Истинско нещастие е обстоятелството, че за да бъде превърната която и да е стая в изповедалня, са достатъчни само едно бюро и писмени принадлежности. Вероятно това няма нищо общо с нашите действия или с променливите ни настроения. Стаята като такава представлява един куб, без никакви възможности или средства за убеждение. Стаята просто е налице, съществува. Нашата субективна вина е, че обитаваме тази стая и я възприемаме като метафора на паметта.

Позволи ми да опиша стаята. Тя е с размери 5 на 3,50 на 2,20 метра. Стените са паянтови, боядисани в същия оттенък на сивото, както и палубите на корветите на Негово Величество от военно време. Помещението е ориентирано така, че диагоналите му вървят в посоките ССИ/ЮЮЗ и СЗ/ЮИ. И съответно застаналият на балкона или до прозореца наблюдател, поглеждайки в посока ССЗ (късата страна), може да съзре град Валета.

В стаята се влиза от ЗСЗ, през врата разположена по средата на дългата стена. Ако застанеш точно до вратата и се завъртиш в посока на часовниковата стрелка, в ССИ^-ния ъгъл ще видиш преносима печка за дърва, около която са разхвърляни буркани, кутии, паници, торби с провизии; матракът опънат покрай дългата ИСИ^-на стена; кофа за отпадъци в ЮИ^-ния ъгъл; леген за миене в ЮЮЗ^-ния ъгъл; прозорец гледащ към корабостроителницата; вратата, през която току-що си влязла; и накрая малка писмена маса и стол в СЗ^-ния ъгъл. Столът е обърнат към ЗЮЗ^-та стена; така че, за да бъде градът в зоната на пряка видимост, трябва да завъртиш назад глава на 135º. Стените са без украса, подът е гол. На тавана, точно над печката, има тъмносиво петно.

Ето това е стаята. Редно е да поясня, че матракът е изпросен наскоро след войната от офицерското общежитие тук във Валета, печката и провизиите са от КАРЕ^[1], или че масата е взета от една отдавна срутена и заличена къща, но има ли това някаква връзка със стаята? Фактите са вече история, а само хората могат да имат история. Фактите предизвикват емоционални отзвуци, на каквито една равнодушна и безчувствена стая изобщо не е способна.

Стаята се намира в сграда, която преди войната имаше общо девет такива помещения. Сега са останали три. Сградата е разположена на един стръмен склон над корабостроителницата. Стаята е на третия етаж и ще добавя, че останалите две трети от зданието са разрушени при бомбардировките през зимата на 1942–43 година.

Самият Фаусто може да бъде определен само по три начина. Като роднина: твой баща. Като име. И най-важното, като обитател. Скоро след твоето отпътуване — обитател на стаята.

Защо? Защо използвам стаята като въведение към оправдание? Защото, макар без прозорци и студена нощем, тя е всъщност оранжерия. Защото, въпреки че няма собствена история, стаята представлява миналото. Защото, подобно на физическото присъствие на легло или хоризонтална плоскост, стаята определя това, което наричаме любов: тъй както е наложително да съществува възвишение, преди Божието слово да стигне до паството и да възникне някаква религия; така и трябва да има стая, изолирана от настоящето, преди да опитаме да си изясним какво ще бъде отношението ни към миналото.

В университета, в навечерието на войната, преди запознанството и бракосъчетанието с нещастната ти майка, подобно на много други младежи, аз усещах истинския и недвусмислен полъх на Величието да се развява като невидим плащ над раменете ми. Предстоеше ни (Марат, Днубиетна и моя милост) да станем ядрото на блестящата школа на англо-малтийската поезия — „Поколението на трийсет и седма година“. Тази студентска увереност в успеха поражда безпокойства и тревоги, свързани предимно с автобиографията или apologia pro vita sua^[2], която рано или късно всеки поет е длъжен да напише. Проблемът е: как може човек да разкаже своя живот, ако не знае кога ще настане смъртния му час? Угнетителен въпрос. Знае ли някой какви херкулесови подвизи на поетичното поприще са му отредени през тези, може би двайсет години, разделящи преждевременната апология от смъртта? Постижения толкова велики, че неутрализират въздействието на самата апология. И, от друга страна, ако за двайсетина години застой не е било постигнато абсолютно нищо — колко неприятен, дори пагубен за младежкия дух е този упадък! Времето, разбира се, доказа цялата юношеска нелогичност на този въпрос. Ние можем да обосновем всяка апология, просто определяйки живота като последователно отхвърляне на личностите. Апологията като такава не е нещо повече от наполовина измислен роман, в който всички последователни идентичности, приемани и отхвърляни от автора като функция на линейното време, са интерпретирани и разработвани като отделни действуващи лица. Дори бих казал, самото литературно творчество представлява още едно отхвърляне, поредният „персонаж“ добавен към миналото. Ето така ние продаваме душите си, на малки вноски ги изплащаме на историята. Не особено висока цена за способността да виждаме отвъд въображаемата последователност, отвъд фиктивните причини и следствия, отвъд надарената с „разум“ илюзорна очовечена история.

И тъй, преди 1938 година на сцената излезе Фаусто Мистрал Първи — млад суверен, колебаещ се между Цезар и Бог. Марат се ориентираше към политиката, Днубиетна учеше инженерство, а на мен бе отредено свещеническото поприще. По този начин „Поколението на трийсет и седма година“ щеше да обгърне с критичния си поглед всички представлявани от нас основни сфери на човешката борба.

Мистрал Втори дойде заедно с теб, дете мое, и с войната. Появяването ти не бе запланувано и в известен смисъл предизвика негодувание. Всъщност ако Фаусто І бе притежавал някаква сериозна професия, в неговия живот изобщо нямаше да има място за Елена Шемши — твоята майка — нито за теб. Плановете на нашето Движение бяха разстроени. Ние продължавахме да творим, тоест да пишем, но се появи и друга работа. Нашето поетично „призвание“ бе изместено от откриването на една по-анонимна и по-древна аристокрация. Ние се превърнахме в строители.

Фаусто Мистрал ІІІ бе роден в Деня на тринайсетте бомбардировки. Идването му на бял свят бе предизвикано от смъртта на Елена и ужасяващата среща с един човек, когото познавахме само като Лошия Пастор. Среща, която едва сега опитвам да пресъздам на английски език. В продължение на няколко седмици след нея, дневникът съдържа само безсмислени и несвързани описания на тази „родилна травма“. От всички персонажи, Фаусто ІІІ най-много се доближава до нечовечността. Нямам предвид „безчовечността“, която означава бруталност, скотство. Нали животните все пак са одушевени. Фаусто ІІІ бе усвоил твърде много от нечовечността на развалините, натрошените камъни, срутените стени, разрушените църкви и рицарските общежития^[3] на своя град.

Неговият приемник, Фаусто ІV, наследи един физически и духовно разнебитен свят. Никакво събитие не предшестваше появата му. Просто в процеса на своето бавно завръщане към съзнание или човечност, Фаусто ІІІ бе преминал определен рубеж. Тази крива продължава да нараства. Необяснимо как се бе натрупал известен брой стихотворения (поне един цикъл сонети, от които настоящият Фаусто е доволен); монографии за религията, езика, историята, критически есета (за Хопкинс^[4], Т. С. Елиът^[5], за романа Хебдомерос на Джорджо Де Кирико^[6]). Фаусто ІV беше „литератор“ и, може да се каже, единственият оцелял от „Поколението на трийсет и седма година“, защото Днубиетна строи пътища в Америка, а Марат е някъде на юг от планината Руензори^[7], където организира размирици сред нашите братя по език — Банту^[8].

Сега навлизаме в период на междуцарствие. Застой: единственият трон е дървеният стол в СЗ^-ния ъгъл на тази стая. Херметичност: може ли човек да дава ухо на свирките от корабостроителницата, трясъка на занитващите машини или на шума от уличните автомобили, когато цялото му внимание е погълнато от миналото?

Паметта е вероломен предател, който изопачава, подслажда, разкрасява. Печален факт: словото е лишено от смисъл, тъй като почива на измамното предположение, че идентичността е единствена, а душата е безкрайна. Човек има еднакво приемливо основание както да удостоверява истинността на всеки спомен за самия себе си, така и да разполага с правото да заявява: „Марат е жлъчен университетски циник“ или „Днубиетна е налудничав либерал“.

Сигурно вече си забелязала, че използвам сегашно време — значи подсъзнателно сме отплували към миналото. А сега, скъпа моя Паола, ще бъдеш залята с порой от студентска сантименталност. Имам предвид дневниците на Фаусто І и ІІ. Може ли да съществува някакъв друг начин да си го върнем отново? А ние сме длъжни да направим това. Ето например:

Удивителен е този панаир на Свети Джайлс^[9], наречен история! Неговият ритъм пулсира отмерено и вълнообразно-лъкатушещо, като циркова трупа от изроди, неспирно бродеща с фургон из хиляди долини и възвишения. Хипнотична, виеща се змия, понесла на плещи, подобно на миниатюрни бълхи, всякакви гърбушковци, джуджета, вундеркинди, кентаври, полтъргайсти! Двуглави, триоки, безнадеждно влюбени; върколаци с очи на млади момичета, сатири с кожи на върколаци и навярно дори някой старец със стъклен пъп, през който може да бъде видяна златна рибка, потъркваща нос в кораловото царство на вътрешностите му.

Датата, разбира се, е 3 септември 1939 година: размесването на метафорите, натрупването на подробности и самоцелната риторика представляват само начин да обявя, че балонът вече е полетял нагоре^[10], което илюстрира, отново и определено не за сетен път, пъстрия каприз на историята.

Възможно ли е да сме били тъй дълбоко навлезли във вихъра на житейските събития? Да сме подхождали към всяко начинание с чувството за голямо приключение? „О, Бог е тук, в алените килими от орлови нокти, в градините с червени портокали, в сладките шушулки на моя рожков — хлябът на Свети Йоан^[11], който расте на този скъп на сърцето ми остров. Неговите пръсти са загладили клисурите, Неговото дихание разгонва дъждовните облаци от нас, Неговият глас някога е напътствал претърпелия корабокрушение Свети Павел^[12], за да благослови той нашата Малта.“ И Марат бе написал:

Корона и Британия, ние твоята стража укрепваме

За да прогоним нашественика от нашия бряг.

Защото Самият Бог ще порази белязаните със зло

И със Своята драгоценна ръка Бог

ще запали лампата с Божията светлина…

„Самият Бог“ — това предизвиква усмивка. Шекспир, разбира се. Шекспир и Т. С. Елиът погубиха всички ни. В Пепелна сряда^[13] на ’42 година Днубиетна написа „пародия“ на стихотворение от Т. С. Елиът:

Защото аз

Защото аз не се

Защото аз не се надявам^[14]

Защото аз не се надявам да

Защото аз не се надявам да преживея

Несправедливостта от Двореца и връхлитащата от небето смърт

Защото аз

Просто не се

Просто не се надявам

И продължавам…

Доколкото помня, най-много ни харесваше „Кухите хора“^[15]. И с особено удоволствие използвахме фрази от елизабетинската епоха, дори във всекидневната реч. Има едно описание на прощалното празненство на Марат в навечерието на неговата женитба, направено през 1937 година. Всички сме пияни и спорим за политика: това стана в едно кафене на „Кингсуей“, scusi^[16], тогава беше „Страда Реале“. Преди началото на италианските бомбардировки. Днубиетна бе нарекъл конституцията „лицемерен камуфлаж на една робовладелска държава“. Марат възрази. Днубиетна скочи върху масата, изблъсквайки на пода бутилки и чаши, и нададе вик „Проклинам те, презрений!“ Оттогава нататък „Проклинам те“ стана жаргонно обръщение в нашата компания. Този запис е бил направен, предполагам, на следващата сутрин, но дори измъчван от ужасен главобол, обезводненият Фаусто бе в състояние с удоволствие да си припомня гласно красивите момичета, синкопираните джазови ритми, изискания разговор. Предвоенните студентски години вероятно бяха толкова безгрижни и беседите тъй „приятни“, както ги е описал Фаусто. Изглежда те са обсъждали всичко без изключение, което можеше да съществува под слънцето, а на Малта тогава слънце имаше предостатъчно.

Но Фаусто І беше също толкова превзет и престорен, колкото и останалите. В разгара на бомбардировките през ’42 година неговият приемник коментираше:

Сега нашите поети пишат само за градушката от бомби, изсипваща се от това, което някога беше Небе. Ние, строителите, както е редно, изпълняваме дълга си и пускаме в действие нашата издръжливост, сила и упорство, но — проклетото владеене на английския език и неговите емоционални нюанси! — същевременно сме завладени от отчаяно сприхава ненавист към войната и нетърпеливо очакване на нейния край.

Смятам, че образованието ни в английската гимназия и университета донякъде омърси чистото у нас. Като по-млади ние обсъждахме любовта, страха и майчинството, разговаряхме на малтийски език, както сега правим аз и Елена. Но що за език! Претърпял ли е той, заедно с днешните строители, някакво усъвършенстване от времето на получовеците, изградили светилищата Хагияр Ким?^[17] Ние се изразяваме тъй, както вероятно някога са говорили животните.

Ще съумея ли да й разтълкувам думата „любов“? Да й обясня, че любовта ми към Елена представлява част от любовта към зенитните разчети, към пилотите на „спитфайърите“, към нашия губернатор и същевременно е еднаква по сила с нея? Че тази любов обхваща целия остров, тя е любов към всичко, що се движи по него! В малтийския език няма думи за това. Не съществуват нюанси, нито определения за различните интелектуални състояния на духа. Тя не може да чете моите стихове, аз не мога да й ги преведа. В такъв случай не сме ли ние просто някакви животни? Еднакви с пещерните хора, населявали този остров 400 века преди раждането на обичния ни Христос. Ние живеем тъй, както те са обитавали земните недра. Минаваме през съвкупление, размножаване и смърт, изричайки възможно най-примитивните, най-вулгарни думи. Разбира ли изобщо някой от нас Божиите слова, учението на Неговата Църква? Вероятно на Мистрал, представител на малтийския народ, му бе предопределено да живее само подсъзнателно, да съществува единствено в качеството си на полуодушевен къс плът, като автомат.

Но ние, нашето великолепно „Поколение на трийсет и седма година“, се раздираме от противоречия. Да бъдем просто малтийци, да понасяме всичко, без разсъждения, без чувство за време? Или да мислим изключително на английски език, да осъзнаваме твърде дълбоко присъствието на войната, на времето, на всичките сенчести страни на любовта?

Изглежда британският колониализъм е породил създание от нов тип, двойствен човек, устремен същевременно в две направления: от една страна към простота и спокойствие, и от друга страна към изтощително, самоизчерпващо се интелектуално търсене. Вероятно Марат, Днубиетна и Мистрал са първите образци от една нова раса. Какви ли чудовища ще се пръкнат след нас?…

Тези мисли възникват от по-тъмната и по-мрачна страна на моето съзнание — moch^[18], мозък. Дори нямаме дума за съзнание. Налага се да използваме ненавистната италианска menti^[19].

Какви ли чудовища, наистина?… Ти, дете мое, що за чудовище си? Вероятно съвсем не и такова, за каквото говореше Фаусто — той може би е имал предвид духовното наследство. На Фаусто ІІІ и ІV и т.н. Но този откъс ясно показва една очарователна особеност на младостта: да започва оптимистично, а когато враждебният свят неизбежно води до осъзнаване неуместността на оптимизма, да отстъпва в убежището на абстракциите. И то абстракции дори посред най-ожесточените бомбардировки. В продължение на година и половина Малта биваше бомбардирана средно по десет пъти на ден. Как е понасял това херметично отшелничество Фаусто, само Бог знае. Това не е посочено в дневника. Вероятно авторството все пак принадлежи на англицизираната половина на Фаусто ІІ — нали той беше стихоплетец. Дори в дневника откриваме внезапни преходи от реалност към нещо друго:

Пиша тези редове по време на нощната бомбардировка, седнал в изоставения канализационен колектор. Навън вали. Светлина идва само от фосфоресциращото зарево над града, няколко свещи тук и бомбените експлозии. Елена е до мен, гушнала спящото дете, което изпуска слюнки върху рамото й. Около нас е претъпкано от други малтийци, английски чиновници, няколко индийски търговци. Почти всички мълчат. Ококорили очи, децата се вслушват в трясъците на авиобомбите на улиците горе над нас. За тях всичко това е само забавление. Отначало плачеха, когато ги събуждаха посред нощ. Но вече привикнаха. Даже сега някои от тях стоят до входа на бомбоубежището, наблюдават заревото и взривовете, бърборят, побутват се, показват нещо. Странно поколение ще бъде това. Ами нашето? То спи.

И после без някаква забележима причина:

О, Малта на рицарите йоанити! Една е змията на историята; има ли някакво значение къде точно върху тялото й лягаме ние? Тук, в този гнусен тунел, ние сме Рицарите и Гяурите; ние сме Л’Ил-Адан^[20] и неговата обвита в хермелин могъща десница, и неговия манипул^[21] на фона на синьото море и златното слънце, ние сме г-н Паризо^[22], самотен в неговия продухван от вятъра гроб високо над пристанището и сражаващ се на крепостния вал по време на Голямата Обсада — ние сме и двамата! Всичко у нас е двояко, мой Велики Магистре, ние сме животът и смъртта, хермелинът и овехтялата дреха, знатни и простолюдие, в празник и в битка и в траур, ние сме Малта, едно цяло, чистокръвен народ и смешение на раси; времето не е мръднало и крачка напред, откакто сме живели в пещери, ловили сме с върховни усилия риба край обраслия с тръстика бряг, погребвали сме нашите мъртъвци с химни и червена охра, издигали сме долмени, менхири, побити камъни и храмове, в прослава на някой неопределен бог или богове, ставали сме при изгрев-слънце с бавни песнопения, живели сме в многовековен кръговрат от непрекъснати изнасилвания, грабежи, нашествия и все пак сме единни: единни в мрачните дефилета, единни на това благословено от Бога плодородно късче средиземноморска земя, единни сред окръжаващия ни мрак, независимо дали тъмнината е в храма, канализационния колектор или катакомбите, обединени от съдбата или от гърчовете на историята или, независимо от всичко, по Божията воля.

Последните редове изглежда ги е писал у дома, след бомбардировката, но „преходът“ определено е там, ясно забележим. Фаусто ІІ беше уединен младеж, живеещ в свой собствен свят. Това личи не само по неговото очарование от понятийната страна на всеки въпрос — дори сред разгара на продължаващото грандиозно, макар и общо взето тягостно разрушение на един остров, — но и също и по отношението му към твоята майка.

Фаусто І споменава за първи път Елена Шемши наскоро подир женитбата на Марат. Вероятно, след осъществения вече пробив в ергенския живот на Поколението на ’37^-ма година, — макар и по своите признаци движението да бе всичко друго, само не и устремено към безбрачие, — Фаусто се бе почувствал достатъчно уверен, за да последва този пример. И същевременно, разбира се, правеше съответните колебливи и неубедителни първоначални стъпки към църковното безбрачие.

О, да, той беше „влюбен“, извън всякакво съмнение. Но в това отношение идеите му непрекъснато се видоизменяха и предполагам изобщо не съответстваха на малтийския вариант — санкционирани от църквата съвкупления за целите и в прослава на майчинството. Например, ние вече знаем как по време на най-тежкия период от Обсадата през 1940-’43 година, Фаусто бе стигнал до разбирането и практическото осъществяване на идеята за любовта — тъй широка, висока, дълбока и всеобхватна като самия остров Малта.

Горещините отминаха и мистралът затихна. Скоро другият вятър, грегалът^[23], ще довее благодатните дъждове, с които тържествено ще отбележим засяването на нашата червена пшеница.

Кой съм аз, ако не вятърът? Самото ми име е повей на тайнствен зефир сред рожковените дървета. Аз стоя във времето, сред окръжението на двата вятъра, моята воля е само един лек въздушен полъх. Все пак, бих отбелязал, че остроумните и цинични аргументи на Днубиетна също са въздух под налягане. Неговите възгледи за брака — дори за брака на Марат — просто минават и заминават край горките ми клепнали уши.

Защото Елена — тази вечер! О, Елена Шемши: дребничка си ти като планинска коза, сладостно е твоето мляко, сладостни са любовните ти стонове. Тъмен и загадъчен е твоят взор като междузвездното пространство над Годеш^[24], където в детските ни лета тъй често се заглеждахме в небето. Довечера ще отида до вашата къщица във Виториоза^[25] и пред черните ти очи ще разтворя шушулката на твоето сърце, ще ти дам комка от хляба на Свети Йоан, над който съм благоговеял през всичките тези деветнайсет години като пред Божие причастие.

Той не предлагаше брак, но признаваше своята любов. Както виждаш, все още бе в действие неясно дефинираната „програма“ — свещеническото призвание, в което той съвсем не бе уверен. Елена се колебаеше. Когато младият Фаусто я подпитваше, тя отговаряше уклончиво. И съответно у него веднага се появиха симптомите на необуздана ревност:

Нима е загубила вярата си Елена? Както дочух, тя е излизала с Днубиетна. С Днубиетна! Била е в ръцете му. О, Господи, ще дойде ли помощ отнякъде? Може би трябва да отида, да ги изненадам двамата заедно и тогава да изиграя древния фарс на предизвикателство, двубой, убийство… Как ли злорадства Днубиетна: всичко е било планирано. Сигурно е било планирано. Нашите разговори за брака. Една вечер той дори ми описа — хипотетично, разбира се, о да! — точно как в недалечното бъдеще ще открие някоя девственица и ще я „обучи“ на грях. Каза ми го, знаейки много добре, че скоро такава подходяща девственица ще бъде Елена Шемши. И това от моя приятел! Другар по оръжие. Една трета част от нашето Поколение. Никога не бих могъл да я приема обратно. Едно негово докосване и осемнайсет години чистота ще бъдат загубени безвъзвратно!

И тъй нататък и тъй нататък. Дори затънал в най-шеметните глъбини на подозрението, Фаусто изглежда съзнаваше, че Днубиетна няма никакво отношение към нежеланието на Елена да даде категоричен отговор. Подозренията бяха смекчени донякъде и преминаха в носталгични размисли:

Неделята бе дъждовна и ме остави насаме със спомените. Те сякаш разцъфват от дъжда като напористи цветя с горчиво-сладък упоителен мирис. Помня една вечер: ние, още деца, се прегръщаме в градината над пристанището. Шумоленето на азалеите, ароматът на портокали, дългата й черна рокля, която сякаш попиваше веднъж завинаги всичките звезди и луната. По същия начин тя отнемаше цялата ми светлина и я поглъщаше напълно, без остатък. В Елена живее рожковената мекота на сърцето ми.

В края на краищата в спора им бе намесена трета страна. По типично малтийски начин, в ролята на посредник на сцената се появи един свещеник, отец Аваланш. Името му не се среща много често в този дневник. Той е винаги безлик и по-скоро служи за контраст на своята противоположност — Лошия Пастор. Но все пак накрая той успя да убеди Елена да се върне при Фаусто.

Днес тя дойде при мен от пушека, дъжда и тишината. Облечена в черно, почти невидима. Зарида достатъчно правдоподобно в моите твърде гостоприемни обятия.

Елена очаква дете. Сигурно е от Днубиетна, бе първата ми мисъл и, какъвто съм глупак!, тя се задържа в главата ми почти цяла секунда. Отецът каза, че е мое. Елена се е изповядвала на А. Един Бог знае какво е споделила с него. Този добър свещеник не може да наруши тайната на изповедта. Само намекна за това, което и тримата знаехме: че детето е мое и ето защо ние трябва да станем две души, съединени пред Бога.

Достатъчно за нашия план. Марат и Днубиетна ще бъдат разочаровани.

Достатъчно за техния план. По-късно ще се върнем към въпроса за призванието.

Тогава Фаусто научи от обърканата и смутена Елена за своя „съперник“, Лошият Пастор.

Никой не знае името му, нито енорията му. Само витаят суеверни слухове: отлъчен от църквата, в сговор със Сатаната. Живее в стара вила близо до морето, отвъд Слиема. Една вечер попаднал на Елена, сама на улицата. Вероятно бил тръгнал на лов за души. Зловеща фигура, каза тя, но сладкодумен като Христос. Очите му били засенчени от широкопола шапка и Елена успяла да види само гладки бузи и равни зъби.

Това съвсем не беше някое тайнствено „покваряване“. Тук свещениците отстъпват по авторитет и влияние единствено на майките. Напълно естествено е младото момиче да бъде преизпълнено с благоговение и страхопочитание, дори само при вида на развяващото се на улицата черно расо. От последвалия разпит се изясни:

— Беше съвсем близо до църквата, до нашата църква. Край един дълъг нисък зид на улицата, след залез-слънце, макар и още да не бе притъмняло. Той попита в църквата ли отивам. А на мен и не ми бе идвало наум да ходя там. Изповедта беше завършила. Не ми е много ясно защо се съгласих да тръгна с него. Изобщо не ми прозвуча като заповед, въпреки че сигурно щях да се подчиня. Изкачихме се по хълма, влязохме в църквата и по страничния проход стигнахме до изповедалнята.

— „Днес изповяда ли се?“ — попита той.

— Погледнах го в очите. Отначало ми се стори, че е пиян или marid b’mohhu^[26]. Хвана ме страх.

— „Ела тогава.“

— Влязохме в изповедалнята. В този момент помислих: нали свещениците имат право? Но му разказах неща, които не бях споделяла с отец Аваланш. Нали разбираш, по онова време не знаех що за пастор е той.

Дотогава за Елена Шемши плътското прегрешение бе такава естествена функция като дишането, храненето или клюкарстването. В резултат от изкусните ограничителни наставления на Лошия Пастор, грехът започна да придобива очертанията на зъл дух: отблъскващ, паразитен, вкопчен в душата й като черна пиявица.

Как е възможно Елена да се омъжи за когото и да е? Тя не е предопределена за този свят, заявил Лошият Пастор, нейното място е в манастира. Иисус Христос е истинският й съпруг. Никой смъртен мъж не би могъл да съществува съвместно с греха, който паразитира в нейната девическа душа. Единствено Христос е достатъчно силен, любещ и всеопрощаващ. Нали Той е излекувал прокажените и е прогонил злите бесове? Само Той би могъл да окаже гостоприемство на болестта, да я притисне към гръдта Си, да я приласкае и целуне. Сега Неговата земна мисия е да бъде духовен съпруг на небето, да опознае всевъзможните причини за болестта, да я обикне, да я излекува. Това е притча, казал й Лошият Пастор, метафора на духовния рак. Обаче нашият малтийски манталитет, обусловен от малтийския език, е невъзприемчив към подобен начин на изразяване. Болестта бе единственото, което съзираше тук моята Елена, болест в буквалния смисъл на думата. И се боеше, че на мен или на децата ни ще се наложи да събираме опустошителните й плодове.

Тя странеше от мен и от изповедалнята на отец А. Сутрин стоеше вкъщи и оглеждаше внимателно своето тяло, а вечер подлагаше съвестта си на щателно проучване, търсейки прогресиращите симптоми на загнездените в нея метастази. Това е, бих казал, един удачен пример за друго призвание, характеризиращо се с необективни, преиначени, тенденциозни и донякъде зловещи изразни средства, каквито бяха доскоро и думите на самия Фаусто.

Такива са, клето дете мое, печалните събития около твоето фамилно име. То е различно сега, когато вече си заминала оттук с американския ВМФ. Ала въпреки това нещастно стечение на обстоятелствата, все пак ти по прежному си Мистрал-Шемши — ужасно несъвместимо съчетание^[27]. Дано го понесеш и надмогнеш. Боя се не толкова, че ще наследиш митическата „болест“ на Елена, колкото че ще бъдеш засегната от раздвоение на личността, както стана с баща ти. Бъди просто Паола, момиче с едно-единствено, дадено по рождение сърце, с цялостно съзнание и в мир със себе си. Това би могла да го приемеш като молитва.

По-нататък, след женитбата и твоето раждане, в апогея на управлението на Фаусто ІІ, когато бомбите се сипеха от небето, изглежда е бил наложен някакъв мораториум върху отношенията с Елена. Най-вероятно поради възникналите множество други дела. Фаусто се записа в народното опълчение. Елена стана медицинска сестра: подслоняваше и хранеше пострадалите от бомбардировките, утешаваше ранените, превързваше, погребваше. По онова време — разбира се, ако е вярна неговата теория за „двойствения човек“ — Фаусто ІІ ставаше все повече малтиец и все по-малко британец.

Целият ден немски бомбардировачи: МЕ-109. Няма нужда да гледам. Всички сме свикнали с тези звуци. Пет пъти. За щастие съсредоточени изключително върху летището Та Кали. А пилотите на „хърикейните“ и „спитфайърите“ са просто невероятни! Ние сме готови на всичко за тях!

Бе поел по пътя на всемалтийското чувство за общност. И същевременно към най-низшата форма на съзнанието. Вършеше черна сапьорска работа на летище Те Кали: поддръжка на пистите за британските изтребители, ремонт на казармите, столовата и хангарите. Отначало можеше да гледа на всичко това някак отстрани, периферно — от висотата на своето уединение.

Откакто Италия влезе във войната, не е минал и ден без бомбардировка. Как ли сме живели в мирно време? Някога — преди колко века бе това? — можехме да спим непробудно цяла нощ. Тези блажени времена са отлетели безвъзвратно. Прогонени от сирените в три часа сутринта — в 3:30 на аеродрума, край позициите на зенитната артилерия, часовите и пожарните команди. И смъртта: нейната миризма, бавно точещите се струйки разпрашена мазилка, упоритите пламъци и димът, все още неизличени от въздуха. Великолепни са кралските ВВС, наистина великолепни: полевата артилерия, присъединилите се към нас десетина търговски моряци, моите другари по оръжие. Ето какво ще кажа за тях: въпреки че на външен вид не се различава много от простите работници, нашето народно опълчение представлява истинска военна единица в най-висшия смисъл на тази дума. Ако има някакво благородство във войната, то се състои във възстановяването, а не в разрушението. Няколко преносими прожектори (особено дефицитни, с цената на теглото им в злато) са единственото ни осветление. И така, с кирки, лопати и гребла ние преправяме и променяме нашата малтийска земя в помощ на малките храбри „спитфайъри“. Ала не е ли това начин за прослава на Бога? Става дума за тежък физически труд, разбира се. Но някъде, без да разберем как, защо и от кого, сме били осъдени на затвор. При следващата бомбардировка всичко изравнено и загладено от нас, бива взривено, струпано в купчини пръст и камъни и разровено на ями, които отново ще запълним и изравним, само за да се повтори тази операция почти веднага. И така ден и нощ, без прекъсване. Не за първи път пропускам моите вечерни молитви. Сега вече ги произнасям на крак, докато работя, често в такт с размахването на лопатата. В наше време колениченето е лукс.

И тъй, недостатъчно сън, недостатъчно храна, но без оплаквания. Не сме ли единни всички ние — малтийци, англичани, американци? Учили са ни, че на небето има някаква общност на светии. Следователно, напълно възможно е на земята, в това наше Чистилище, да има подобна общност — не от богове или герои, а просто хора, изкупващи неподозирани от тях грехове, неизвестно как внезапно попаднали сред някакво безбрежно море, охранявано от оръдия на смъртта. Тук, на нашата Малта — скъпия на сърцата ни маломерен затвор.

И така, уединение в религиозни абстракции. А също в стиховете, за чието написване той неизвестно как успяваше да намери време. На друго място Фаусто ІV бе коментирал поезията, създадена по време на втората Голяма Обсада на Малта. Стиховете на Фаусто ІІ притежаваха същите стилови характеристики, вписваха се в подобни схеми. Многократно повтарящи се определени изображения, най-главното от които бе на Валета на Рицарите Йоанити. Фаусто ІV се изкушаваше да причисли тези образи към разреда на простото „бягство“ и да ги остави в тази категория. Безусловно желаното се приемаше за действително. Съзнанието на Марат често биваше обсебвано от видения за Великия Магистър Ла Валет, патрулиращ из улиците по време на нощните затъмнения, а Днубиетна, вземайки за пример рицарските дуели, написа сонет за въздушно сражение (МЕ-109 против „Спитфайър“). Търсене на убежище и уединение във времето, когато индивидуалният двубой е бил по-честен, когато военните действия са могли да бъдат облагородени и поне малко разкрасени с някаква илюзорна доблест и почтеност. Но нещо повече — не представляваше ли това истинско отсъствие на време? Фаусто ІІ дори отбеляза следното:

Полунощ е, настъпва известно затишие между бомбардировките. Наблюдавам спящите Елена и Паола и ми се струва, че отново навлизам във времето. Полунощ отбелязва тънката като косъм граница между дните, в съответствие с Божия замисъл. Но когато бомбите падат или си на работа, времето като че ли спира. Сякаш всички ние се трудим и намираме подслон в някакво съществуващо извън времето Чистилище. Изглежда това се дължи на факта, че живеем на остров. Вероятно у даден индивид с по-различен тип нервна система би се намерило определено измерение, вектор, указващ недвусмислено към един или друг край на земята, към върха на някой полуостров. Но тук пространството е обусловено по такъв начин, щото, накъдето и да тръгнеш, все е море, и единствено стрелката на собственото високомерие е способна да ти подскаже, че е възможно също да се отдалечиш и във времето.

Или в по-печална тоналност:

Пролетта идва. Орловите нокти може би са разцъфнали в полето. Тук в града се редуват слънце и дъжд, който е повече от необходимото. Но това е без особено значение. Аз дори подозирам, че израстването на нашата дъщеря няма нищо общо с времето. Нейният съименен вятър отново ще задуха насам и ще погали вечно изцапаната й муцунка. Нима този свят заслужава да създаваш деца за него?

Отсега нататък никой от нас няма право да задава този въпрос. С изключение на теб, Паола.

Другият велик образ характеризира нещо, което най-елементарно бих могъл да определя като бавен апокалипсис. Даже екстремистът Днубиетна, чиито вкусове несъмнено винаги са били устремени в пълен галоп към апокалиптичното, в края на краищата създаде свят, в който истината наложи преимущество над неговата инженерна политика. Вероятно той бе най-добрият от нашите поети. Поне бе първият, който спря, направи цялостен завой на 180º и по собствените си следи започна да изпълзява от своето уединение — назад към оставения ни от бомбите реален свят. Пародията от Пепелна Сряда отбеляза неговото най-сериозно поетическо затъване. Впоследствие Днубиетна отхвърли абстракциите и политическата ярост („изцяло поза“, според направеното по-късно от него признание) и започна да отделя повече внимание на действително съществуващото, а не на онова, което е трябвало да стане или би могло да стане, при съответната правилна форма на управление.

В края на краищата ние се завърнахме, без изключения. А Марат го направи по начин, който във всяка друга житейска ситуация околните биха определили за абсурдно театрален. Той работеше като механик на Та Кали и се бе сприятелил с няколко пилоти. Един по един те намираха смъртта си горе в небето. Вечерта, когато загина последният от тях, Марат нахлу в офицерския клуб, преспокойно задигна бутилка вино — по онова време особено дефицитен артикул, както и всичко останало, тъй като за конвоите бе невъзможно да стигнат до Малта — и се напи до пределно войнствено състояние. След това го видели в покрайнините на града при един от зенитните разчети, където му показвали как да действа с артилерийската установка. До началото на следващата бомбардировка успели да го обучат. Оттогава нататък Марат поделяше времето си между летището и зенитките, открадвайки, както предполагам, по два-три часа сън на денонощие. На своята сметка той имаше сериозен брой свалени самолети. И в неговата поезия ясно започна да се проявява същото „бягство от уединението“.

Завръщането на Фаусто ІІ определено бе най-неистовото от всички. Изоставяйки абстракцията, нашият герой се превърна във Фаусто ІІІ — нечовечност, отразяваща възможно най-достоверно истинското състояние на нещата. Ще кажеш, че това е просто догадка. Ала най-вероятно не е само предположение.

Но всички споделяха тази чувствителност към декаданса, усещането за бавно падение, сякаш островът биваше заковаван в морето, сантиметър по сантиметър. „Аз помня“, бе написал онзи, новият Фаусто.

Аз помня

Печално танго звучи

В сетната нощ на стария свят

Момиче наднича зад палмите

Впило копнеещ поглед в хотел „Финикия“

Мария, alma de mi corazon^[28],

Това беше преди пожарищата

Преди развалините и пепелищата

Преди внезапните бомбени кратери,

Преди раковия цъфтеж

На току-що изритата земя.

Преди песента на щурците,

Преди скакалците,

И празната улица.

О, ние разполагахме с неизчерпаеми запаси от стихове, подобни на „Впило копнеещ поглед в хотел Финикия“. Свободни стихове — защо не? Времето ни просто не достигаше, за да ги обличаме в рими и стихотворни стъпки, да се тревожим за непълни съответствия и двусмислия. Поезията трябваше да бъде припряна и груба като храненето, съня или секса. Импровизирана бързешком и не толкова изящна, колкото би могло да се желае. Но тя изпълняваше предназначението си — зарегистрираше истината.

В случая имам предвид „истина“, в смисъл на постижима достоверност. Без метафизика. Поезията не е общуване с ангелите или с „подсъзнателното“, а трескаво съжителство с корема, с гениталиите и петте органа на сетивата. И нищо повече.

Дете мое, ти имаш и баба, на която тук също са посветени няколко реда. Карла Мистрал: тя надживя баща ми с три години и почина миналата пролет. Събитие, което вероятно щеше да бъде достатъчно, за да доведе на този свят един нов Фаусто, ако се бе случило в някое предишно „царуване“. Фаусто ІІ, например, бе от онези твърде объркани малтийски младежи, които не правеха разлика между любовта към острова и любовта към майката. Ако Фаусто ІV се бе изявил като по-краен националист по времето, когато Карла почина, сега най-вероятно щяхме да имаме един Фаусто V.

В началото на войната се появяват пасажи като:

Малта е съществително от женски род и собствено име. От 8 юни насам италианците правят отчаяни опити да я дефлорират. Смръщена и мрачна лежи тя по гръб в морето — една жена от незапомнени времена. Разпростряна пред експлозивните оргазми, предизвиквани от бомбите на Мусолини. Но духът й е невредим и остава недосегаем. Душата й всъщност представлява малтийският народ, който чака, просто изчаква, стаѐн долу в нейните скални проломи и катакомби — жив, преизпълнен с инертна сила и вяра в Бога на Неговата църква. Какво значение има нейното тяло? Плътта е уязвима, тя е жертва. Ала нейната свята утроба от малтийски камък, е за рожбите й същото, каквото е бил за Ной ковчегът. Нещо дадено на нас — деца на своите родители, но също и Божии чада, — в отплата за предаността и верността към синовния дълг.

Каменна утроба. В какви тайни признания навлязохме! Карла сигурно му е разказала някога за обстоятелствата около неговото раждане. Това се е случило малко преди Юнските Вълнения, в които е участвал старият Мистрал. Как точно и доколко бил намесен, изобщо не станало ясно. Но безспорно е бил забъркан достатъчно дълбоко, за да отчужди Карла и да я настрои против себе си и против нея самата. Толкова активно е било участието му, щото вечерта, когато разбрахме за това, ние двамата едва не се сгромолясахме, подобно на обречени престарели акробати, надолу по стълбите в края на улица „Сан Джовани“ около пристанището, аз в чистилището, а тя в ада на самоубийството. Какво я бе възпряло? Заслушвайки се в нейните вечерни молитви, хлапакът Фаусто успя само да изясни, че това е някакъв англичанин, тайнствено същество на име Стенсъл.

Чувстваше ли се той хванат в капан? След като веднъж успешно се бе измъкнал от едно лоно, не беше ли попаднал в друга, не толкова благосклонна подземна тъмница?

И отново класическата реакция — уединение. Отново в проклетата „общност“. Когато майката на Елена загина при експлозията на случайна бомба, хвърлена над Виториоза:

О, вече свикнахме с това. Майка ми е жива и здрава. И ако е рекъл Господ, още дълги години ще се радва на живот и здраве. Но ако е писано да я загубя (или тя — мен) ikun li trid Int^[29]: Нека бъде Твоята воля. Не желая много да говоря за смъртта, защото прекрасно съзнавам, че дори тук, всеки младеж е безумно влюбен в илюзията за безсмъртието.

А на този остров, вероятно дори в много по-голяма степен, защото, в края на краищата, ние сме проникнали, слели сме се един с друг. Станали сме части от едно цяло. Някои умират, други продължават. Ако от главата ми падне косъм или ми се счупи нокът, по-бездушен и по-нерешителен ли ще бъда?

Седем бомбардировки днес, засега. А едно от тези „ята“ наброяваше близо сто Месершмита. Изравниха със земята църквите, рицарските общежития, старите паметници. Оставиха ни един Содом. Девет бомбардировки вчера. Работя както никога досега. Тялото ми би пораснало и укрепнало, обаче храната не достига. Немците систематично потопяват конвоите и само отделни кораби успяват да се промъкнат до острова. Някои от другарите ми изгубиха сили и се отказаха. Изтощени от глада. Истинско чудо е, че аз не рухнах първи. Представяш ли си: деликатният, изнежен университетски поет Мистрал — работник, строител! Един от тези, които ще останат живи. Длъжен съм.

И те неизменно се връщат при скалата. Фаусто ІІ даже изпадна в суеверие:

Стой далеч от стените, не ги докосвай. Те пренасят взривовете на километри. Скалата чува всичко и го предава на костите, по пръстите и китките, надолу по гръдния кош и таза и го извежда в земята през стъпалата. Краткият път на взривната вълна през тялото ти е несъществена случайност, той просто е заложен в природата на камъка и костта: но действа като напомняне и предупреждение.

Невъзможно ми е да опиша вибрациите. Почувстван шум. Бръмчене. Зъбите неудържимо потракват ситно-ситно. Болка изпълва главата докрай, пробождания раздират вцепенената челюст, задушаващи тътнежи блъскат ушните тъпанчета. Отново и отново. Тежък грохот като удари с огромен чук, с времетраене цялата бомбардировка и бомбардировка без прекъсване през цялото денонощие. Към това няма привикване. Имаш усещането, че всички вече са обезумели. Какво ме държи прав и по-далеч от стените? И безмълвен. Това е чисто животинското инстинктивно усилие да остана в съзнание, нищо друго. Типично малтийско. Навярно може да бъде обосновано от надеждата, че ще продължава вечно. Ако думата „вечно“ все още е запазила някакъв смисъл.

Свободно, Фаусто. Отпусни се…

Горният пасаж се появява в края на Обсадата. Сега вече за Днубиетна, Марат и Фаусто, ударението във фразата „каменна утроба“ пада на първата, а не на последната дума. Част от хиромантията на времето е свеждането на тези дни до най-елементарно подреждане в граматическа последователност. Днубиетна написа:

Каменна прах

Застила труповете на рожковите;

Атоми желязо

Кръжат над угасналото огнище

От другата, хищна страна на луната.

А Марат:

Знаехме: само кукли са те

И музиката е от грамофон:

Знаехме: ще избелее коприната

Ще плесеняса кадифето,

Ще се оръфат балните костюми;

Знаехме или подозирахме,

Че децата израстват;

Ще минат сто години

От началото на представлението

Ще натежи походката им,

И заедно със следобедните прозевки

Ще почнат да забелязват,

Че боята се лющи от бузите на Джуди^[30],

Няма да вярват на паралитика с бастун

Ще съзират фалша в смеха на подлеца.

Но мили Боже,

Чия бе тънката, окичена с елмази ръка

Появила се тъй неочаквано зад кулисите,

Стиснала запалена свещ,

За да изпепели с зловещия си пламък

Нашата жалка, но безценна прахан.

Коя беше тази,

Дето с нежна усмивка ми пожела: „Лека нощ“,

Сред хрипливите крясъци на остарелите деца?

Какъв преход от живата чувствителност към неодушевеното! Великата „миграция“ на Обсадната поезия. Устремена след двойствената вече душа на Фаусто ІІ, която през цялото това време бе заета предимно с усвояването на единствения житейски урок: че в битието на човека има много повече случайности, отколкото би могъл той да приеме, запазвайки същевременно здравия си разсъдък.

Когато след няколкомесечна пауза вижда майка си:

Времето не я е пожалило. В даден момент започнах да се питам, знаела ли е тя, че душата на роденото и кръстено от нея дете с име, означаващо щастлив^[31] (каква ирония на съдбата?), ще бъде винаги нещастна и непрекъснато разкъсвана на части? Предчувства ли майката бъдещето, готова ли е да признае тя, когато часът настъпи, че синът й е възмъжал и трябва да я напусне, за да постигне, доколкото е способен, мир със себе си, някъде съвсем сам на една ненадеждна земя? Не, това е все същото малтийско безспирно пребиваване в извънвремието. Не усеща ли тя как треперещите пръсти на годините втриват неувереност, раздвоение, слепота и уязвимост в лицето, очите и сърцето. Синът е син, той се запечатва навеки в паметта й като едно сбръчкано, червено късче месо — такъв го е видяла за първи път. Винаги ще се намерят слонове, които да напоим с вино.

Това, последното, е от една стара народна приказка. Царят искал да има дворец от слонова кост и заповядал на един младеж да му го построи. Младежът бил наследил физическата сила на баща си, героичен воин. Обаче майката била тази, която успяла да научи сина си на хитрост. Сприятели се с тях, посъветвала го тя, напои ги с вино, убий ги, вземи бивните им. Разбира се, младежът постигнал целта, успял. Но приказката нищо не казва за това, че е трябвало да преплува морето.

„Сигурно преди хиляди години е съществувал някакъв провлак — обяснява Фаусто. — Африка е била наричана Земята на брадвата. Южно от планинската верига Руензори е имало слонове. Оттогава насам морето постепенно е настъпвало. Немските бомби могат да довършат това, което морето не е успяло.“

Декаданс, упадък. Що за чудо е това? Просто едно недвусмислено и очевидно движение към смъртта или, по-точно казано, към нечовечността. Докато Фаусто ІІ и ІІІ, заедно с техния остров, ставаха все по-неодушевени, те приближаваха още повече момента, когато, подобно на изсъхнали листа или парчета метал, щяха най-после да се подчиняват само на физическите закони. Като същевременно даваха вид, че се води грандиозна борба между човешките и Божиите закони.

Малта е матриархален остров, но това ли бе единствената причина Фаусто да чувства тъй силно връзката между упадъка и майчината власт?

„Майките стоят най-близо от всички до случайността. Те осъзнават възможно най-болезнено оплождането на яйцеклетката; тъй както Дева Мария е почувствала момента на зачатието. Но зиготата^[32] е просто една клетка, тя няма душа, а представлява само материя.“ Фаусто не развива темата по-нататък. Но:

Децата изглежда неизменно дължат своето появяване на случайността, на произволното стечение на обстоятелствата. Майките се обединяват и единодушно съчиняват някаква измислица за тайните на материнството. Това е само начин за компенсиране на неспособността да живеят с истината. А истината е следната — те не проумяват какво става в телата им, не разбират, че растежът на плода е чужд на природата им, плодът се развива механично и едва на много по-късен етап в даден момент придобива душа. Мисълта за случващото във и с телата им ги докарва до лудост. Или: същите сили, които определят траекторията на бомбата, експлозиите и гибелта на звездите, вятъра и водните циклони, без тяхно съгласие се съсредоточават някъде в таза, за да предизвикат поредната невъобразима случайност. Това плаши жените до смърт. То би наплашило всеки.

И тъй, стигаме до темата за „взаимоотношенията“ между Фаусто и Бог. Очевидно проблемът на Фаусто е доста по-сложен от казуса „Бог срещу кесаря“^[33], особено имайки предвид изобразения на древните медальони и статуи неодушевен кесар, т.е. Цезар, тази „сила“, за която четем в историческите текстове. Дори и само затова, че Цезар е бил някога одухотворен, имал е своите трудности със света на вещите и с бандата от богове-дегенерати. И тъй като драмата обикновено възниква от някакъв конфликт, по-лесно би било да наречем този проблем „човешкият закон срещу Божественото право“, изцяло ограничен в пределите на Фаустовия дом — по своята същност арена, поставена под карантина. Имам предвид душата му, а също и острова. Но това не е драма, а само апология на Деня на 13^-те бомбардировки. Дори случилото се впоследствие не успя да привнесе повече яснота.

Чувал съм за машини по-сложни от хората. Ако това е отстъпничество, hekk ikun^[34]. Ако претендираме за хуманизъм, първо трябва да бъдем убедени в собствената си човечност. Колкото повече се задълбочаваме в упадъка, толкова по-трудно постижимо става това.

Все по-отчужден от самия себе си, Фаусто ІІ започна да открива признаци на очарователна неодушевеност в околния свят.

Сега зимният грегал носи от север бомбардировачите, както някога евроклидонът^[35] е довял Свети Павел до нашите брегове. Благословия, проклятия. Но може ли да бъде вятърът част от нас? Има ли той поне някакво отношение към нас?

Някъде, може би зад хълма, — който все пак предлага известно прикритие — селяните засяват пшеница, за да съберат реколтата през юни. Бомбардировките са съсредоточени около Валета, Триградието, Пристанището. Пасторалният живот стана особено привлекателен. Но падат и заблудени случайни бомби: една от тях уби майката на Елена. Не можем да очакваме от бомбите повече, отколкото от вятъра. Не бива и да очакваме. Ако не обезумея, по-нататъшният ми живот е възможен само като гробокопач или сапьор — трябва да се отрека от мисълта за всякакви други състояния, предишни или бъдещи. По-добре е да кажа: „Тъй е било от веки веков. Винаги сме живели в Чистилището и затворничеството ни тук е в най-добрия случай безсрочно.“

Изглежда точно по онова време той бе започнал да скита безцелно из улиците по време на бомбардировките. След усилния труд на Та Кали, когато трябваше да спи. Не от храброст или по причини свързани с работата. Поне в началото тези нощни разходки не бяха много продължителни.

Купища изпотрошени тухли във формата на надгробни могили. Изтърколила се наблизо зелена барета. Кралските командоси? Над Марсамушето се пръскат осветителни снаряди от зенитките. Червени отблясъци, издължени сенки иззад ъгловия магазин, които в неравномерната светлина се въртят около някаква скрита ос. Невъзможно е да бъде определено чии са те.

Утринното слънце все още е ниско над морето. Ослепително. Дълга сияйно блестяща следа, широка бяла пътека водеща от слънцето към точката на наблюдение. Бучене на „Месершмити“. Невидими. Ревът на моторите се усилва. „Спитфайъри“ излитат нагоре по стръмна траектория. Миниатюрни черни силуети на сребристо-яркия небесен фон. Поемат курс към слънцето. В небето се появяват мръсни петна. Жълто-оранжево-кафяви. С цвета на изпражнения. Черни. Слънцето позлатява очертанията им и те плават бавно към хоризонта като медузи. Петната се разпростират, сред старите разцъфват нови. На такава височина въздухът често е съвсем неподвижен. Друг път вятърът ги разпръсква за броени секунди. Вятър, машини, мръсен дим. Понякога слънце. Започне ли да вали дъжд, видимостта е нулева. Но духащият там горе вятър се устремява надолу и тогава чуваш всичко.

В продължение на месеци, предимно „впечатления“ и почти нищо друго повече. А не беше ли Валета само впечатление? По време на бомбардировките всичко цивилно и притежаващо душа се намираше под земята. Останалите бяха прекалено заети, че да „наблюдават“. Валета бе оставена на самотек, ако не броим наподобяващите Фаусто скитници, които в най-добрия случай изпитваха само мълчаливо сродство и в достатъчна степен приличаха на града, за да не изкривяват, чрез акта на възприятието, достоверността на „впечатленията“. Необитаемият град е различен, съвсем друг и няма абсолютно никаква прилика с това, което би видял „нормалният“ наблюдател, бродещ в не особено често настъпващата тъмнина. Отказът от достатъчно пълна самота е типично прегрешение на всички лишени от въображение или псевдоодухотворени същества. Натрапчивият им стремеж към групиране и патологичният им страх от самотата се разпростират отвъд прага на съня. Ето защо, когато свият зад ъгъла — както трябва да правим всички ние, както сме правили и правим, някои по-рядко, други често, — и се озоват на улицата… Ти знаеш, дете мое, коя улица имам предвид. Улицата на 20^-тия век, в чийто далечен край или извивка, вярваме ние, ще се появи усещането за дом или безопасност. Ала никакви гаранции за това няма. Улица, в чийто погрешен край се оказваме, поради причини най-добре известни на инициаторите, отредили ни място там. Ако такива организатори изобщо съществуват. Но при всички случаи това е улица, която трябва да изминем.

Това е лакмусовият тест. Да населяваш или да не населяваш. За мелодрамата и слабостта са характерни дегенератите, злодеите, призраците и чудовищата. Единственото ужасно нещо свързано с тях, е ужасът на спящия от собствената изолация. Но пустинята или редицата фалшиви витрини, купчината шлак или ковачницата с непрекъснато горящ огън, всичко горепосочено плюс улицата и сънуващият, който представлява само една нищо не означаваща сянка в пейзажа, бездушна като останалите сенки и людското множество — ето това е кошмарът на 20^-тия век.

Често, мила Паола, по време на бомбардировките оставахте сами, ти и Елена, ала това не бе поради коравосърдечие или неприязън. Не се дължеше и на обичайната младежка безотговорност. Младостта на Фаусто, Марат и Днубиетна, младостта на едно „поколение“ (в пряк и преносен смисъл) се бе изпарила в миг, заедно с падането на първата бомба на 8 юни 1940 година. Древните китайски изобретатели и техните приемници Шулце и Нобел^[36] бяха създали превъзходен любовен еликсир, много по-мощен отколкото са предполагали. Само една доза бе достатъчна на „Поколението“, за да го направи невъзприемчиво към смъртта, глада и тежкия физически труд, да го имунизира против обичайните съблазни, откъсващи мъжа от съпруга и деца и от нуждата да се грижи за тях. „Поколението“ стана невъзприемчиво към всичко друго, с изключение на онова, което се случи с Фаусто един следобед през седмата от общо тринайсет бомбардировки. В момент на просветление по време на своята амнезия, Фаусто бе написал:

Колко прекрасно е затъмнението във Валета! Преди вечерното „ято“ да долети от север. Мракът изпълва улицата като лилаво мастило, лее се в канавките, течението му придърпва глезените. Градът сякаш е отишъл под водата — Атлантида под морето на нощта.

Само вечерта ли обгръща Валета в своя тъмен покров? Или това са човешките емоции, „духът на очакване“? Ала не надеждата за сънища, в които очакваме да се случи нещо безименно и неясно. Валета отлично знае на какво може да разчита. В затишието не се усеща нищо болезнено или тревожно. По-скоро бих казал, че в него долавям известно безразличие и невъзмутимост — това е тишината на скуката или на привичния ритуал. На съседната улица група артилеристи бързат към тяхната позиция. Но вулгарната им песен затихва. Продължава само един смутен глас, който скоро прекъсва по средата на думата.

Слава Богу, ти си в безопасност, Елена, в другия ни, подземен дом. Ти и детето. Ако престарият Сатурно Агтина и жена му са отишли да живеят постоянно в изоставения воден колектор, значи ще поемат грижите за Паола, докато ти ходиш на работа. Колко други семейства се грижеха досега за нея? Всичките наши деца имат само един баща, войната; и само една майка — Малта, нейните жени. Твърде неблагоприятна перспектива за Семейството и матриархата. Клановете и матриархатът са несъвместими с тази Общност, привнесена на Малта от войната.

Отивам си от теб, любима моя, не защото съм длъжен до го направя. Ние, мъжете, не сме племе на пирати или гяури, не и когато нашите галеони стават плячка на зловещите метални риби, чиято бърлога е немската подводница. Не съществува друг свят, освен острова. Тук, откъдето и да тръгнеш, най-много за един ден стигаш до морето. Невъзможно е да те напусна истински, Елена, изключено е.

Но в съня ми има два свята: на улицата и под нея. Единият е царството на смъртта, другият — на живота. А възможно ли е да съществува един поет, без да изследва другото царство, дори и само като някакво подобие на турист? Поетът засища своя глад със сънища. С какво друго би могъл да се храни той, ако не пристигат никакви конвои?

Горкият Фаусто. Впрочем, ето я „вулгарната песен“, която артилеристите изпълняваха по мелодията на марша „Полковник Боуги“^[37]:

Хитлер

        Има само един ляв ташак,

Гьоринг

        Има два, но колкото дърдонки;

Химлер

        Горе-долу същия размер,

А Гьобелс

        Изобщо няма ташаци…

Което вероятно доказва, че на Малта мъжествеността не зависи от подвижността. Всички малтийци — както първи призна това Фаусто — бяха труженици, а не търсачи на приключения. Малта и нейните обитатели се възправяха като непоклатима скала сред реката Съдба, превърната от войната в огнен порой. Подбудите, заставящи ни да населяваме улицата на съня, ни карат също да приписваме на скалата човешки качества като „несломимост“, „целеустременост“, „упорство“ и т.н. Това е нещо повече от метафора, това е заблуждение. Но благодарение на това заблуждение Малта оцеля.

По този начин на Малта все по-често мъжествеността се определяше с качествата, характеризиращи камъка. За Фаусто това представляваше известна опасност. Поетът, обитаващ предимно света на метафорите, винаги съзнава много остро, че извън своето предназначение метафората не притежава абсолютно никаква ценност; тя е изразно средство, похват. Ето защо, ако за другите е допустимо да възприемат законите на физиката като неотменима догма и съответно Бог като човекообразно същество с брада, дълга множество светлинни години, и сандали с размерите на звездни мъглявини, то хората от типа на Фаусто са оставени насаме с необходимостта да живеят в една вселена от вещи в качеството си на такива и да прикриват това инстинктивно безсмислие с непретенциозни и благочестиви метафори, за да могат представителите на „практичната“ половина от човечеството да продължават да затъват в Голямата Лъжа, преизпълнени с увереността, че техните машини, жилища, улици и атмосферни условия притежават същите черти и споделят същите човешки подбуди и пристъпи на твърдоглаво упорство, които са характерни и за тях самите.

Поетите се занимават с това от векове. Това е единствената практическа функция, която те изпълняват в обществото: ако утре от нашия свят внезапно изчезнат всички поети, обществото не би могло да съществува по-дълго от краткотрайната жива памет и мъртвите книги с тяхната поезия.

Такава е „ролята“ на поета в нашия двайсети век. Да сътворява лъжи. Днубиетна писа:

Кажа ли истината

Няма да ми повярваш

Кажа ли: „никоя сродна душа

Не би сяла смърт от небето,

И няма зъл умисъл в това,

Че сме прогонени под земята“,

Ще ми се изсмееш в лицето,

Сякаш съм дръпнал връвта

и усмивка разкривява восъчните устни

на моята трагична маска —

За теб е усмивка.

А за мен остава истината

Спотаена зад верижната линия:

Траектория водеща към безразсъдството:

y = a/2 (e^x/a + e^–x/a).^[38]

Веднъж привечер Фаусто срещна на улицата инженера-поет. Днубиетна бе пиян още от обед и понеже алкохолът вече изветряваше от главата му, той се връщаше на мястото, където бе гулял. Един безскрупулен спекулант, Тифкира, разполагаше със солиден запас от вино. Беше неделя и валеше. Времето бе отвратително, а бомбардировките не толкова чести. Двамата младежи се срещнаха край развалините на малка църква. Авиационна бомба бе разсякла изповедалнята на две, но Фаусто не можеше да определи коя половина е останала — тази на свещеника или енориашеската. Зад ниските дъждовни облаци като блестяща сива кръпка прозираше слънцето, десетократно по-голямо от обикновено, смъкнало се по средата на разстоянието до зенита. Почти достатъчно ярко, за да хвърля сенки. Но светлината му идваше иззад Днубиетна и лицето на инженера бе едва различимо. Той бе в изпоцапана с грес униформа в цвят каки и синьо работно кепе. Големи тежки дъждовни капки мокреха и двамата.

Днубиетна посочи с глава към църквата.

— Беше ли вече там, отче?

— Не съм бил на обедната служба. — Двамата не бяха се виждали цял месец, но нямаше нужда да се осведомяват взаимно за последните новости.

— Ела да се напием. Как са Елена и детето?

— Добре.

— Маратовата отново е бременна. Не ти ли липсва ергенският живот? — Вървяха по тясната и хлъзгава от дъжда калдъръмена уличка. От двете страни се редяха купчини отломки, оцелели стени и единични стъпала от веранди. По лъскавия паваж криволичеха мътни от каменната прах ручейчета. Още малко и слънцето щеше да се появи изцяло. Дъждът не спираше. — Или, може би защото се ожени преди войната, приравняваш ергенския живот към мира? — продължи Днубиетна.

— Думата „мир“ звучи някак особено и прекалено старинно — отвърна Фаусто.

Двамата заобикаляха и прескачаха разхвърляните отломки тухли и зидария.

О, Силвана [запя Днубиетна]

червената ти пола сърцето ми къса.

Върни се ти, върни.

Сърцето ми задръж за себе си, ако щеш,

Но парите непременно ми върни…

— Трябва да се ожениш — мрачно произнесе Фаусто. — Защото така не е честно.

— Поезията и инженерството нямат нищо общо със семейния живот.

— От месеци не сме спорили с теб — припомни Фаусто.

— Оттук — упъти го Днубиетна.

Спуснаха се надолу по стълбище, което водеше под някаква все още сравнително невредима сграда. Докато слизаха, около тях се надигаха облаци прах от мазилка. Завиха сирени. В стаята Тифкира спеше захлупен на една маса. В ъгъла две момичета апатично играеха на карти. Днубиетна мигновено изчезна зад тезгяха и след малко се появи с бутилка вино. На съседната улица падна бомба, таванските греди затрещяха и заскърцаха, разклати се окачената на синджир маслена лампа.

— Трябва да спя — отбеляза Фаусто. — Довечера съм на работа.

— Угризения на един полумъж под чехъл — изръмжа Днубиетна, наливайки вино. Момичетата надигнаха глави. — Това е от униформата — дискретно поясни Днубиетна, което прозвуча тъй абсурдно, че дори Фаусто бе принуден да се разсмее.

Скоро двамата се преместиха на масата на момичетата. Разговорът, ако действително имаше такъв, бе откъслечен, защото точно над тях на улицата бе разположена зенитна установка. Момичетата бяха професионалистки и няколко пъти опитаха да направят непристойни предложения на Фаусто и Днубиетна.

— Няма смисъл — поясни Днубиетна. — Никога досега не съм плащал за любов, а този тук е женен и свещеник отгоре на всичко.

Засмяха се трима. На Фаусто, вече леко пиян, съвсем не му бе весело.

— Това беше в далечното минало — полугласно отбеляза той.

— Свещеническото поприще е за цял живот — възрази Днубиетна. — Хайде, благослови виното. Освети го. Неделя е, а ти не си бил на обедната служба.

Над главите им отсечено и гръмко затрещя противовъздушната артилерия: два изстрела в секунда. Четиримата съсредоточено пиеха вино. Изгърмя поредната бомба.

— Хванаха ни във вилка^[39]! — изкрещя Днубиетна, надвиквайки зенитките. Във Валета тази дума вече бе лишена от всякакво значение.

— Крадете ми от виното! — измуча пробудилият се търговец, политна към стената и заби чело в нея. После захвана систематично да чеше под фланелката косматия си гръб и корем. — Можехте да ме почерпите, все пак.

— Виното не е осветено. Отстъпникът Мистрал е виновен за това.

— Всъщност, аз сключих споразумение с Бога — започна Фаусто, сякаш желаеше да изглади някакво недоразумение. — Ако престана да му задавам въпроси, Той ще се направи на разсеян и ще забрави, че не съм отвърнал на призива Му. Нали разбираш, опитвам просто да оцелея.

Кога му бе хрумнало това? На коя улица, в кой момент от тези дълги месеци, изпълнени с впечатления? Вероятно го бе измислил току-що. Явно се бе напил. Толкова уморен бе, че само четири чаши се оказаха предостатъчни.

— Що за вяра е това, ако не ти разрешава да задаваш въпроси? — поинтересува се, напълно сериозно, едно от момичетата. — Отецът ни каза, че можем съвсем спокойно да го питаме за всичко.

Днубиетна погледна лицето на своя приятел и, след като не видя отговор там, обърна се и потупа момичето по рамото.

— Правилно. Така е по-весело, миличка. Пий си виното.

— Стой! — изкрещя Тифкира, който ги гледаше, облегнат на другата стена. — Ще ми похабите всичкото вино.

Зенитките над главите им отново затрещяха.

— Да го похабим ли! — прихна Днубиетна, заглушавайки шума отвън. — Ти ли ще ми говориш за похабяване, идиот такъв! — И войнствено тръгна да прекосява стаята. Фаусто положи глава на масата, за да отдъхне малко. Момичетата възобновиха играта на карти, използувайки гърба му за маса. Днубиетна награби Тифкира за раменете и подхвана многословно изобличение по негов адрес, отбелязвайки препинателните знаци с яростно разтърсване, което предизвикваше циклични подрусвания на угоеното туловище на спекуланта.

Отгоре прозвуча отбой. Скоро зад вратата се чу шум. Днубиетна я отвори и в стаята връхлетяха хората от артилерийския разчет, мръсни, уморени и търсещи вино. Фаусто се пробуди, скочи на крака, разпръсквайки около себе си дъжд от купи и пики, и отдаде чест.

— Да вървим навън, навън! — извика Днубиетна. Изоставил мечтите за грандиозен винен склад, Тифкира се свлече на пода, допълзя до стената и, вече облегнат в седнало положение, затвори очи. — Трябва да закараме Мистрал на работа.

— Проклинам те, презрений! — изкрещя Фаусто, отдаде наново чест и падна ничком.

С неудържим кикот, много олюляване и залитане, Днубиетна и едно от момичетата изправиха на крака Фаусто. Явно той бе решил да отведе Фаусто пешком до Та Кали (обикновено за тази цел хващаха на автостоп някой камион), където последният да изтрезнее. Щом излязоха на притъмняващата улица, сирените отново завиха. Войниците от зенитния разчет, с чаши в ръце, трополейки по стълбището изскочиха навън и се сблъскаха с тях. Ядосаният Днубиетна внезапно се измъкна изпод ръката на Фаусто и заби юмрук в корема на най-близкия до него артилерист. Започна бой. Над Голямото Пристанище вече падаха бомби. Експлозиите приближаваха бавно и неотвратимо, като тежките стъпки на приказен гигант-людоед. Фаусто лежеше на земята, без никакво желание да помогне на своя приятел, който бе подложен на яростна атака от числено превъзхождащите го сили на противника. В края на краищата артилеристите оставиха на мира Днубиетна и хукнаха към зенитната установка. Не много високо над тях, хванат от лъчите на прожекторите, иззад облаците изскочи един МЕ-109 и стремително полетя надолу. Последваха оранжевите пунктири на трасиращите куршуми. „Свалете го, кучият му син!“ изкрещя някой от зенитния разчет. Противовъздушните оръдия откриха огън. Фаусто наблюдаваше с вял интерес ставащото наоколо. Осветявани от експлозиите и отразените прожекторни лъчи, силуетите на артилеристите се появяваха за миг през неравномерни интервали и изчезваха във вечерната тъмнина. В моментното просветление настъпило след една експлозия, Фаусто зърна аления отблясък от виното на Тифкира в чаша поднесена към устните на подавача на снаряди — червеното бавно се стопи в мрака. Някъде над Пристанището зенитен снаряд настигна „Месершмита“, горивните му резервоари се възпламениха и разцъфнаха в огромно жълто цвете и той започна да пада бавно, като въздушен балон. Проточилият се след него черен шлейф от дим се провираше на талази сред лъчите на прожекторите, които за миг спряха в пресечната точка, преди да продължат по други дела.

Над него се появи изпитото лице на Днубиетна с вече подуващо се око. „Да вървим, да вървим“, заграчи той. Фаусто се изправи неохотно и двамата тръгнаха. В дневника не е записано как е преминало всичко, но стигнаха до Та Кали точно когато прозвуча отбой. Бяха вървели пешком километър и половина. Навярно всеки път, когато бомбените експлозии настъпвали твърде близо, двамата са скачали в някое укритие. В края на краищата ги бе взел един преминаващ камион.

„Това едва ли може да бъде наречено геройство — бе написал Фаусто. — И двамата бяхме пияни. Ала не можех да се избавя от мисълта, че в онази вечер ние сме били отдадени на провидението. Че Бог бе преустановил действието на законите на случайността, според които неизбежно би трябвало да загинем. Неизвестно по какви причини, улицата — това царство на смъртта — бе дружелюбно настроена онази вечер. Навярно защото бях спазил нашето споразумение и не благослових виното.“

Post hoc^[40]. И само част от цялостните „взаимоотношения“. Ето какво имах предвид, споменавайки простодушието на Фаусто. Той не бе извършвал нищо по-сложно, като например да се отдалечи от Бога или да отхвърли Неговата църква. Да изгубиш своята вяра е времеемка, сложна и трудна работа. Никакви прозрения, никакви „моменти на истината“. В по-късните стадии са необходими дълбок размисъл и съсредоточеност, които в действителност представляват резултат от натрупването на незначителни премеждия: неудачи стоварващи се върху главите на праведните люде, примери за всеобща несправедливост, безответни молитви. Фаусто и неговото „Поколение“ просто не разполагаха с достатъчно време за такива безгрижни и повърхностни интелектуални фокуси. Бяха отвикнали от това, изгубили своето себеусещане, бяха се отдалечили от мирновременния университет и приближили към обсадения град повече, отколкото имаха готовността да признаят, тоест вече бяха повече малтийци, нежели англичани.

След като всичко друго в неговия живот бе отишло под земята и от известно време Фаусто се движеше по траектория, в която сирените представляваха само един от параметрите, той осъзна, че старите завети и споразумения с Бога също трябва да бъдат променени. С цел поддържане на някакви поне що-годе нормални служебни отношения с Бога прочее, Фаусто извършваше общо взето същото, което бе правил за дома, за препитанието, за укрепването на съпружеската любов — просто импровизираше, изнамираше различни начини за преодоляване, доколкото бе възможно, на трудностите. Обаче неговата английска половина все още бе на мястото си и продължаваше да води дневника.

Детето — става дума за теб — укрепваше, ставаше все по-енергично и подвижно. През ’42 година ти попадна в една буйна детска компания, чието главно забавление бе играта „Кралски ВВС“. В паузите между бомбардировките вие излизахте на улицата и, разперили ръце като аероплани, тичахте с викове и бръмчене, ту изчезвахте ту се появявахте отново сред разрушените стени, купищата отломки и бомбените кратери на нашия град. По-едрите и по-силни момчета естествено бяха „спитфайъри“. Останалите — непопулярните момчета, момичетата и малчуганите — възприемаха ролите на вражеските самолети. Ти, ако не се лъжа, обикновено биваше италиански дирижабъл. Най-жизнерадостното летящо момиче от канализационния участък, който заемахме ние тогава. Преследвана, тероризирана, непрекъснато замервана с камъни и пръчки, ти успяваше всеки път, с изискваната от твоята роля „италианска ловкост“, да избегнеш пленяването. Обаче, след като бе надхитрила своите противници, ти неизменно изпълняваше своя патриотичен дълг, тоест предаваше се. Но само когато биваше напълно готова за това.

Повечето време майка ти и Фаусто бяха далеч от теб: медицинска сестра и сапьор. Ти бе захвърлена някъде между двата полюса на нашето подземно общество: старците, за които почти нямаше разлика между внезапно нещастие и постепенна злочестина, и подобните на теб младежи, несъзнателно създаващи един отделен абстрактен свят, първообраз на вече остарелия свят, който Фаусто ІІІ щеше да наследи. Неутрализираха ли се тези две сили, оставяйки те на самотното възвишение между два свята? Успяваш ли все още да гледаш и в двете посоки, дете мое? Ако е така, значи всеки би завидял на твоето положение: ти продължаваш да бъдеш същото четиригодишно момиче-воин с надеждно укрито минало. Настоящият Фаусто може да гледа само назад към отделни периоди от своята биография. Никаква последователност. Никаква логика. „Историята — бе написал Днубиетна, — представлява стъпаловидна функция.“^[41]

Не хранеше ли твърде големи надежди Фаусто: не беше ли общността имитация от край до край, предназначена да компенсира някакъв негов провал като баща и съпруг? Според мирновременните стандарти той напълно определено се бе провалил. Нормалният предвоенен сценарий би трябвало да включва бавно и постепенно култивиране на любов към Елена и Паола, докато преждевременно изстреляният в орбитата на брака и бащинството младеж се научи да поема върху своите плещи бремето, каквато е съдбата на всеки мъж в този свят на възрастните.

Но Обсадата създаваше по-различни тегоби и невъзможност да бъде определено кой свят е по-реален — детският или този на родителите. Колкото и да бяха мръсни, шумни и недодялани, малтийските деца изпълняваха определена поетична функция. Забавлението Кралски ВВС бе само една измислена от тях метафора, предназначена да забулва съществуващия свят. В чия полза? Възрастните ходеха на работа, старците не проявяваха абсолютно никаква заинтересованост, а самите деца живееха „изцяло“ в своята тайна. Навярно играеха поради липса на нещо по-добро: докато мускулите им укрепнат и мозъците им се развият до такава степен, че да могат да поемат част от работата сред руините, в които се превръщаше техния остров. Това бе изчакване: поезия във вакуум.

Паола, дете мое, дете на Елена, но преди всичко чедо на Малта, ти беше едно от тях. Тези дечурлига бяха наясно какво става около тях, знаеха, че бомбите убиват. Но какво представлява човекът, все пак? Той не е по-различен от обелиска, статуята или църквата. Само едно нещо е от значение: винаги печели бомбата. Тяхната представа за смъртта бе нечовешка. А по-удовлетворителни или, по-точно казано, по-приемливи ли бяха нашите зрели възприятия за смъртта, тъй безнадеждно преплетени с любовта, обществените ритуали и метафизиката? Разбира се, децата проявяваха повече здравомислие.

Те обикаляха из Валета по свои тайни маршрути, предимно подземни. Фаусто ІІ регистрира техния затворен свят, наложен върху контурите на един разрушен град: разпръснати из Шагрит Меуия^[42] орляци дрипави малчугани, заети предимно с междуособни битки. Техните разузнавателни и храноснабдителни групи винаги бяха някъде наоколо, винаги в зрителното поле.

Изглежда настъпва промяна. Само една бомбардировка днес, рано сутринта. Снощи спахме в канализационния колектор, до Агтина и жена му. Скоро след отбоя, Паола, синът на Марат и още няколко деца отидоха да проучват района около пристанището. Дори времето като че ли даваше сигнал за пауза. Снощният дъжд бе отмил прахоляка от мазилка и цимент, изчистил листата на дърветата и предизвикал весел порой, който рукна в убежището, на десетина крачки от нашия импровизиран от прани дрехи матрак. Съответно ние използвахме възможността да се измием под струята на този извънредно добронамерен ручей, след което преминахме в резиденцията на госпожа Агтина, където похапнахме до насита от вкусната овесена каша, току-що приготвена от тази добра жена сякаш именно за такъв непредвиден случай. Каква преизобилна благодат и възвишеност ни споходиха за първи път от началото на Обсадата! Горе, слънцето сияеше с пълния си блясък. Решихме да излезем навън. Още на стълбата Елена ме хвана за ръката и, когато се оказахме на улицата, повече не я пусна. Тръгнахме да се разхождаме. Лицето й, освежено от съня, изглеждаше тъй чисто на слънцето. Старото малтийско слънце и младото лице на Елена. Сякаш я виждах за първи път или, станали отново деца, ние неусетно бяхме навлезли в същата портокалова горичка и попаднали сред благоуханието на азалеите. Тя забърбори на малтийски, имитирайки говора на малко момиче: колко храбри изглеждали войниците и моряците („Искаш да кажеш колко трезви“, поясних аз: тя се засмя престорено сърдито); колко забавна била тоалетната чиния в горната дясна стая на английския клуб, чиято странична стена бе отнесена от взрив. Чувствайки се достатъчно млад, моя милост бе преизпълнена с възмущение и политически гняв при вида на тази тоалетна чиния. „Колко възхитителна е военновременната демокрация! — афектирано подхванах аз. — Преди англичаните не ни допускаха в техните разкошни клубове. Общуването между англичани и малтийци бе толкова изкуствено, истински фарс! Pro bono^[43] ли? Ха-ха! Нека аборигените си знаят мястото. А сега дори тази светая светих, най-неприкосновеното помещение на храма, зее открито за погледите на всички.“ Така ние вдигахме шум и едва ли не се забавлявахме на огряната от слънцето улица, където дъждът бе донесъл някакво подобие на пролет. В такива дни Валета възвръщаше своята пасторална младост. Сякаш лозите внезапно щяха да разцъфнат покрай морските бастиони, а от избледнелите рани по „Кингсуей“ щяха да покарат маслинови и нарови дръвчета. Пристанището блестеше: ние заговаряхме минувачите, размахвахме приветливо ръце, усмихвахме се, косата на Елена улавяше и задържаше слънцето в гъстата си мрежа, по бузите й танцуваха слънчеви петънца.

Как се озовахме в тази градина или парк, нямам представа. Цялата сутрин бродихме по брега. Рибарските лодки бяха излезли в морето. Няколко жени клюкарстваха сред водорасли и отломки от жълт бастион, останали на брега след бомбардировките, кърпеха мрежите, оглеждаха морето, подвикваха на децата. Тези дни децата щъкаха навсякъде из Валета, люлееха се по клоните на дърветата, скачаха в морето от разрушените вълноломи, чувахме ги, но не ги виждахме в изтърбушените от бомбите къщи. Те пееха: тананикаха, подвикваха закачки или крещяха пронизително. Не бяха ли това всъщност нашите гласове, затворени от дълги години във всеки дом и едва сега изтръгнали се на свобода, за да всяват смущение у нас?

Открихме едно кафене, където имаше вино, донесено от последния конвой, високо ценена реколта! Вино и едно нещастно пиле — чувахме как стопанинът го коли в съседната стая. Седяхме, пиехме вино, гледахме пристанището. Барометърът показваше „ясно време“. Птиците отлитаха в средиземноморската далечина. Може би те притежаваха шесто чувство и за немците. Разбърканата от вятъра коса падаше върху очите й. За първи път от година можехме да си поприказваме. Преди ’39^-та година й бях дал няколко урока по разговорен английски. Днес тя искаше да ги продължим: кой знае, рече Елена, кога ще имаме друга такава възможност? Сериозно дете. Колко много я обичах.

В ранния следобед стопанинът дойде да седне при нас; едната му ръка все още изцапана с кръв и няколко перушинки залепнали за нея.

— Поласкана съм от запознанството с вас — приветства го на английски сияещата Елена.

— Англичани — изкиска се старецът. — Разбрах го, още когато ви видях. Английски туристи.

Това стана наша обща шега. Докато палавата Елена ме докосваше под масата, стопанинът продължаваше със своите глупашки разсъждения за англичаните. Вятърът от пристанището носеше прохлада, а морето, което неизвестно защо помнех само като жълто-зелено или кафеникаво, сега беше синьо — карнавално синьо и нашарено с белите зайчета на вълничките. Весело пристанище.

Иззад ъгъла притичаха пет-шест деца: момчетата по тениски, със загорели от слънцето ръце, подир тях две момиченца в дълги широки роклички, но сред тях го нямаше нашето. Те профучаха край нас, без да ни забелязват, и продължиха тичешком надолу към пристанището. Отнякъде се появи облак, плътно на вид кълбо бе увиснало неподвижно сред невидимите слънчеви лъчи. Слънцето се движеше право към него. Най-после излязохме с Елена и тръгнахме по улицата. Скоро от алеята на двайсетина метра напред изскочиха още няколко деца, пресякоха под ъгъл улицата и едно след друго изчезнаха в мазето на нещо, което някога е било къща. Светлината стигаше до нас насечена от стени, рамки на прозорци, тавански греди: скелети на къщи. Нашата улица бе осеяна с хиляди дупки и наподобяваше къдравата водна повърхност около пристанището, заливана от безмилостно жаркото обедно слънце. Вървяхме унесени, с вяло препъване от време на време, използувайки се взаимно като опори, за да не паднем.

Предобедът бе отдаден на морето, а следобедът на града. Бедният порутен град. Килнат към залива Марсамушето; каменните основи — без покриви, без стени, без прозорци — изобщо не можеха да се скрият от слънцето, отхвърлящо техните сенки към морето и нагоре по склоновете на хълма. Децата сякаш ни следваха по петите. Чувахме ги зад разрушените стени, или само шумоленето на босите им крака и ветреца в проходите след техния лудешки бяг. От време на време те подканваха някого от съседната улица. Името неясно, защото вятърът от пристанището го заглушаваше. Слънцето бавно пълзеше надолу, доближаваше още повече застаналия на пътя му облак.

Твоето име ли викаха, Фаусто? Или Елена? Сред тях ли бе нашето момиче или тичаше самостоятелно по нечии следи? Ние вървяхме безцелно из мрежата на улиците, по следите на собствените ни крачки, замаяни, в ритъма на фуга от безпаметност — фуга на любовта или спомена или някакво отвлечено, винаги настъпващо постфактум чувство, което онзи следобед нямаше нищо общо със свойствата на светлината или с натиска на петте пръста върху ръката ми, пробуждащ моите пет сетива, а и не само тях…

„Печален“ е глупава дума. Светлината не е печална или поне не би трябвало да бъде такава. Обхванати от страха да погледнем назад към нашите сенки, — да не би те да се откъснат от нас и приплъзнат в канавката или да потънат в някоя земна пукнатина, — ние обикаляхме из Валета в късния следобед, сякаш търсехме нещо определено.

Най-сетне, привечер, стигнахме до малък парк в самото сърце на града. В единия му край поскърцваше от вятъра стар павилион за оркестър, чийто покрив се държеше по някакво чудо на двоица вертикални подпори. Цялата конструкция бе огъната и провиснала, а наредените по продължение на корниза гнезда бяха изоставени, с изключение на едно — оттам, вторачена Бог знае накъде, стърчеше главата на птица, която нашето приближаване изобщо не обезпокои. Тя изглеждаше като препарирана.

Чак там се пробудихме, там децата започнаха да ни обкръжават. Нима тази игра на котка и мишка бе продължила целия ден? Заедно с живите птици ли бе отлетяла цялата останала музика или едва сега щеше да прозвучи началото на валса, който току-що бяхме сънували? Ние стояхме сред треските и стърготините от едно нещастно отрязано дърво. Срещу павилиона ни очакваха храстите азалея, но вятърът духаше в обратна посока — от бъдещето — и отнасяше всичкия аромат назад към неговото минало. Надвисналите отгоре високи палми с притворна загриженост хвърляха лентовидни сенки.

Захладня. После слънцето се срещна със своя облак, и други, изобщо незабелязани от нас досега облаци като че ли полетяха радиално от всички страни към слънцето-облак. Сякаш днес ветровете духаха едновременно от всичките трийсет и два румба на компаса, за да се съберат в центъра, да предизвикат там гигантски смерч и той да изхвърли нагоре като жертвоприношение огненото валмо, което да запали подпорите на Рая. Лентовидните сенки изчезнаха, светлина и сянка се сляха в необхватно отровнозелено пространство. Огненото кълбо продължаваше да пълзи надолу по склона на хълма. Листата на всички дървета започнаха да се търкат едно в друго, като краката на скакалци. Почти музика.

Елена потрепери, за миг притисна тяло в моето, после внезапно се отпусна на мръсната трева. Аз приседнах до нея. Сигурно сме изглеждали странна двойка: главите свити между раменете заради вятъра, лицата безмълвно обърнати към павилиона, сякаш очаквахме началото на някакво представление. С периферното си зрение виждахме деца сред дърветата. Бели проблясъци, които биха могли да бъдат лица или просто обратни страни на листа, сигнализиращи скорошно настъпване на буря. Небето заоблачаваше: зелената светлина се сгъстяваше и потопяваше все по-дълбоко и по-безвъзвратно остров Малта и острова на Фаусто и Елена в прохладата на неговите сънища.

О, Боже, значи трябваше отново да минем през същото глупаво положение: стремителното и напълно изненадващо за нас падане на барометъра; вероломството на съновиденията, изпращащи неочаквани ударни групи отвъд привидно нерушимата граница; ужасът при внезапната поява на неизвестно нам стъпало в мрака, там, където сме очаквали напълно равна улица. Този следобед ние действително проследявахме носталгичните пътеки. Къде ни отведоха те?

В парк, който никога повече нямаше да намерим.

Изглежда единствено Валета бе в състояние да запълни вътрешната празнота у нас. Камъкът и металът не засищат. Седяхме с гладни очи и се вслушвахме в неспокойните листа. С какво бихме могли да се нахраним? Само един с друг.

— Студено ми е. — Каза го на малтийски и не се придвижи по-близо.

Днес повече и дума не можеше да става за английски език. Исках да попитам: „Елена, какво чакаме, да се развали времето или мъртвите сгради да ни заговорят?“

— Какво се е случило? — поинтересувах се аз.

Тя поклати глава. Взорът й блуждаеше някъде между земята и скърцащия павилион.

Колкото по-дълго разглеждах лицето й — непокорна тъмна коса, бездънни очи, лунички сливащи се с вездесъщото зелено на следобеда — толкова по-силна тревога ме обхващаше. Исках да протестирам, но нямаше пред кого. Може би исках да заплача, но нямах сълзи. Нали оставихме соленото море на чайките и рибарските лодки, а не го обхванахме у нас, както бяхме вместили града.

Живееха ли в нея същите спомени за азалеи, изпитваше ли тя усещането, че този град е някаква пародия, вечно неизпълнено обещание? Имаше ли нещо общо между нас двамата? Колкото по-дълбоко затъвахме в сумрака, толкова по-неясен бе за мен отговорът на този въпрос. Действително обичах тази жена — както твърдях, — с всичко в мен, способно да облекчи, усили и запази която и да е любов. Но тук любовта бе оградена от сгъстяваща се тъмнина и аз я отдавах, без да осъзнавам колко губя и колко ще ми бъде възвърнато някога. Виждаше ли тя същия павилион, чуваше ли същите деца от различните краища на парка, беше ли тук, или както Паола — Боже мили, дори не наше дете, а на Валета — тя е някъде далеч, сама, трепереща като сянка, на някоя улица, където светлината е прекалено ярка, хоризонтът твърде рязко очертан, за да бъде нещо друго освен улица, възникнала от носталгия по миналото, по Малта, такава каквато беше, но каквато никога повече няма да бъде!

Палмовите листа се триеха и изтъняваха до нишки, вплетени в зелената материя на светлината; клоните на дърветата поскърцваха, сухите и твърди като гьон листа на рожковите подскачаха и трепереха. Сякаш нещо нарастваше и се активизираше зад дърветата, нещо се подготвяше в небето. Потрепванията и вибрациите се усилваха около нас, ставаха все по-тревожни и дори заглушаваха глъчката на децата или техните призраци. Страх ни бе да извърнем очи настрани и затова можехме само да гледаме невиждащи към павилиона, макар че един Бог знаеше какво може да се появи там.

Ноктите й, изпочупени при погребенията на трупове, се вкопчваха в оголената ми китка, малко по-ниско от навития ръкав на ризата. Натискът и болката нарастваха, главите ни се накланяха бавно, като главите на кукли, допиращи очи. Зениците й бяха силно разширени в полумрака и замъглени. Опитах да гледам само в склерите на очите й — тъй както гледаме полета на страница — стараейки се да избягвам онова, което бе написано с черното на ирисите. Само нощта ли „нарастваше“ навън? Нещо подобно на нощ бе проникнало тук, очертано и сгъстено в очите, които тази сутрин бяха отразявали вълнички, слънце и действителни деца.

В отговор ноктите ми се впиха в Елена и ние се сдвоихме, симетрично и споделяйки болката, може бе единственото общо нещо в нас двамата. Лицето й започна да се разкривява, отчасти от усилието, необходимо, за да ми причини болка, и отчасти за да понесе болката, която аз й причинявах. Болката нарастваше, палмите и рожковите побесняха, ирисите на Елена се извъртяха към небето.

— Missierna li-inti fis-smewwiet, jitqaddes ismek…^[44] — Тя се молеше. Уединена в себе си. Елена бе достигнала някакъв предел и сега отстъпваше, връщаше се назад към това, в което бе най-уверена. Бомбардировките, смъртта на майка й, ежедневните манипулации с трупове не бяха успели да я сломят. За целта бе оказало достатъчно съчетанието от парк, детска обсада, развълнувани дървета и настъпваща нощ.

— Елена.

Погледът й се върна при мен.

— Обичам те, — пристъпвайки по тревата, — обичам те, Фаусто.

Болка, носталгия и желание се смесваха в очите й: поне така изглеждаше. Но можех ли да бъда сигурен, със същата утешителна определеност, с която знам, че слънцето изстива, руините на Хагияр Ким постепенно се превръщат в прах, както и ние самите, както и моята малка „хилман минкс“^[45], оставена още през 1939 година поради напреднала възраст в гараж и сега разпадаща се тихо под тонове отпадъци. Как бих могъл да правя изводи? Единственото оправдание с едва доловими зачатъци на правдоподобност, и то по аналогия, бе, че нервите й, които реагираха на убожданията от ноктите ми, бяха същите като моите, че нейната болка беше и моя и в по-широк смисъл болка на неспокойно потрепващите около нас листа.

Поглеждайки край нейните очи аз видях, че всичките листа са побелели. Те бяха обърнали светлите си страни навън, а облаците в края на краищата се оказаха буреносни.

— Децата — чух я да казва. — Изгубихме ги.

Изгубихме ли ги? Или те нас?

— О — въздъхна Елена — виж! — Тя пусна ръката ми, аз също я пуснах и, изправяйки се на крака, ние загледахме небето, изпълнено наполовина с чайки: на целия остров само те бяха осветени от слънцето. Събрани в огромно ято, поради буря някъде в открито море, те прииждаха ужасяващо безмълвни, плавно се издигаха и спускаха, нагоре-надолу и неотклонно към земята, хиляди огнени капки.

Не се случи нищо. Не знам бяха ли действителни или не децата, полуделите листа и метеорологията на сънищата — на Малта през този сезон обикновено няма прозрения, нито моменти на истината. Бяхме използвали нашите безжизнени и безчувствени нокти само за да притискаме жива плът, да изтръгваме и рушим, а не да изследваме потайните кътчета на душите си.

Ще огранича неизбежния коментар до следната забележка. Обърни внимание на необичайно широкото използване на характерни общочовешки качества по отношение на неодушевени предмети. Описанието на целия този „ден“ — ако това е бил един ден, а не проекция на някакво значително по-дълго продължаващо настроение, — звучи като опит да бъде възродено човешкото в образа на механичното, да бъде възкресено здравото в лицето на упадъчното.

Откъсът е важен не вследствие на това явно противоречие, а поради споменаването на децата, които бяха напълно реални, независимо от изпълняваната от тях функция в иконологията на Фаусто. Те изглежда бяха единствените, които осъзнаваха, че в крайна сметка историята не беше спряла. Че военни части се предислоцираха и на острова долитаха „спитфайъри“, че конвои стояха на котва край Сент-Елмо. Ще уточня, че става дума за 1943 година и бе настъпил „преломният момент“, когато базираните на острова бомбардировачи бяха започнали да нанасят ответни удари по Италия и борбата с противниковите подводници в Средиземно море бе станала дотолкова ефективна, че ние можехме вече да си представяме нещо повече от „три храненета занапред“, формулирани някога от доктор Джонсън^[46]. Но дотогава — след като децата се бяха посъвзели от началната уплаха, — ние, „възрастните“, ги гледахме с някаква суеверна подозрителност, сякаш те бяха ангели-регистратори, които вписваха в хрониките живи, мъртви и симуланти, отбелязваха как е бил облечен губернаторът Доби^[47], кои църкви са били разрушени, какъв е легловият капацитет на болниците.

Те знаеха също и за Лошия Пастор. За всички деца е характерно определено предразположение към манихейството^[48]. На Малта елементарният дуализъм приемаше наистина странни форми, благодарение на съчетанието между обсадата, римокатолическото възпитание и неосъзнатото отъждествяване на собствената майка с Богородица. Децата слушаха проповеди за някакво абстрактно противоборство между доброто и злото, но въздушните двубои се разиграваха тъй високо в небето, че им изглеждаха нереални. В своите игри те приземяваха „месершмити“ и „спитфайъри“ ала, както вече отбелязах, това беше само проста метафора. Немците, разбира се, олицетворяваха абсолютното зло, а съюзниците — абсолютното добро. И не само за децата. Но ако опитаме да изобразим графично тяхното възприятие за борбата, то няма да представлява два устремени един срещу друг еднакво големи вектори, чиито стрелки образуват X^-са на неизвестната величина. По-скоро това ще бъде една неизмерима точка, — доброто, — обкръжена от неопределен брой насочени навътре към нея радиални стрелки, а именно вектори на злото. Тоест, доброто е обкръжено отвсякъде от злото. Богородица е изложена на поругание. Защищаваща се крилата Богомайка. Пасивно женско начало. Малта в обсада.

Колело. Тази диаграма олицетворява колелото на Съдбата^[49]. Колкото и да се върти то, изначалното подреждане остава неизменно. Стробоскопичните ефекти биха могли да коригират видимия на пръв поглед брой на спиците; посоката също може да бъде променена; но главината продължава да държи на място спиците и определението за нея остава същото — средоточие на спиците. Старата идея за историческите цикли се отнася само за околището, към което равнопоставено са прикрепени роби и господари. Това колело на Съдбата се върти във вертикална плоскост: подир възхода следва падение. Но детското колело е разположено хоризонтално и за околище му служи морския хоризонт — ето каква сетивна и „онагледяваща“ раса сме ние, малтийците.

При такова положение на нещата, за децата отпадаше необходимостта да сравняват Лошия Пастор с губернатора Доби, с архиепископ Гонзи^[50] или с отец Аваланш. Лошият Пастор бе вездесъщ като нощта и, за да продължават своите наблюдения, децата трябваше да бъдат поне толкова подвижни, колкото и него. Това не бе някакво организирано начинание. Ангелите-регистратори не записваха абсолютно нищо. По-скоро би могло да бъде определено като „колективна възприемчивост“. Те просто наблюдаваха пасивно. Виждахме ги при залез-слънце — изправени като часовои на върха на купчина отломки, надничащи иззад ъглите, клекнали по стълбищата, или прегърнати през раменете по двойки да прекосяват тичешком някое празно място, очевидно без определена посока. Ала винаги наоколо в пределите на зрителното им поле се мяркаше едно черно расо или сянка по-тъмна от останалите.

Какво определяше мястото на този пастор в зоната, наречена Отвън, какво правеше от него радиус и го приравняваше с коженокрилия Луцифер, Хитлер, Мусолини? Според мен, само отчасти това, което ни кара да подозираме наличието на вълчи манталитет в кучето, а в съюзника да виждаме предател. Тези деца не бяха особено склонни да приемат желаното за действително. Свещениците трябваше да бъдат почитани като майките: но вижте Италия, вижте небето. Предателство и лицемерие има навсякъде. Защо да не съществуват те дори между свещенослужителите? В близкото минало небето бе нашият най-верен и надежден приятел: ефир или плазма за слънцето. Сега правителството опитва да експлоатира слънцето с цел развитие на туризма, но преди, по времето на Фаусто І, то беше зоркото Божие око, а небето — неговият ясен лик. От 3^-ти септември 1939 година насам по лика бяха избили циреи, белези и чумни петна: „месершмити“. Божието лице бе заболяло, очите бяха почнали да блуждаят, да се затварят (да намигат, както обяви войнстващият атеист Днубиетна). Но предаността на хората е дотолкова непоколебима и силата на Църквата е тъй надеждна, че измяната не се тълкуваше като Божие предателство, а по-скоро като своего рода небесно отстъпничество — шарлатания на кожата, която бе в състояние да приютява всякакви бацили и микроби и по този начин да се обърне против своя божествен стопанин.

Децата, в качеството си на поети във вакуум, — притежаващи афинитет към и дарба за метафорите, — без никакви усилия можеха да предават подобни инфекции на когото и да е от Божиите представители, свещениците. Обаче това не касаеше всички духовници, а само един определен, без своя енория, чужденец (Слиема е почти като друга страна), но вече притежаващ достатъчно лоша репутация, за да се превърне в подходящ обект на техния скептицизъм.

Слуховете за него бяха объркани и противоречиви. Фаусто дочуваше, от децата или от отец Аваланш, че Лошият Пастор „наставлявал по пътя към истината на бреговете на Марсамушето“ или „агитирал из Шагриет Мюуия“. Името му бе окръжено от зловеща неопределеност. Елена не проявяваше безпокойство: в онзи ден тя бе срещнала злото на улицата, ала не разумяваше това, не се тревожеше, че Паола може да попадне под неблагоприятно влияние, макар да бе известно, че Лошият Пастор събира около себе си на улицата групички деца и настойчиво им проповядва. Съдейки по онова, което можеше да бъде извлечено от съобщаваните от децата откъслечни детайли, той (Лошият Пастор) не изграждаше някаква последователна философия. Наставляваше момичетата да се подстригват за монахини, да избягват чувствените крайности — удоволствието от съвкуплението, родилните болки. Съветваше момчетата да търсят образец за подражание и да черпят сили от скалите на техния остров. Наподобявайки по някакъв странен начин „Поколението от ’37“, в своите напътствия той се връщаше често към скалата, проповядвайки, че цел на мъжкото съществувание е достигането на кристално състояние, т.е. прекрасен и бездушен камък.

— Без душа ли е Господ-Бог? — размишляваше гласно отец Аваланш. — Възможно ли е да няма душа, след като Той Самият е сътворил душите? Значи, за да станем по образ и подобие Богу, ние трябва да позволим на душите си да изсъхнат напълно, да изфирясат? Да търсим минералната симетрия, защото именно тя олицетворява вечния живот: безсмъртието на скалата. Правдоподобно. Ала това е отстъпничество, ерес.

На децата, разбира се, такива приказки изобщо не им минаваха. Те бяха напълно наясно, че ако всички момичета станат монахини, малтийците ще изчезнат като народ, знаеха също, че макар и твърде привлекателна като обект за съзерцание, скалата не може да работи, не се труди и следователно е неугодна Богу, който поначало е благоразположен към човешкия труд. Ето защо, слушайки безучастно Лошия Пастор, те го оставяха да говори, следваха го по петите като сенки и бдително държаха под око всички негови действия. Наблюдението, под различни форми, продължи три години. С явното отслабване на Обсадата, — водещо началото си вероятно от деня на онази паметна разходка на Фаусто и Елена, — следенето просто се интензифицира, тъй като им оставаше повече време за това.

Усилиха се, започвайки, предполагам още в същия следобед, и търканията между Фаусто и Елена, много наподобяващи безспирното изтощително триене на листата тогава в парка. За съжаление, дребнавите спорове обикновено биваха подхващани заради теб, Паола. Сякаш двамата съпрузи преоткриваха поотделно родителските задължения. Понеже разполагаше с повече време, младото семейство се зае, с твърде закъснял интерес, да обсипва детето с морални наставления, родителска любов и утешение в минути на страх. Двамата действаха твърде неумело в това начинание и усилията им всеки път неизбежно се отклоняваха от детето, към тях самите. В такива моменти детето обикновено тихичко се измъкваше навън и отиваше да преследва Лошия Пастор.

Докато една вечер Елена не доразказа на Фаусто какво бе станало на срещата й с Лошия Пастор. Спорът, като такъв, не е записан подробно. Само:

Думите ни звучаха все по-раздразнено, по-високо, по-озлобено и накрая тя закрещя:

— Детето ли! Трябваше да направя както ме поучаваше той… — После, осъзнала смисъла на казаното, замлъкна, отдръпна се, но аз я задържах.

— Какво те е посъветвал? — разтърсвах я, докато тя не заговори. Мисля, че още малко и щях да я убия.

— Лошият Пастор… настояваше да се отърва от детето — отвърна тя най-после. — Каза ми, че знаел как. Сигурно така и щях да постъпя, но срещнах отец Аваланш. Случайно.

Започвайки тогава своята молитва в парка, впоследствие тя очевидно бе позволила на старите й привички отново да вземат връх. Случайно.

Изобщо не бих разказал това, ако ти бе възпитавана в някаква илюзия, че си „желана“. Но тъй като бе оставена твърде отрано на произвола на обществения подземен свят, ти никога не си се замисляла по въпросите за желание и притежание. Поне тъй предполагам, не без основание според мен.

На другия ден след откровението на Елена, немската авиация ни бомбардира тринайсет пъти. Елена бе убита рано сутринта. Линейката, в която тя се возела, несъмнено е била улучена от пряко попадение.

Вестта за това ме застигна на Та Кали следобед, по време на едно от затишията. Забравил съм лицето на вестителя. В паметта ми е останало само как забих лопатата в купчина пръст и си тръгнах. А после — нищо, празнота.

Следващото, което помня бе, че се намирах на улицата, в част на града, която не можех да разпозная. Чух сирените на отбоя, значи съм вървял по време на бомбардировката. Стоях на върха на камара отломки. До мен стигнаха викове: настървени крясъци. Деца. Трупаха се на стотина метра по-надолу сред руините, обкръжаваха останките от нещо, в което разпознах мазето на някогашна къща. Обхванат от любопитство се спуснах подир тях. Неизвестно защо се чувствах като шпионин. Заобиколих руините и по един невисок насип се изкачих до покрива. В него имаше дупки, през които можех да погледна. Вътре децата бяха обградили една фигура в черно. Лошият Пастор. Затиснат от паднала греда. Лицето — поне това от него, което се виждаше — безучастно.

— Мъртъв ли е? — попита едно от децата. Останалите вече ровеха из черните парцали.

— Кажи нещо, отче — викаха те, подигравателно. — За какво ще бъде днешната проповед?

— Каква смешна шапка! — изкиска се някакво момиченце. Протегна ръце и смъкна шапката от главата му. Отдели се дълъг кичур бяла коса и падна в праха от мазилка. Побелял от праха лъч светлина прониза стаята.

— Това е жена — отбеляза момиченцето.

— Жените не могат да бъдат свещеници — пренебрежително възрази едно момче. Вгледа се предпазливо в косата, измъкна от нея гребен от слонова кост и го предаде на момиченцето, което му отвърна с усмивка. Останалите момичета го наобиколиха, да зърнат трофея.

— Косата не е истинска — обяви момчето. — Вижте. — И свали от главата на пастора дълга бяла перука.

— Това е Иисус! — възкликна едно високо момче. Върху голия череп бе татуирано двуцветно разпятие. Само първата от множеството изненади.

Две деца бяха клекнали до краката на жертвата и развързваха обувките. По онова време в Малта обувките бяха горещо желана плячка.

— Моля ви! — внезапно прошепна пасторът.

— Той е жив.

— Не той, а тя е жива, глупчо.

— За какво ни молиш, отче?

— Тя е сестра. Разрешено ли е на сестрите да се обличат като свещеници, сестро?

— Моля ви, отместете гредата — изстена сестрата-пастор.

— Гледайте, гледайте! — раздадоха се възгласи около краката на жената.

Децата вдигнаха едната от черните обувки. Тя беше с много дебела платформа и според мен невъзможна за носене. Отвътре представляваше точен отпечатък на дамски чехъл с висок ток. Сега видях подаващия се изпод черното расо матово златист чехъл. Момичета с възбуден шепот се възхищаваха от красивите чехли. Едно от тях започна да разкопчава катарамите.

— Ако не можете да отместите гредата, моля ви, извикайте някой да ви помогне — прошепна жената (вероятно с панически нотки в гласа).

— Ах! — прозвуча от другата страна.

Повдигнатият от децата чехъл се отдели заедно със стъпалото — изкуствено стъпало, протеза. Двете се извадиха лесно, с гладко приплъзване, като единен сегмент от някакъв механизъм.

— Тя се разглобява.

Жената, струва ми се, не забелязваше това. Навярно бе престанала да усеща каквото и да е било. Но когато децата поднесоха стъпалото към нейното лице, за да й го покажат, видях две сълзи да нарастват и се стичат от външните ъгълчета на очите й. Тя оставаше спокойна, докато децата снемаха расото и ризата, златните копчета за ръкавели във формата на животински нокти, плътно прилепналите към кожата й черни панталони. Едно от момчетата имаше краден щик на десантчик. Целият в ръждиви петна. Наложи се да го използват два пъти, за да свалят панталоните от нея.

Голото тяло изглеждаше удивително младо. Кожата бе гладка, чиста и здрава. Неизвестно защо бяхме възприемали Лошия Пастор като значително по-възрастен. В пъпната й вдлъбнатина проблясваше сапфир. Момчето с щика опита да изчопли камъка — не излизаше. Без да се замисля то заби върха на щика и няколко минути го въртя насам-натам, докато извади сапфира. Във вдлъбнатината започна да се събира кръв.

Останалите деца наклякаха около главата й. Едно разтвори устата й, друго извади от там комплект изкуствени челюсти. Тя изобщо не се съпротивляваше: само затвори очи и чакаше.

Обаче не я оставиха дълго със затворени очи. Децата издърпаха един клепач и откриха изкуствено око с ирис във формата на часовник. Извадиха и него.

Запитах се дали разглобяването на Лошия Пастор няма да продължи безкрайно дълго, чак до вечерта. Сигурно ръцете и гърдите можеха да бъдат отделени; епидермисът на краката да бъде свален, за да разкрие сребърната дантела на някаква заплетена подкожна конструкция. Може би торсът криеше други чудеса: черва от гладка пъстра коприна, бели дробове във формата на лъскави въздушни балони, сърце в стил рококо. Но в този момент сирените завиха. Децата се разпръснаха, отнасяйки нововопридобитите съкровища, а щиковата рана в корема вършеше своята работа. Аз лежах ничком под враждебното небе и от време на време поглеждах по-продължително надолу към това, което бе останало след децата: страдащ Христос, силно скъсен в перспектива откъм голия череп поради острия ъгъл от моята наблюдателна точка, вторачени в мен едно око и една празна очна кухина; тъмна дупка вместо уста, чуканчета на края на краката. И черният колан на талията й, образуван от изтеклата кръв от двете страни на пъпа.

Слязох долу в мазето и коленичих до нея.

— Жива ли сте?

При първите бомбени експлозии тя застена.

— Ще се моля на Бога за вас. — В разрушената изба проникваше вечерта.

Тя заплака. Без сълзи, леко гъгниво. Това бе чудновата върволица от протяжни вопли, идващи някъде дълбоко от устната кухина. Плака докато траеше бомбардировката.

Извърших над тялото й обреда на последното свято причастие, доколкото го помнех. Не можех да чуя нейната изповед, защото тя нямаше зъби и сигурно вече не бе в състояние да владее речта си. Но воплите й звучаха тъй нечовешки или дори неживотински, че можеха да бъдат взети за стенания на вятъра духащ през изсъхнала тръстика. В тях долових истинска ненавист към всички сторени от самата нея грехове, вероятно безчетни; дълбоко разкаяние за това, че с прегрешенията си е причинила страдания на Бога; опасение и тревога да не загуби Бога, многократно надвишаващи по сила страха от смъртта. Краткотрайни припламвания в небето над Валета и взривове на запалителни бомби около пристанището периодически осветяваха тъмната изба. Често гласовете ни потъваха сред грохота на експлозиите или трясъците на зенитната артилерия.

Измежду тези звуци, непрестанно излизащи от клетата жена, аз не чух единствено онова, което исках да чуя. Много съм размишлявал за това, Паола, наистина много. От него ден насам често отправям към себе си упреци, хилядократно превъзхождащи по суровост всякакви твои съмнения. Навярно ще кажеш, че извършвайки обреда на последното причастие, който може да бъде изпълнен само от свещеник, аз съм забравил или пренебрегнал споразумението с Бога. Че след загубата на Елена съм „деградирал“ до свещеничеството, което бих приел, ако не бях се оженил за нея.

Тогава съзнавах единствено, че едно умиращо човешко същество трябва да бъде подготвено за смъртта. Не разполагах с елей да миропомажа осакатените й сетивни органи и се възползвах от нейната кръв, топвах от пъпната вдлъбнатина като от потир. Устните й бяха студени. Въпреки че по време на обсадата съм виждал и пренасял много трупове, и до днес не мога да се примиря и свикна с този студ. Често, когато заспивам, облакътен на бюрото, кръвоснабдяването на ръцете ми прекъсва и те изтръпват. Събуждам се, опипвам ги, но кошмарът продължава, защото това е студът на нощта, студът на предмета, нищо човешко няма в него, нищо мое.

В този момент, докосвайки устните й, пръстите ми се отдръпнаха и аз дойдох на себе си. Сирените известиха отбой. Тя извика още два-три пъти и притихна. Коленичих до нея и подхванах молитва за самия мен. За нея бях направил всичко, което можех. Колко дълго се молих? Наистина не зная.

Но скоро студът от вятъра — споделен допреди малко с това, което беше живо тяло, — започна да прониква дълбоко в мен. Все по неудобно ми бе да стоя на колене. Само лунатици и светии могат да остават „предани“ за дълги периоди от време. Опипах ръката й за пулс, проверих бие ли сърцето й. Нищо. Станах, закуцуках безцелно из помещението и най-после излязох във Валета, без да поглеждам назад.

Върнах се на Та Кали пешком. Лопатата ми все още бе там, където я бях оставил.

Твърде малко може да бъде казано относно завръщането на Фаусто ІІІ към живота. Просто се случи. Какви вътрешни резерви го подхраниха, така и остана неизвестно за сегашния Фаусто. Това е изповед, а онова завръщане от камъка не даваше никакъв повод за изповед. От Фаусто ІІІ няма никакви записки, с изключение на десетина абсолютно нечетливи реда.

И рисунки на цвят от азалея и рожковено дърво.

Останаха два въпроса, на които трудно може да бъде отвърнато. Ако, давайки последното причастие, Фаусто действително бе нарушил споразумението с Бога, защо бе оцелял в бомбардировката?

И защо не бе възпрял децата или защо не бе отместил гредата?

В отговор на първия, можем само да предполагаме, че той вече беше Фаусто ІІІ и повече нямаше нужда от Бог.

Вторият въпрос бе подбудил неговия приемник да напише тази изповед. Фаусто Мистрал е виновен за убийство: бих казал тежи му грехът на бездействието. И ще отговаря пред Бога, не пред трибунал. А в момента Бог е далеч.

Нека бъде Той по-близо до теб.

Валета, 27 август 1956

Стенсъл остави последния ситно изписан лист да се изплъзне от пръстите му и след кратък полет да кацне на голия линолеум. Беше ли го сполетяло изобщо неговото лично съвпадение, беше ли се случило произшествието, което да развълнува повърхността на това застояло блато и да прогони всички комари на надеждата да пищят в нощния мрак?

„Един англичанин, тайнствено същество на име Стенсъл.“

Валета. Сякаш мълчанието на Паола от… Господи, вече осем месеца! През цялото това време, с недвусмисления отказ да му разкаже каквото и да е било, не го ли бе насочвала почти силом към деня, когато той трябваше да приеме Валета за един от възможните варианти? Защо?

На Стенсъл би му се искало по прежному да вярва, че за баща му смъртта и V. са били две различни понятия. Все още можеше да направи такъв избор (нали?) и да продължава в същия дух на безметежно спокойствие. Би могъл да отиде на Малта и вероятно да приключи с този въпрос. Той бе избягвал пътуването до Малта. Страхуваше се да доведе тази работа докрай; но, по дяволите всичко, ако останеше тук, работата пак щеше да бъде свършена. Да изкръшка или да намери V.? Той не знаеше от кое повече се страхува — от V. или от съня. Или те бяха две разновидности на едно и също нещо.

Нищо друго ли не оставаше, освен Валета?

Бележки

[1] Кооператив за Американски Разплащания за Европа — международна частна организация за хуманитарна помощ основана в 1945 г. за предоставяне на помощ на оцелелите от ІІ Световна война. По-късно преименувана на Кооператив за повсеместно съдействие и подпомагане (КПСП). ↑

[2] Оправдание на собствения живот (лат.). ↑

[3] Орденът на Рицарите на Св. Йоан (Йоанити) бил разделен на 8 езика (националности), като всяка от тях имала своя собствена резиденция или общежитие (сборен пункт и място за събрания). Първоначалните осем: [Алемания (Германия), Арагона (Испания), Оверн, Англия, Франция, Италия, Прованс и Португалия] били установени във Виториоза. Всички били построени от архитекта Касар между 1571–1590 г. ↑

[4] Джерард Манли Хопкинс (1844 — 1889) — британски поет, станал известен предимно със своите посмъртно публикувани творби, като „Крахът на Германия“ и „Керкенез“. ↑

[5] Томас Стърнс Елиът (1888–1965) — англо-американски поет, драматург и литературен критик, чиито творби са смятани за едни от най-великите постижения на модернизма от 20 век. Носител на Нобелова награда за литература за 1948 година. ↑

[6] Джорджо Де Кирико (1888 — 1978) — италиански живописец, глава на „метафизическата школа“ в живописта. ↑

[7] Планинска верига в Източно-Централна Африка, на границата между Уганда и Конго. ↑

[8] Етнически и езиково свързани племена от Централна и Южна Африка населяващи земите южно от река Конго. Група от над 400 сродни езици употребявани в Южна Африка, причислявани към Южно-Централната подгрупа на семейството на нигерийско-конгоанския език и включваща езиците Суахили, Луганда, Киняруанга, Зулу, и Ксхоса В Южна Африка терминът Банту обикновено се използува за определяне на коренното африканско население, което е било обект на политиката на апартейд. ↑

[9] Панаирът на Свети Джайлс — традиционен ежегоден панаир в Оксфорд, Англия. Провежда се от 1200 г. в чест на деня на Свети Джайлс (1 септември), който е светец-покровител на инвалидите. ↑

[10] „Балонът лети нагоре“ Up goes the balloon (англ.) — английски разговорен израз, означаващ началото на военни действия. На 3 септември 1939 г. Великобритания обявява война на Германия. ↑

[11] Т.е. брашно от изсушени стрити рожкови. Смята се, че рожковите са били „скакалците“ („акридите“), с които Йоан Кръстител се хранел, когато бил в пустинята — виж Свето евангелие от Марко, 1.6. ↑

[12] На път за Рим в 60 г. от н.е. апостол Павел претърпява корабокрушение край бреговете на Малта (Виж Деяния на Светите апостоли 27 — 28). На острова той прекарва 3 месеца и през това време посява в Малта семената на християнската религия. ↑

[13] Великите пости на католиците започват с богослужението на Пепелна Сряда (първият ден от великия пост), когато свещениците помазват челата на вярващите с кръстен знак от пепел от върбови клонки. ↑

[14] Авторът пародира първата строфа от поемата на Т. С. Елиът „Пепелна сряда“ (1928 — 1930): „Защото аз не очаквам да се върна / Защото аз / Защото аз не очаквам“. ↑

[15] Модернистична поема от англо-американския поет Томас Стърнс Елиът (1888–1965), публикувана през 1925 г.

Пресъздава унинието и песимизма след І Световна война. ↑

[16] Извинявам се, пардон, грешка (малт., итал.). ↑

[17] „Прави камъни“ (малт.) — праисторически обект (около 3000 — 2500 г. пр. Хр.) разположен на югозападния бряг на Малта: огромни каменни мегалити. В началото на ХІХ в. там били открити седем статуетки, наречени „малтийските Венери“ — безглави глинени изображения на жени. ↑

[18] moch (малт.) — мозък. ↑

[19] menti (итал.) — съзнание. ↑

[20] Филип Вилие де Л’Ил-Адан (1464–1534) — потомък на древен френски род, бил първият Велик Магистър на ордена на Малтийските Рицари Йоанити през периода 1521–1534. ↑

[21] Манипул (лат. manipulum от лат. manus, ръка) — дълга тясна копринена лента, с избродиран в центъра кръст, която католическите свещеници премятат през лявата ръка по време на богослужение. Носенето на манипул се допускало само по време на богослужение и само от клирици с ранг поддякон и по-висок. ↑

[22] Гастон Жан Паризо де ла Валет (1494–1568) — френски рицар, Велик Магистър на ордена на Малтийските Рицари Йоанити през периода 1557–1568. Ръководил защитата на Малта по време на голямата турска обсада (1565). През 1566 г. основава гр. Валета, наречен на неговото име. ↑

[23] Грегал — студен североизточен вятър, духащ към Малта през зимата; наричан също еуроклидон. Това е вятърът, който в 60 г. сл. Хр. докарва Свети Павел до бреговете на Малта. ↑

[24] Годеш (Ghaudex — малт.) — древното малтийско название на съседния на Малта остров Гозо. ↑

[25] Виториоза — град на тесния полуостров на Голямото пристанище. Първоначално наричан Бирге, но след Голямата Обсада в 1565 г. и победата на малтийските рицари над отоманските турци, по предложение Великият Магистър ла Валет е преименуван на Виториоза, т.е. Победоносна. ↑

[26] Душевно болен, луд (малт.) ↑

[27] Буквално „Вятър и слънце“. Шемши (малт.) — слънчев(а). ↑

[28] Мария, душа на моето сърце (исп.). ↑

[29] ikun li trid Int (малт.) — Нека бъде Твоята воля ↑

[30] Джуди — главен женски персонаж от традиционната английска улична куклена комедия; немарливата, запусната жена на веселяка Пънч. ↑

[31] От faustus (лат.) — щастлив, късметлия. ↑

[32] Зигота — клетка, образуваща се в резултат от сливането на две полови клетки в процеса на оплождането при животните и растенията; от зиготата се развива нов индивид. ↑

[33] В Евангелие от Матей гл.22 иродианите задават на Христос въпроса: „Позволено ли е да се дава данък на кесаря или не?“. Отговорът на Христос е: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието — Богу“ (Евангелие от Матей 22:21). Като поговорка се употребява в смисъл „всекиму своето, всекиму — според заслугите“. В продължение на близо 2000 години тази фраза е използвана за обосноваване на отношенията между църковната и светската власт и е предмет на многочислени интерпретации и предположения, в какви именно ситуации християнинът трябва да признава земната власт. ↑

[34] Тъй да бъде (малт.) — еквивалент на „амин“ в края на молитвите. ↑

[35] Евроклидон — другото названия на вятъра грегал, духащ в Средиземно море от Адриатическия залив. В Новия Завет това е вятърът, потопил край бреговете на Малта кораба, с който пътувал Свети Павел. (Деяния 27:14). ↑

[36] В 1862 г. шведският химик Алфред Нобел създава и патентова динамита. В 1863 г. пруският артилерийски капитан Йохан Е. Шулце патентова нитроцелулозния метателен експлозив. ↑

[37] Извънредно популярен военен марш, написан в 1914 г. от Ф. Д. Рикетс (1881–1945). Множество хумористични или сатирични стихове са били изпълнявани по тази мелодия, повечето от тях вулгарни. Най-известното текстова интерпретация е съчинена в Англия в началото на ІІ Световна война и е озаглавена „Хитлер има само един тестикул“. ↑

[38] Тъй нареченият „хиперболичен косинус“. В условията на безкрайност се държи като експонента и описва крива, наречена „верижна линия“ (именно тази дума е употребена в английския оригинал на стихотворението). ↑

[39] Разстоянието между две попадения на снаряди (първото насочено зад целта и второто насочено пред целта), използувано за коригиране на прицела и определяне на обсега на артилерийския огън. Снарядите изстреляни по такъв начин. ↑

[40] Post hoc, ergo propter hoc (лат.) — След това, следователно поради това. (Начин на разсъждение, когато за причина за нещо се взема това, което го предхожда са̀мо по време.) ↑

[41] Стъпаловидна (или стълбовидна) функция — единична действителна променлива величина, която остава постоянна в границите на поредица от съседни (близкостоящи) интервали, но се променя по стойност от един интервал в следващия. Графиката на стъпаловидната функция изглежда като стълба или поредица от къси крачки. ↑

[42] Полуостровът, на чийто връх се намира Валета. ↑

[43] Съкратено от Pro bono publico (лат.) — За общо(то) благо. Определение за правни услуги извършвани безвъзмездно от адвокат за бедни клиенти и религиозни, благотворителни и др. организации. ↑

[44] Начало на молитвата: „Отче наш, що си на небесата, да се свети Твоето име…“ (малт.) ↑

[45] „Хилман — минкс“ — марка лек автомобил, производство на британския клон на компанията „Крайслер“. ↑

[46] Самюъл Джонсън (1709–84) — виден английски лексикограф, писател и критик. Смятал, че ще е уместно да бъдат предвиждани до три храненета занапред. ↑

[47] Уилям Джордж Доби (1879–1964) — губернатор на Малта в периода 1940–42 г. ↑

[48] Дуалистична философия, разделяща света между принципите на доброто и злото или възприемаща материята като присъщо зло, а разума — като присъщо добро. ↑

[49] Интерпретацията при картите Таро — промени в положението. Богатият обеднява, бедният забогатява. Силни будистки асоциации с кармическия цикъл. ↑

[50] Микиел Гонзи (1885–1984) — архиепископ на Малта от 1944 до 1978 г. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Томас Пинчън V. (50)

Метаданни

Данни

V.

Информация

История

Сваляне / Връзки

Единадесета главаИзповеди на Фаусто Мистрал

Томас Пинчън
V. (50)

Единадесета глава
Изповеди на Фаусто Мистрал