Томас Пинчън
V. (33)

VIII

Най-новият виц сред италианските шпионски кръгове бе за един англичанин, който слагал рога на своя италиански приятел. Веднъж съпругът се върнал у дома и заварил прелюбодейците на местопрестъплението, в леглото. Вбесен, той извадил пистолет, за да отмъсти, но англичанинът вдигнал предупредително ръка. „Слушай, стари приятелю — надменно казал той. — Нали няма да всяваме раздор сред нашите редици? Помисли само как ще се отрази това на Четворния Съюз.“^[1]

Авторът на тази притча бе Феранте, голям любител на абсента и унищожител на девствености. Той опитваше да си пусне брада. Мразеше политиката. Както хиляди други млади флорентинци, Феранте вярваше, че е неомакиавелист. Бе предпазлив и убеден само в две неща: (а) представителите на чуждите дипломатически служби в Италия са непоправимо корумпирани и тъпи, и (б) някой трябва да убие Умберто I^[2]. От година и половина Феранте бе зает с венецуелския проблем и не виждаше никакъв изход от него, освен самоубийството.

Тази вечер Феранте обикаляше с малък калмар в ръка из щаба на тайната полиция, търсеше къде да го изпържи. Току-що го бе купил на пазара, за вечеря. Центърът на шпионската дейност във Флоренция бе на втория етаж на една фабрика, произвеждаща музикални инструменти за поклонниците на Ренесанса и Средновековието. Формално управител бе австриецът Фогт, който денем усърдно сглобяваше ребеки, шоуми и теорби^[3], а нощем шпионираше. В законната или делничната част от своя живот, той бе ангажирал като помагачи: негъра Гаскойн, който от време на време водеше приятели да изпробват инструментите; и собствената си майка, неописуемо стара и тлъста жена, обсебена от илюзията, че на младини е имала любов с Палестрина^[4]. Тя непрекъснато досаждаше на посетителите със своите нежни спомени за „Джованино“, които включваха предимно цветисти описания на сексуалните екстравагантности на композитора. Дали тези двамата бяха замесени в шпионската дейност на Фогт, не знаеше никой, дори и Феранте, който считаше за свой дълг шпионирането на колегите и на всеки друг подходящ за целта обект. Все пак на Фогт, като представител на австрийската нация, вероятно би могло да му се признае известно благоразумие, дискретност и предпазливост. Феранте не вярваше в споразуменията, смяташе ги за временни и в повечето случаи нелепи. Но бе убеден, че щом веднъж сключиш съюз, на първо място трябва да съблюдаваш неговите правила, докато ти е изгодно. Значи, от 1882 година насам^[5], немците и австрийците бяха временно приемливи. Но англичаните определено не бяха. Което бе породило вица за измамения съпруг. Феранте не виждаше основания за сътрудничество с Лондон по венецуелския въпрос. Подозираше, че това е британски заговор, с цел забиването на клин в Тройния Съюз и разединяването на британските врагове, тъй че, когато настъпи удобен момент, Англия лесно да срази поотделно с всеки от тях.

Феранте тръгна към кухнята. Оттам долиташе ужасно скрибуцане. По природа подозрителен към всяко нещо, което не съвпадаше с неговите лични норми на поведение, още с влизането в кухнята, той коленичи, допълзя внимателно зад печката и надзърна. Там беше старата госпожа, която свиреше на виола да гамба някаква мелодия. Не свиреше много добре. Когато видя Феранте, старицата остави лъка и се вторачи в него.

— Хиляди извинения, госпожо — прошепна Феранте, ставайки. — Не исках да прекъсвам музицирането ви. Мислех, дали ще ми заемете един тиган и малко зехтин. Да приготвя вечерята. Само за няколко минути. — И дружелюбно размаха калмара пред нея.

— Сега не е време за чревоугодничество, Феранте — рязко изграчи тя. — Надвиснала е голяма опасност.

Феранте бе изненадан. Дали не е подушила нещо? Или синът й е споделил някоя тайна с нея?

— Не ви разбирам — предпазливо отвърна той.

— Глупости! — сопна се тя. — Англичаните знаят нещо, което не ти е било известно. Всичко е започнало с онази шантава венесуелска история, но съвсем случайно, неволно, твоите колеги се натъкнали на нещо толкова голямо и ужасяващо, че сега ги е страх дори да изрекат гласно името му.

— Може би.

— Младият Гадрулфи бил споделил с хер Стенсъл, че според баща му, във Флоренция шарели агенти на Вийсю. Вярно ли е това?

— Гадрулфи е един цветар, когото наблюдаваме — невъзмутимо отвърна Феранте. — Той е свързан със съучастниците на Гаучото, който агитира против законно назначеното правителство на Венесуела. Ние ги проследихме до магазина на този цветар. Нещо сте объркали фактите.

— По-вероятно е ти и твоите колеги-шпиони да сте си объркали имената. Предполагам, ти също отстояваш и абсурдната измислица, че Вийсю е кодовото название на Венесуела.

— Тъй е записано в нашите архиви.

— Умен си, Феранте. На никого не вярваш.

— Мога ли да си го позволя? — сви рамене той.

— Мисля, че не. Не можеш да си го позволиш, когато представителите на някаква примитивна и непозната раса, експлоатирани от Бог знае кого, дори в този момент взривяват с динамит антарктическите ледове и се готвят да проникнат в една подземна мрежа от естествени тунели, мрежа, за чието съществуване знаят само жителите на Вийсю, хората от Кралското Географско Дружество в Лондон, хер Годолфин и флорентинските шпиони.

Феранте изведнъж затаи дъх. Тя преразказваше тайния меморандум, който Стенсъл преди по-малко от час бе изпратил обратно в Лондон.

— След като проучили вулканите в собствената си страна, — продължи тя, — някои туземци от Вийсю били първите, които узнали за съществуването на тези тунели, свързващи земните недра, на дълбочини, вариращи от…

— Aspetti!^[6] — извика Феранте. — Вие бълнувате.

— Признай ми истината — остро процеди тя. — Разкрий ми, на какво всъщност е кодово название Вийсю. Кажи ми това, което вече знам, идиот такъв: че означава Везувий. — И се изкикоти страховито.

Сякаш буца затъкна гърлото му. Тя бе подразбрала или разузнала нещо, или е била информирана от някого. Вероятно на нея можеше да разчита човек. Но как би могъл да обяви Феранте: мразя политиката, независимо каква е тя, международна или вътрешноведомствена. А политиката, която бе довела до това положение, действаше по същия начин и бе също тъй отвратителна. Всички бяха приемали като нещо напълно нормално кодовата дума да обозначава Венесуела, докато англичаните не ги осведомиха, че Вийсю наистина съществува. Налице бяха показанията на младия Гадрулфи, потвърждаващите данни за вулканите, получени от Географското Дружество и от анкетната комисия отпреди петнайсет години. Оттогава насам бяха прибавени някои оскъдни факти и цензурирането на тази единствена телеграма се бе изродило лавинообразно в многочасово следобедно заседание с размяна на реплики, взаимни възхвали, кавги, разногласия и тайни гласувания, докато накрая Феранте и шефът бяха заставени да приемат неприятната истина за положението: а именно че трябва влязат в съюз с англичаните, предвид една много вероятна обща заплаха. Че едва ли могат да си позволят да не го направят.

— Кой знае, би могло да означава и Венера — отбеляза Феранте. — Моля ви, не съм упълномощен да обсъждам този въпрос.

Старицата се изсмя повторно и отново заскрибуца на своята виола да гамба. Тя наблюдаваше презрително как Феранте сваля тигана от куката над печката, налива зехтин в него и разбърква жарта до огън. Когато зехтинът зацвърча, той положи калмара в тигана, внимателно, като дар. Внезапно усети, че е плувнал в пот, макар печката да не излъчваше силна топлина. Старинна музика жално ридаеше в кухнята, отекваше от стените й. Без никаква причина Феранте започна да се пита дали тя не е била композирана от Палестрина.