Томас Пинчън
V. (62)

ІІ

През уикенда Стенсъл, Профейн и Пиг Бодайн направиха кратко посещение във Вашингтон: световният търсач на приключения да ускори отпътуването; неудачникът да прекара един последен градски отпуск; Пиг да му помага. За временно убежище избраха един нощен приют в Китайския квартал и Стенсъл веднага хукна към Министерството на външните работи да провери дали там ще открие нещо, което да подпомогне каузата му.

— Нямам му доверие — заяви Пиг. — Стенсъл е менте.

— Мълчи и не се намесвай — бе единственото, което отвърна Профейн.

— Според мен, трябва да излезем и да се отцепим — предложи Пиг.

Речено-сторено. Или Профейн остаряваше и вече губеше тренинг, или това бе най-кошмарното напиване в живота му. Последвалата рекапитулация отчиташе липсващи часове и празни петна в паметта, което, разбира се, винаги е плашещо. По-късно, доколкото Бени помнеше, първо бяха отишли в Националната галерия, защото Пиг бе решил, че им е нужна женска компания. Естествено, пред „Тайната вечеря“ на Салвадор Дали попаднаха на две момичета — държавни служителки.

— Аз съм Флип — представи се блондинката, — а това е Флоп.

Носталгичните спомени за Панки и Ханки мигновено връхлетяха Пиг, който нададе възторжен стон.

— Чудесно — рече Бодайн. — Това е Бени, а аз съм… хйъ, хйъ… Пиг.^[1]

— Очевидно — съгласи се Флоп. Но във Вашингтон съотношението жени/мъже беше приблизително 8 към 1. Тя сграбчи ръката на Пиг и огледа залата, сякаш между статуите се криеха останалите седем призрачни посестрими-конкурентки.

Момичетата живееха близо до улица „П“ и притежаваха колекция с почти всички издадени записи на Пат Бун. Дори още преди Пиг да бе оставил големия хартиен плик съдържащ плодовете на следобедната им обиколка из столичните (легални и не съвсем) питиепродавници, върху нищо неподозиращите приятели с 25-ватова мощ и без предупреждение се стовари звуковата вълна на „Би Боп А Лула“, изпълнявана от гореупоменатия предостоен певец.

След тази прелюдия уикендът продължи на откъслечни проблясъци: Пиг заспива на стъпалата водещи към паметника на Джордж Вашингтон и се изтърколва надолу в краката на отряд вежливи бойскаути; в три часа сутринта четиримата в „мъркюрито“ на Флип обикалят около „Дюпон Съркъл“ и към тях се присъединяват шестима негри в „олдсмоубайл“, които предлагат автосъстезание; след това колите откарват така получилата се компания в някакъв апартамент на „Ню Йорк Авеню“, запълнен само с една неодушевена аудио система, петдесетина джаз-ентусиасти и Бог знае колко преминаващи от ръка на ръка бутилки колективно вино; увити в одеяло с антикварна стойност, Флип и Профейн лежат на стъпалата на масонския храм в северозападен Вашингтон, събужда ги някой си Яго Сапърстийн, директор на застрахователна фирма, и ги кани на нов купон.

— Къде е Пиг — поинтересува се Бени.

— Открадна „мъркюрито“ и сега пътуват с Флоп за Маями — отвърна Флип.

— Така ли!

— Там ще се женят.

— Хобито ми е да откривам млади хора като вас, които ще ми бъде интересно да заведа на купон — продължи Яго Сапърстийн.

— Бени е неудачник — поясни Флип.

— Неудачниците са много интересни — отбеляза Яго.

Купонът се провеждаше в една къща близо до мерилендската трамвайна линия №82 и там Профейн установи присъствието на: индивид с псевдоним Мейнард Базилиск, преди години избягал от Дяволския остров^[2], а сега на път за женския колеж „Васар“, където щял да преподава пчеловъдство; изобретател, празнуващ седемдесет и втория отказ на Държавното Патентно Бюро на САЩ да регистрира като нововъведение в дадения случай предложението му за автоматизиран бардак за авто– и жп гари, чийто принцип на действие в момента той опитваше с помощта на чертежи и енергична жестикулация да обясни на групичка тиросемиофили^[3], които Яго Сапърстийн бе похитил от техния ежегоден конгрес; изящна дама от остров Ман, специалистка по растителна патология и същевременно единствената в света владееща манския диалект и следователно лишена от възможността да разговаря с когото и да е; безработният музиколог Петард, посветил живота си на търсенето на отдавна изгубения Концерт за казу^[4] от Вивалди, (насочен първоначално към това музикално произведение от някой си Скуазимодео, бивш чиновник от администрацията на Мусолини, понастоящем проснат жестоко натаралянкан под пианото) — той разполагаше не само с информацията, че някакви меломани-фашисти откраднали партитурата на концерта от един манастир, но също и бе чул двайсетина такта от бавната част, които изсвирваше от време на време с пластмасово казу, обикаляйки от група на група; и други „интересни“ хора. Профейн, чиято единствена мисъл бе за сън, не размени нито дума с никого. Събуди се на разсъмване във ваната на Яго, от кискането на една блондинка, облечена само с бяла моряшка безкозирка, която го поливаше с бърбън от огромен кафеник. Профейн тъкмо бе отворил уста в опит да улови течащата върху него струя, когато в банята влезе Пиг Бодайн.

— Върни ми баретата — изръмжа Пиг.

— Мислех, че си във Флорида — рече Профейн.

— Ха, ха — изсмя се блондинката. — Първо трябва да ме хванеш.

И двамата избягаха, сатир и нимфа.

Следващото, което изплува в паметта на Бени, бе завръщането в апартамента на Флип и Флоп: главата му в скута на Пиг, на грамофона — Пат Бун.

— Имате еднакви инициали — гукаше Флоп от другия край на стаята. — Пат Бун и Пиг Бодайн.

Профейн стана, дотътри се до кухнята и повърна в мивката.

— Вън! — изкрещя Флип.

— Правилно — измърмори Бени.

По-долу, на стълбището бяха опрени два велосипеда, с които момичетата, икономисвайки от автобусни билети, ходеха на работа. Профейн грабна единия и го изнесе на улицата. Видът му бе просто безобразен: зейнал копчелък, разчорлена на слепоочията късо остригана коса, набола от два дни брада, тук-там разкопчана риза открила надупчена тениска, изпъната от бирено шкембенце. Той завъртя педалите и с тромаво поклащане се насочи към нощния приют.

Още не бе изминал две пресечки, когато зад него се разнесоха вопли и крясъци. На втория велосипед го преследваха Пиг и настанената на кормилото Флоп. Далеч зад тях потичваше Флип.

— Охо-хо — промърмори Бени, забърника превключвателя и скоростта рязко намаля.

— Крадец! — изкрещя Пиг и отново пусна своя непристоен смях. — Крадец!

Неизвестно от къде се появи полицейска патрулна кола и тръгна да пресреща Бени, който с много туткане успя най-после да превключи на по-висока скорост и бързо изчезна зад ъгъла. Така се преследваха в есенната прохлада из неделните улици, празни, ако изключим участниците в гонитбата. В края на краищата полицаите и Пиг настигнаха Бени.

— Всичко е наред, старши — каза Пиг. — Той ми е приятел и няма да предявявам никакви обвинения.

— Отлично! — отвърна полицаят. — В такъв случай аз ще ги предявя.

Откараха ги в полицейския участък, където ги натикаха в изтрезвителната килия. Пиг заспа веднага и двама по-раншни обитатели започнаха тихомълком да му свалят обувките. Профейн бе твърде уморен, за да се намеси.

— Хей, искаш ли да поиграем на „резе и камбана“? — провикна се от другия край на килията един силно развеселен клошар.

На пакета на цигарите „Камел“, точно под синия бандерол е отпечатана буквата Р или К, последвана от номер. Играещите поред опитват да отгатнат буквата. Сгрешилият получава „резе“ (саблен удар) или „камбана“ (юмрук) по бицепса, като броят на ударите съответства на номера. Юмруците на ентусиазирания арестант бяха като гюлета.

— Не пуша — отвърна Профейн.

— Сериозно! Хайде тогава да опитаме „камък, ножица и хартия“? — не се отчайваше клошарят.

Точно тогава команда, съставена от брегови и цивилни полицаи, дотътри в участъка един беснеещ двуметров помощник-боцман, който си бе въобразил, че е знаменитата горила Кинг-Конг.

— Яуу! — изрева помощник-боцманът. — Аз съм Кинг-Конг. Не се ебавайте с мен.

— Хайде стига бе — отзова се един брегови полицай. — Кинг-Конг не говори. Той само ръмжи.

Съответно помощник-боцманът изръмжа, подскочи и се хвана за включения стар тавански вентилатор. И, увиснал на него, започна да обикаля кръгообразно, като се биеше по гърдите и надаваше гръмки маймунски крясъци. Озадачените брегови патрулни и цивилни полицаи се засуетиха отдолу, а някои от по-храбрите дори опитваха да хванат краката му.

— И какво сега? — попита един от полицаите.

На въпроса му отговори вентилаторът, който се откъсна от тавана и рухна заедно с помощник-боцмана върху служителите на реда. Те наскачаха и със задружни усилия смогнаха да го надвият, завържат с три-четири колана и укротят. Домъкнаха от съседния гараж малка количка, натовариха помощник-боцмана и го откараха някъде.

— Хей! — извика един от бреговите полицаи. — Я вижте там в изтрезвителната килия. Това е Пиг Бодайн. В Норфък го издирват за дезертьорство.

— Голяма работа! — промърмори Пиг, който бе отлепил едно око едва-едва, но тутакси го затвори и продължи своя безметежен сън.

Полицаите влязоха в килията и наредиха на Профейн да се омита.

— Сбогом, Пиг — каза Бени.

— Изчукай от мое име Паола — изсумтя сънено босият Пиг.

В приюта Стенсъл играеше покер, който трябваше всеки момент да приключи, защото скоро застъпваше следващата смяна нощуващи.

— Тъкмо навреме — почти облекчено призна Стенсъл. — Още малко и щяха съвсем да ошушкат Стенсъл.

— Много си мекушав и снизходителен — укори го Профейн. — Нарочно ги оставяш да печелят.

— Нищо подобно — възрази Стенсъл. — Нали парите ще ни трябват за пътуването.

— Значи всичко е решено и уредено?

— Окончателно и безвъзвратно.

Кой знае защо, на Профейн му се струваше, че нещата съвсем не трябваше да стигат чак толкова далеч.