Читателски коментари (за „V. “ от Томас Пинчън)

Поздравления за целия екип, най-вече на преводача Красимир Желязков, за това, че тази книга може да бъде прочетена на български и то безплатно. Благодаря!!! :)

Преди няколко дни прочетох края на тази книга и исках да напиша нещо за нея, защото книгата си заслужава внимание и обсъждане. Но ме беше срам, да съм първият, който си позволява коментар, все се надявах някой с повече литературно критичен капацитет да подаде тон за нещо като обмен на впечатления от книгата, не би дискусия. Какво би могъл да напише за тази книга литературен Профейн, искам да кажа профан като мен.

Да кажа хареса ми, четете я книгата, препоръчвам я, не мога. През цялото време сезерцавах страниците, така както се наблюдава верижна катастрофа между ТИР превозващ едър рогат добитък и автобус с туристи плюс още няколко автомобила, смачкани до непознаваемост, от прозореца на преминаващ покрай пътя влак. Знаеш че, гледката не е от най приятните, но отваряш широко очи и попиваш всичко което ти се предоставя пред взора; попилени стъкла и откъснати метални отломъци, внизани ламарини, животинските и човешки остатъци помежду огънатите железа, червения цвят на петна по асфалта и по зелената канавка; и влакът ти отминава. Разтърсваш глава, неспособен да отличиш в отминалата гледка живото от не живото. Даже не си сигурен, че има нещо живо останало в онзи преминал пред очите ти момент. Ето с такова усещане прочетох тази книга, кой препоръчва подобни книги?

Авторът го сравняват с други автори като референтни, и да виждам според скромните ми сравнителни литературни способности Кафка, Джойс, Вонегът, последният всъщност може би по-скоро последваща референция от Пинчън нататък. Мен някак си Валис на Филип Дик ме доведе до Пинчън, но до като четях V. през всички страници чувах жестокият луд смях на маркиз Дьо Сад. Не можех да се отърва от усещането, че това е новооткритото модерно чисто механистично описание на вселената, където природата е само фабрика, а човекът продукт тип примат, наричан още шебек, примерно, или Профейн. Трябваше да си припомня какъв е смисъла на романите на дьо Сад. Можели да открие нещо удовлетворяващо читателя в него и в Пинчън?

Едва ли не с последния абзац, преди леко излишен, просто за митологична украса според мен епилог от тази книга, получих някак неусетно своето удовлетворение, като читател тип профан. Ще споделя тук този последен абзац, а вие ако откриете нещо друго удовлетворяващо ви, ще ми е интересно да прочета:

„Когато излязоха на крайбрежната улица, тя, кой знае защо, неочаквано го хвана за ръката и побягна. Сградите в тази част на Валета все още не бяха възстановени, въпреки че от войната бяха изминали повече от единайсет години. Но улицата бе равна и чиста. Стиснал ръката на Бренда, с която се бе запознал предния ден, Профейн тичаше по улицата. Скоро, неочаквано и в пълна тишина, светлината във Валета угасна, на улицата и в къщите. Профейн и Бренда продължиха да тичат в нощта, внезапно станала мастилено черна, и само инерцията ги носеше към брега и края на Малта и заобикалящото я Средиземно море.“