и разрушения, дори и да сте там, няма да можете да защитите своята собственост. Ако разпилеем силите си, те ще унищожат и нас, заедно с фермите ни. Тази къща е най-добрата крепост в района: здрава е, лесно може да бъде защитавана. Къщата и земята са оградени от всички страни от дълбоки клисури. Тук храната, музиката, хубавото вино и — той смигна похотливо, — красивите жени са повече от достатъчно. По дяволите всички там навън. Нека да водят тяхната война. Ние тук ще направим карнавал. Залостете вратите, затворете прозорците, смъкнете дървените мостове и раздайте оръжие. От тази нощ започва обсадата.