Томас Пинчън
V. (11)

III

В ресторант Финк^[1] цареше спокойствие: клиентите бяха малко. Няколко английски и немски туристи — от стиснатите, при които нямаше смисъл да ходи келнер — седяха разпръснати из залата и вдигаха толкова шум, колкото можеше да се чуе и по пладне на площад „Мохамед Али“.

Максуел Роули-Бъг, с фризирана коса, накъдрени мустаци и изрядни до последната гънчица и конец горни дрехи, седеше в един ъгъл с гръб към стената и усещаше как първите пронизващи болезнени тръпки на паника започваха да подскачат из корема му. Защото под внимателно нагласената черупка на косата, кожата и плата се криеше окъсано сиво бельо и сърце на безделник. Старият Макс беше скитник, при това беден.

Още петнайсет минути, реши той. Ако не се появи нещо обещаващо, отивам в „Юнивер“.

Около осем години по-рано — в 1890^-та — след един неприятен инцидент в Йоркшир, той бе преминал границата на страната Бедекер и стъпил на нейна земя. Тогава се казваше Ралф Макбърджес — един млад Лохинвар^[2], навлязъл в достатъчно широките по онова време хоризонти на английските вариететни кръгове. Той пееше по малко, танцуваше по малко, разказваше няколко сносни мръсни вицове. Обаче Макс или Ралф имаше един проблем; беше, ако можем така да се изразим, твърде игрив с малките момичета. Специално онова момиче Алис бе демонстрирало на десетгодишна възраст същите компромисни реакции (закачка, игра, тя ще пее — колко забавно), както и нейните предшественички. Но те знаят, мислено повтаряше Макс: колкото и млади да са, те знаят за какво става дума, знаят какво правят. Само че това не ги тревожи особено. Ето защо Макс ясно бе очертал границата на около шестнайсет години — над тази възраст като нескопосани сценични работници се появяваха романтиката, религията, разкаянието и разваляха чистия и неосквернен танц за двама.

Но момичето бе споделило с приятелките си, които й завидяха — поне една от тях бе завидяла достатъчно, за да го раздрънка на пастор, родители, полиция — о, Господи! Какъв конфуз! Въпреки всичко това, Макс дори не бе опитвал да забрави живата картина — гримьорна в театър „Атенеум“ в неголемия град Лардуик-на-Фен. Открити канализационни тръби, в ъгъла окачени изтъркани рокли с пайети. Разчупена куха бутафорна колона от реквизита на романтичната трагедия, която водевилът бе заменил в репертоара. Като легло един сандък за костюми. После стъпки, гласове, много бавно завъртане на топката на бравата…

Тя го бе искала. Даже след това, без сълзи, сред кордон от изпълнени с омраза лица, очите й бяха казали: аз все още го искам. Алис — падението на Ралф Макбърджес. Какво всъщност искаха те, знае ли някой?

Как бе дошъл в Александрия, къде щеше да отиде след Александрия, това малко засягаше туристите. Той беше от онези скитници, които съществуваха, макар и неохотно, единствено в ограничения свят на пътеводителя Бедекер — също тъй характерен топографски белег, както и другите автомати: носачи, келнери, файтонджии, чиновници. Нещо прието за даденост от само себе си. Всеки път, когато той вършеше своята работа — тоест крънкаше храна, напитки или подслон — между Макс и неговия „клиент“ влизаше в действие едно краткотрайно споразумение, по силата на което Макс биваше определян като състоятелен турист, временно затруднен от някаква неизправност в механизма на туристическата агенция „Кук“.

Банална игра между туристи. Те знаеха какъв в действителност е Макс; а замесените в играта участваха по същата причина, поради която се пазаряха в магазините или даваха бакшиш на просяците: това бе неписан закон в страната Бедекер. Макс представляваше едно от дребните неудобства в тази почти идеално уредена туристическа държава. А то прекрасно се компенсираше от „колорита“.

В ресторант „Финк“ настъпи оживление. Макс вдигна очи с интерес. Весели компании пресичаха улица „Росет“, идваха от една сграда, която приличаше на посолство или консулство. Сигурно празненството там бе току-що приключило. Ресторантът бързо се изпълваше. Макс оглеждаше внимателно всеки новодошъл, в очакване на едва забележимото кимване, на сигнала.

Най-после се спря на група от четирима: двама мъже, момиченце и млада дама, която подобно на своята рокля изглеждаше непохватно бухнала и провинциална. Всичките англичани, естествено. Макс имаше своите критерии.

Той също имаше и очи и нещо в тази групичка го обезпокои. След осем години прекарани в това наднационално царство, Макс умееше да разпознава туриста веднага. Момичетата почти сигурно бяха туристки — но в поведението на придружителите имаше нещо особено: липсваше им, да кажем, известна самоувереност, инстинктивната принадлежност към туристическата част на Александрия, обща за всички градове, която дори и неопитните демонстрират още при първото си пътуване в чужбина. Но вече ставаше късно, а Макс нямаше къде да отседне тази нощ, пък и не беше ял.

Абсолютно безразлично му бе какви ще бъдат собствените му начални думи, тъй като можеше да избира между няколко стандартни встъпителни фрази, всяка от тях напълно подходяща за започване на разговор, стига клиентите да са платежоспособни. Важна бе реакцията. В този случай тя бе много близка до очакваната. Двамата мъже, които приличаха на комично дуо — единият рус и дебел, другият тъмнокос и мършав с червено лице — изглежда желаеха да минат за любители на удоволствията. Хубаво, щом искат. Макс знаеше как да се представя за любител на удоволствията. По време на запознанството очите му се спряха половин секунда по-дълго от необходимото върху Милдред Рен. Но тя беше късогледа, топчеста и набита; в нея изобщо нямаше нищо от онази, някогашната Алис.

Идеални клиенти: отношението на всички бе такова, сякаш го познаваха от години. Но все пак налице бе и усещането, че в резултат от някаква отвратителна осмоза, за това щеше да се разчуе. Всеки просяк, бродяга, доброволен изгнаник и скитник на свободна практика в Александрия моментално щеше да разбере, че екипът на Порпънтайн & Гудфелоу плюс сестрите Рен е настанен на маса във „Финк“. Цялото това безпарично население може скоро да започне да приижда, един по един, всеки ще получава еднакъв прием, ще бъде привличан в групата безгрижно и сърдечно като близък познат, който е излязъл само преди петнайсет минути. Макс бе предразположен към фантазьорство. Това ще продължи до утре, другиден, по-другиден: безспирно и с неизменно весели гласове те ще поръчват на келнерите още столове, храна, вино. Скоро ще се наложи другите туристи да бъдат отпратени: всички места във „Финк“ ще бъдат заети, ще се разпрострат сферично от тази маса, като годишните кръгове на дърво или окръжностите в дъждовна локва. А когато местата за сядане във „Финк“ свършат, изтормозените келнери ще трябва да започнат да носят още столове от прилежащия ресторант, от другите заведения по улицата и после от близката пресечка, съседния квартал; насядалите просяци ще прелеят на улицата, тя ще се раздува и раздува… и обхватът на разговора ще се разшири чудовищно, всеки от хилядите участници ще вмъква в него своите спомени, шеги, мечти, самота, остроумия… истинско представление! Грандиозен водевил! Ще седят така, ще ядат, когато огладнеят, ще се напиват, ще изтрезняват със сън, ще се напиват отново. Как ще свърши това? Как би могло да свърши?

Говореше по-голямата, Виктория: бялото Фьослауерско вино навярно й бе замаяло главата. Осемнайсетгодишна, предположи Макс, отърсвайки се бавно от своята халюцинация за скитническата общност. Почти на възрастта, на която Алис би трябвало да е, сега.

Имаше ли нещо от Алис в нея? Напълно естествено, Алис бе още един от неговите критерии. Е, поне бе ясно забележима същата причудлива смесица от играещо си и възбудено момиче. Палава и толкова неопитна…

Католичка — бе ходила в манастирско училище близо до дома й. Това беше първото й пътуване в чужбина. Тя говореше, навярно прекалено много за своята религия; известно време наистина възприемала Божия Син тъй, както една млада дама може да преценява всеки подходящ за брак ерген. Ала впоследствие й станало ясно, че Той, разбира се, не бил такъв, но в замяна на това поддържал многоброен харем от облечени в черно монахини, чието единствено украшение били молитвените броеници. Тъй като била неспособна да издържи на подобна конкуренция, след няколко седмици Виктория се отказала от послушничеството, но не и от църквата: в Божия храм (с печалноликите му скулптури, мирис на свещи и тамян), съчетан с някой си чичо Ивлин, били фокусирани центровете на нейната безметежна орбита. Чичото, налудничав индивид или скитащ ренегат, обикновено пристигал от Австралия веднъж на няколко години и вместо подаръци носел своите удивителни истории. Доколкото помнеше Виктория, той никога не се повтарял. И което навярно било по-важно, тези истории предоставяли на Виктория достатъчно материал, за да създаде, в промеждутъците между неговите гостувания, свое лично уединено място, свят на момиче от колониите, с който и в който често можела да си играе: да го усъвършенства, изучава, манипулира. Особено по време на богослужение: защото това била предварително подготвената сцена или драматургична нива, подходяща за засяване на една фантазия. И се получавало така, че Бог носел широкопола шапка и участвувал в престрелки с някакъв аборигенски Сатана някъде в другото полукълбо на небесната твърд, в името и за закрилата на някоя си Виктория.

А що се отнася до Алис — нали си имаше „нейния“ свещеник? — тя беше не особено добра ученичка, снажна англичанка, бъдеща майка, червенобузеста и тъй нататък. Какво става с теб Макс?, запита се той. Излез от онзи сандък за костюми, отърси се от нерадостното минало. Тази е просто една Виктория, Виктория… какво толкова има в нея?

Обикновено сред подобни компании Макс можеше да бъде словоохотлив, забавен. Не толкова в отплата за храната или подслона, колкото за да поддържа формата и находчивостта си, умението да разказва занимателни истории и да преценява връзката със слушателите, в случай че, в случай че…

Той би могъл да се завърне в бранша. Имаше вариететни трупи, които правеха турнета в чужбина: точно в този момент, с осем години по-възрастен, с изменена линия на веждите, боядисана коса, мустаци — кой би го познал? Нужно ли е това изгнание? Историята се бе разчула в трупата и от нея нататък по малките градове на цяла провинциална Англия. Но нали всички го обичаха, хубавият, весел Ралф? Сигурно след тези осем години, дори и да го разпознаят…

Обаче сега Макс не намираше кой знае колко много да каже. Момичето доминираше разговора и то такъв разговор, какъвто Макс не умееше да води. Липсваше обмяната на впечатления от предишния ден — изгледи! гробници! чудновати просяци! — нямаше хвалене с удачни дребни покупки от магазините и базарите, нито предложения за утрешния маршрут; само едно бегло споменаване за прием тази вечер в австрийското консулство. Вместо това имаше едностранна изповед, Милдред съзерцаваше парче скала с трилобитни^[3] вкаменелости, което бе намерила на полуостров Фарос, а двамата мъже слушаха Виктория, но сякаш бяха някъде другаде — прехвърляха погледи един към друг, към вратата, оглеждаха залата. Вечерята бе сервирана, изконсумирана, съдовете прибрани. Но дори и с пълен стомах, Макс не можеше да се развесели. Тези хора му действуваха някак потискащо: Макс изпитваше определено безпокойство. В какво се бе забъркал? Избирането на тази компания показваше лоша преценка.

— Боже мой! — долетя от Гудфелоу.

Останалите вдигнаха очи и видяха зад тях да се появява мършава фигура във фрак, чиято физиономия имаше вид на нажулен с коприва ястреб-врабчар. Главата се изкикоти, запазвайки своя зловещ израз. Виктория прихна.

— Това е Хю! — извика тя, очарована.

— Точно така — долетя някъде отвътре приглушен глас.

— Хю Бонго-Шафтсбери — отбеляза Гудфелоу, доста нелюбезно.

— Хармакис — посочи Бонго-Шафтсбери керамичната ястребова глава. — Бог на Хелиополис и главно божество на Долни Нил. Това нещо е напълно автентично: маска, която е била използувана при древните ритуали. — Той седна до Виктория, а Гудфелоу се намръщи. — Дословно преведено означава Хор^[4] на хоризонта, представян също като лъв с човешка глава. Подобно на сфинкса.

— О! — възкликна Виктория (това провлачено „о“). — Сфинксът.

— Докъде смятате да стигнете надолу по Нил? — попита Порпънтайн. — Господин Гудфелоу спомена за вашия интерес към Луксор.

— Мисля, че това е неразработена територия, сър — отвърна Бонго-Шафтсбери. — Още в 1891 година Гребо^[5] откри гробницата на тиванските жреци и оттогава насам в този район изобщо не са били извършвани качествени археологически разкопки. Пирамидите в Гиза трябва да бъдат видени, разбира се, но в тях няма нищо ново, откакто преди шестнайсет-седемнайсет години господин Флиндърс Петри^[6] ги проучи най-подробно и добросъвестно.

Сега пък какво е това, учуди се Макс. Египтолог ли е той или просто цитира от страниците на своя „Бедекер“? Виктория балансираше умело между Гудфелоу и Бонго-Шафтсбери, опитвайки да поддържа нещо като флиртово равновесие.

Външно всичко е нормално. Съперничество между двамата за вниманието на младата дама, Милдред е по-малката сестра, Порпънтайн най-вероятно е личен секретар, защото Гудфелоу има състоятелен вид. Но ако се вгледаш по-внимателно?

Усещането го обхвана против желанието му. На Бедекерова земя човек не попада често на мошеници. Лицемерието е противозаконно, престъпно.

Но те само се преструваха на туристи. Играеха доста по-различна игра от тази на Макс, което го плашеше.

Разговорът на масата секна. Лицата на тримата мъже изгубиха всякакви следи от характерните чувства, които бяха изразявали. Причината за това се приближаваше до масата им: един невзрачен човек с пелерина и сини очила.

— Привет, Лепсиус — обади се Гудфелоу. — Дотегна ви климатът в Бриндизи, а?

— Една неочаквана работа ме доведе в Египет.

И така компанията бе нараснала от четири на седем души. Макс си припомни своята фантазия. Какъв странен начин на пътуване: тези двамата? Той долови почти незабележимо бързо потрепване на очите, означаващо някаква връзка между новодошлите — приблизително съвпадащо по време с подобна размяна на погледи между Порпънтайн и Гудфелоу.

По този начин ли се подреждат групировките? Изобщо съществуват ли групировки?

Гудфелоу помириса виното си.

— Вашият спътник — отрони най-после той. — Ние много се надявахме да го видим отново.

— Отиде в Швейцария, където ветровете и планините са чисти — отвърна Лепсиус. — Идва време, когато този мръсен юг омръзва.

— Омръзва, ако не стигнете малко по-дълбоко на юг. Мисля, че ако човек слезе достатъчно далеч на юг по Нил, той се връща към някакво подобие на първобитна чистота.

Добър синхрон, констатира Макс. И жестовете предхождаха репликите точно както трябваше. Които и да бяха тези хора, това не бе вечер на аматьори.

— Нали там тържествува законът на дивия звяр? — размишляваше Лепсиус. — Не съществува правото на собственост. Има борба. Победителят получава всичко. Слава, живот, власт, имущество; всичко.

— Може би. Но в Европа, както знаете, сме цивилизовани. За щастие там законът на джунглата е недопустим.

Интересно: Порпънтайн и Бонго-Шафтсбери мълчаха. Всеки от тях бе насочил съсредоточен поглед към своя човек, запазвайки безизразно лице.

— Значи ще се срещнем отново в Кайро — подхвърли Лепсиус.

— Най-вероятно — с кимване.

И Лепсиус тръгна.

— Какъв особен джентълмен — с усмивка отбеляза Виктория и възпря Милдред, която бе вдигнала ръка, готова да запрати своя камък към неговата отдалечаваща се фигура.

— Странно: да предпочиташ чистото пред мръсното — обърна се Бонго-Шафтсбери към Порпънтайн.

— Това може да зависи от работата на човека и от работодателя му — последва отговорът на Порпънтайн.

Бе настъпило време да затварят „Финк“. Бонго-Шафтсбери плати сметката с готовност, която озадачи всички. Половината битка, помисли си Макс. Навън, на улицата, той докосна ръкава на Порпънтайн и подхвана някакво извинително обвинение към туристическата агенция „Кук“. Виктория затича напред по улица „Чериф паша“ към хотела. След тях затрополя един закрит файтон, който бе излязъл от алеята до австрийското консулство и отпраши с пълна сила по улица „Розет“.

Порпънтайн се извърна да огледа файтона.

— Някой много бърза — отбеляза Бонго-Шафтсбери.

— Наистина — съгласи се Гудфелоу.

Тримата наблюдаваха няколкото светещи прозорци на консулството.

— Обаче е тихо — добави Гудфелоу.

Бонго-Шафтсбери се изсмя кратко, може би леко недоверчиво.

— Тук. На улицата…

… Пет лири ще бъдат напълно достатъчни — бе продължил Макс, опитвайки отново да привлече вниманието на Порпънтайн.

— Ах, да — неопределено. — Разбира се, мога да отделя толкова. — Порпънтайн наивно бърникаше портфейла си.

Виктория ги наблюдаваше от отсрещния тротоар.

— Хайде, елате — извика тя.

— Ето, идвам, скъпа моя — озъби се в усмивка Порпънтайн и тръгна да пресича улицата, заедно с Бонго-Шафтсбери.

— Господин Порпънтайн — тропна тя с крак. Стиснал между пръстите банкнотата от пет лири, Порпънтайн се огледа. — Приключвайте с вашия инвалид. Дайте му неговия шилинг и да вървим. Закъсняваме.

Бялото вино, един дух на Алис, първите съмнения в искреността на Порпънтайн; всичко би могло да допринесе за нарушаването на принципа. А принципът беше един-единствен и непоклатим: Макс, вземай каквото ти дават. Макс вече бе извърнал гръб на подмятащата се във въздуха банкнота и тръгна срещу вятъра. Куцукайки към следващото островче светлина, той усещаше, че Порпънтайн продължава да го следва с поглед. А също знаеше много добре как изглежда: леко накуцване, значително по-несигурен в неприкосновеността на своите спомени и в броя на новите островчета светлина, които би могъл реално да очаква нощем от улицата.