Томас Пинчън
V. (30)

V

По-рано същия ден, във венесуелското консулство бе настъпила истинска бъркотия. По обед с ежедневната дипломатическа поща бе пристигнало шифровано съобщение от Рим, което ги предупреждаваше за внезапно нарастване на революционното брожение около Флоренция. Местната агентура вече бе доложила, че през последните няколко дни в района около консулството е бил забелязан да се прокрадва висок, тайнствен човек с широкопола шапка.

— Проявете благоразумие — призова вицеконсулът Салазар. — В най-лошия случай можем да очакваме две-три демонстрации. Какво ще сполучат да направят? Да строшат няколко прозореца, да изпотъпчат градината.

— Бомби! — извика шефът му, Ратон. — Разрушения, грабежи, изнасилвания, хаос. Могат да ни превземат, да организират държавен преврат, да установят хунта. Къде ще открият по-подходящо място? В тази страна помнят Гарибалди. Я вижте какво става в Уругвай^[1]. Ще намерят много съюзници. Колко души сме тук? Вие, аз, оня кретен секретарят и приходящата чистачка.

— Успокойте се, драги Ратон — каза вицеконсулът, докато издърпваше чекмеджето на бюрото и вадеше бутилка вино ’Руфина’. — Въпросният исполин с ветреещата се шапка вероятно е някой от нашите хора, изпратен от Каракас да ни наглежда. — Наля вино в две водни чаши и подаде едната на Ратон. — Освен това в съобщението от Рим не пишеше нищо определено. Дори не бе споменато за тази загадъчна личност.

— Той подготвя нещо — обяви Ратон, отпивайки с примляскване от виното. — Осведомих се за него. Известно ми е неговото име и че действията му са незаконни и съмнителни. Знаете ли как го наричат? — Той направи драматична пауза. — „Гаучото“.

— Гаучосите са в Аржентина — отбеляза успокоително Салазар. — А името навярно е изопачение от френското gauche^[2]. Може би е левак.

— Изглежда ще трябва да разчитаме само на това — упорито изръмжа Ратон. — Все пак той е от нашия континент, нали?

— Какво смятате да направите? — с въздишка попита Салазар.

— Да осигуря помощ от тукашната държавна полиция. Има ли друг начин на действие?

— Първо, могат да възникнат международни усложнения — отвърна Салазар, наливайки отново в чашите. — И съответно да бъде повдигнат въпроса за юрисдикцията. От юридическа гледна точка консулството представлява венецуелска територия.

— Ще ги накараме да оградят консулството с жандармерийски кордон — хитро подметна Ратон. — По този начин ще излезе, че потушават размирици на италианска територия.

— Es posibile^[3] — сви рамене вицеконсулът. — Но, второ, това вероятно ще доведе до загуба на престиж пред висшестоящите инстанции в Рим, в Каракас. Започнем ли да предприемаме такива сложни предпазни мерки, само заради някаква приумица или най-елементарно подозрение, лесно можем да станем за смях.

— Приумица, значи! — кресна Ратон. — Та нали съм виждал тази зловеща личност със собствените си очи! — Единият край на мустаците му бе напоен с вино. Ядосано го изстиска. — Замислят нещо — продължи той, — нещо по-сериозно от обикновен метеж, надвишаващо мащабите на една отделна страна. Италианското министерство на външните работи ни наблюдава. Естествено, не мога да си позволя да бъда недискретен, но аз съм в кариерата много по-отдавна от вас, Салазар, и ще ви кажа: докато бъде оправена тази работа, ще имаме много повече поводи за тревоги, отколкото изпотъпканата градина.

— Разбира се, щом вече ми нямате доверие… — докачливо въздъхна Салазар.

— Не говорете така. Може би там, в Рим, не знаят. Ще научите всичко, когато му дойде времето. И то много скоро… — загадъчно добави Ратон.

— Ако засягаше само вас, бих казал, добре: повикайте италианците. Повикайте англичаните и немците даже, все ми е едно. Обаче, ако вашият славен преврат не бъде извършен, това ще усложни и моето положение.

— И тогава онзи идиот секретарят може да поеме службите и на двама ни — изкиска се Ратон.

— Интересно, какъв ли генерален консул ще излезе от него? — замислено промърмори Салазар, който изобщо не бе успокоен от това подмятане.

— Аз все още съм ваш началник — изръмжа Ратон.

— Добре тогава, ваше превъзходителство — отчаяно разпервайки ръце. — Очаквам вашите заповеди.

— Свържете се веднага с държавната полиция. Опишете положението, наблегнете на неотложността. Поискайте консултация, колкото е възможно по-скоро. Което означава преди залез-слънце.

— Това ли е всичко?

— Можете да ги помолите да арестуват този Гаучо.

Салазар не отвърна. Ратон изгледа свирепо бутилката „Руфина“, обърна се и излезе. Салазар замислено гризеше края на перодръжката. Беше пладне. Отправи поглед през прозореца към отсрещната страна на улицата, където бе галерия Уфици. Забеляза, че над Арно заоблачава. Може би щеше да вали.

Чак в галерия Уфици застигнаха Гаучото, който, почти излегнат на една стена в Зала Лоренцо ди Монако, се усмихваше злобно към „Раждането на Венера“. Тя бе стъпила в нещо наподобяващо половинка на мида; закръглена и руса, и на Гаучото, който беше tedesco^[4] по дух, това му харесваше. Но той не разбираше какво става в другите части на картината. Изглежда имаше някакво прение дали тя трябва да бъде гола или облечена: от лявата й страна дама с изцъклен поглед и крушовидно телосложение напираше да я заметне с пъстро одеяло, отдясно ядосан крилат младеж опитваше да издуха одеялото, а едно полуголо момиче се бе увило около него, вероятно с намерението да го примами обратно в леглото. Докато тази странна групичка спореше, Венера се бе втренчила Бог знае накъде, прикривайки своите прелести с дълги разпуснати коси. Като че ли всички гледаха в различни посоки. Озадачаваща картина. Гаучото нямаше представа за какво му е дотрябвала на синьор Мантиса, но това не бе негова работа. Почеса глава под широкополата шапка, обърна се с търпеливо-спокойна усмивка и видя четирима жандармеристи, които влязоха в галерията и тръгнаха към него. Първата му мисъл бе да побегне, втората — да скочи през някой прозорец. Но бе запознат с терена и почти веднага възпря двата порива.

— Той е — обяви един от жандармеристите. — Avanti!^[5]

Гаучото остана на място, само накриви шапка и отпусна юмруци върху бедрата си. Заобиколиха го и един брадат лейтенант му съобщи, че трябва да го арестуват. Неприятно, разбира се, но след няколко дни положително ще го освободят. Лейтенантът го посъветва да не предизвиква безредици.

— Мога да ви натръшкам и четиримата — отбеляза Гаучото. Мозъкът му задействува на пълни обороти, планираше тактики, изчисляваше ъгли на флангови огън. Нима il gran signore^[6] Мантиса е направил някаква особено груба грешка и са го арестували? Имало ли е оплакване от венецуелското консулство? Трябва да запази спокойствие и да не признава нищо, докато не разбере какво е положението. Поведоха го край „Ritratti diversi“; после през два къси пасажа вдясно и навлязоха в дълъг коридор. Не помнеше да го бе виждал на картата на Мантиса. — Къде извежда този коридор?

— Над Понте Векио^[7], до Галерия Пити — отвърна лейтенантът. — За туристите е. Ние няма да ходим чак дотам.

Идеален път за бягство. Какъв идиот е Мантиса! Но по средата на моста те излязоха от него и пристъпиха в задната стая на една тютюнопродавница. Изглежда този изход бе добре познат на полицаите; неприятно. Обаче, за какво е цялата тази потайност? Никоя градска управа досега не е била толкова предпазлива. Това, следователно, трябва да е свързано с Венецуела. На улицата ги чакаше закрито ландо, черно. Блъснаха го вътре и потеглиха към десния бряг. Ясно му бе, че няма да тръгнат направо към местоназначението. Така и стана: след като преминаха моста, кочияшът започна да кара в зигзаг, направи два-три големи кръга, няколко пъти се връщаше по едни и същи улици. Настанен удобно, Гаучото, изкрънка една цигара от лейтенанта и започна да обмисля положението. Ако са венецуелците, значи е загазил. Бе дошъл във Флоренция специално за да организира венецуелската колония, която бе съсредоточена в североизточната част на града, близо до „Виа Кавур“. Те бяха само няколкостотин: не общуваха с други хора, работеха в цигарената фабрика или на Mercato Centrale^[8] или като лавкаджии в Четвърти Армейски корпус, чиито съоръжения бяха наблизо. За два месеца Гаучото ги бе разпределил в няколко военизирани формирования, под колективното название Figli di Machiavelli^[9]. Не че кой знае колко обичаха да бъдат командвани; нито бяха особено либерални или националисти, в политическия смисъл на думата; просто от време на време им доставяше удоволствие да повилнеят и ако военната организация и покровителството на Макиавели можеха да ускорят нещата, толкова по-добре. Гаучото вече два месеца им обещаваше метеж и размирици, но още не бе настъпило подходящо време: в Каракас бе спокойно, само няколко незначителни престрелки в джунглите. Той очакваше някакъв сериозен инцидент, подтик, на който да реагира със съкрушителен сразяващ ответен удар отвъд Атлантическия океан. Все пак, бяха изминали само две години от уреждането на граничния спор с Британска Гвиана, заради който Англия и Съединените Щати почти бяха стигнали до война. Неговите агенти в Каракас непрекъснато го уверяваха, че подготвят мястото на действие, въоръжават хората, дават подкупи, въпрос на време е само. Очевидно нещо се е случило, иначе защо им е го арестуват? Трябва да измисли някакъв начин да предаде съобщение на своя лейтенант Куернакаброн. Обичайната им явка бе в бирария Шайсфогъл, на „Пиаца Виторио Емануеле“. Ами синьор Мантиса и неговия Ботичели? За съжаление това ще остане за някоя друга вечер…

Ах, какъв е идиот!

Нали венесуелското консулство е само на около петдесетина метра от Уфици? Ако започне демонстрация, полицаите ще имат достатъчно работа; дори няма да чуят експлозията на бомбата. Маневра за отвличане на вниманието! Мантиса, Чезаре и дебелият блондин ще се измъкнат невредими. Дори може да ги придружи до мястото на срещата, под моста: няма да бъде благоразумно той самият, като подстрекател, да остава много дълго на сцената на размириците.

Разбира се, всичко това е при условие, че ще може да отхвърли обвиненията, които полицията ще опита да му натресе, или, ако не успее да ги заблуди, да избяга. Но най-важното сега е да влезе във връзка с Куернакаброн. Усети, че ландото почва да забавя ход. Един от полицаите извади копринена кърпичка, сгъна я веднъж, още веднъж, и завърза очите на Гаучото. Колата подскочи два-три пъти и спря. Лейтенантът го хвана за ръката и го поведе през двор, минаха през портал и след няколко завоя се спуснаха по стълби.

— Тук — нареди лейтенантът.

— Мога ли да помоля за една услуга? — обърна се към него Гаучото. — Днес изпих доста вино, а не успях да… С други думи, ако ще трябва да отговарям любезно и откровено на въпросите ви, ще ми бъде по-спокойно, ако…

— Добре — изръмжа лейтенантът. — Анджело, наглеждай го.

Гаучото се усмихна благодарно. Тръгна бавно по коридора след Анджело, който му отвори вратата.

— Ще имаш ли нещо против, ако сваля това? — попита той. — Все пак, un gabinetto e’ un gabinetto^[10].

— Така е — отвърна полицаят. — И прозорците са матирани. Влизай.

— Mille gracie^[11]. — Гаучото свали превръзката от очите си и с изненада установи, че стои насред луксозна тоалетна. Даже имаше отделни кабинки. Само американците и англичаните са толкова придирчиви към водопроводните инсталации. А в коридора отвън, бе усетил миризма на хартия, мастило и червен восък; консулство, разбира се. Резиденциите на американския и британския консул бяха на „Виа Торнабуони“ и той вече знаеше, че се намира на около три пресечки западно от „Пиаца Виторио Емануеле“. Шайсфогъл бе почти на един хвърлей разстояние.

— Побързай — подкани го Анджело.

— Ти какво, ще гледаш ли? — възмутено попита Гаучото. — Не мога ли да остана за малко сам? Все още съм гражданин на Флоренция. Това е било република някога. — Без да чака отговор, влезе в една кабинка и затвори вратата. — Как смяташ, че ще избягам? — весело подвикна отвътре. — Мислиш, че заедно с водата ще изтека в Арно? — Докато уринираше, свали вратовръзката и яката на ризата, бързо написа съобщение до Куернакаброн върху вътрешната страна на яката, каза си, че понякога има полза не само от лъва, но и от лисицата, върна вратовръзката, яката и превръзката за очите по местата им и излезе.

— Значи реши пак да я сложиш — подметна Анджело.

— Пробвам дали ми е точен мерникът. — Двамата се засмяха. Лейтенантът бе наредил останалите полицаи пред вратата на тоалетната. „Този човек определено е лишен от всякакво великодушие“, мислеше Гаучото, докато го побутваха обратно по коридора.

Скоро го въведоха в персонален кабинет и го настаниха на твърд дървен стол.

— Свалете му превръзката от очите — заповяда глас с английски акцент. Съсухрен, леко плешив мъж премигваше срещу него от другата страна на бюрото. — Вие сте Гаучото.

— Ако искате, можем да говорим на английски — предложи Гаучото.

Трима от полицаите бяха излезли. Лейтенантът и двама цивилни, които приличаха на правителствени полицаи, стояха подредени до стените.

— Схватлив сте — отбеляза плешивият.

Гаучото реши поне да си придаде честен вид. Изглежда всички inglesi^[12], които познаваше, фетишизираха крикета.

— Да — потвърди той. — Достатъчно, за да съобразя кое е това място, ваше превъзходителство.

— Аз не съм генералният консул — с тъжна усмивка го коригира плешивият. — Генерален консул е майор Пърси Чапман, но в момента той е зает с други дела.

— Тогава смятам, че вие сте от английското Външно министерство — опита да налучка Гаучото. — Сътрудничите с италианската полиция.

— Може би. Тъй като вие очевидно сте посветен в тази работа, предполагам знаете защо са ви довели тук.

Неочаквано възможността да бъде постигнато лично споразумение с този човек започна да изглежда допустима. Той кимна.

— И ще говорим откровено.

Гаучото отново кимна, с усмивка.

— Тогава, хайде като начало да ми разкажете всичко, което ви е известно за Вийсю — подхвана плешивият.

Гаучото озадачено подръпна ухото си. Все пак, изглежда, предположението му бе погрешно.

— Имате предвид Венесуела?

— Мисля, споразумяхме се да не го усукваме. Казах Вийсю.

Внезапно Гаучото изпита страх, за първи път от джунглата насам. И отговори с наглост, която дори на него самия му прозвуча фалшиво:

— Нищо не знам за Вийсю.

— Добре — въздъхна плешивият. Известно време подреждаше книжата по бюрото. — Тогава да се заемем с отвратителните подробности по разпита. — Направи знак на тримата полицаи, които прекрачиха бързо в триъгълник около Гаучото.