Лулу Тейлър
Златна клетка (89)

89.

„Отново без дом — помисли си Коко. — И отново сама“.

Засега обаче имаше убежище. За всеки случай беше извадила дубликат на ключа от апартамента в Южен Кенсингтън и в навечерието на деня на равносметката беше поръчала да откарат багажа й там. От компютъра на Маргарет беше разбрала, че асистентката на Деди скоро ще напусне къщата в Белгрейвия и повече няма да се върне.

За да бъде изрядна, информира с официално писмо Уил, че е отседнала в имот на семейство Дейнджърфийлд и възнамерява да остане известно време, докато уреди някои лични въпроси. Оттогава бяха минали две седмици. Трябваше да си намери друг дом. Сега имаше пари. Имаше и диамантения пръстен или „застраховката“, както го наричаше.

„Трябва да реша какво ще правя“ — помисли си. Не можеше да се върне към стария живот. Беше изгубила мимолетното усещане за пълнота, обзело я, когато майка й й каза, че Гас й е баща. Преоткри обаче нови сили у себе си. „Все ще измисля нещо. Вече имам пари и може би е време с Роберто да основем студио за танци“ — заключи.

Ала мислеше единствено за Уил въпреки усилията, които полагаше да го пропъди от съзнанието си. Когато го видя в хотела и в адвокатската кантора, сърцето й се изпълни с горчива сладост. Едва се сдържаше да не протегне ръка и да го докосне или да се притисне до него, за да вдъхне изкусителното му ухание. Той изглеждаше невероятно красив, по-красив, отколкото го рисуваха спомените й. Беше забравила колко неустоимо я привлича.

„Скоро ще напусна апартамента. И ще скъсам и последната нишка, която ни свързва.“

Тя въздъхна и се запита дали да си налее чаша вино от бутилката, охлаждаща се в хладилника.

Звънецът я стресна. Сърцето й заби трескаво и в гърлото й заседна буца. Натисна бутона на домофона.

— Да?

— Коко?

— Уил?

— Може ли да се кача?

— Разбира се.

Натисна бутона за отключване с разтреперани пръсти. Предусещаше, че следващите няколко минути ще определят живота й.

Отвори вратата и на прага застана той, впил очи в нея. Не беше облечен толкова официално, колкото последния път, когато го видя. Сега носеше джинси и тъмно сако „Ралф Лорън“ над пуловера. Кожата й настръхна от желание да го прегърне, но се овладя. Кой знае защо беше дошъл? Дали да я подкани да напусне апартамента?

— Здравей, Коко — поздрави я той с неразгадаемо изражение. — Може ли да вляза?

— Да, разбира се — отстъпи назад тя. Присъствието му й въздействаше силно и усещаше, че ръцете й продължават да треперят. Той я последва в дневната. — Искаш ли нещо за пиене?

— Да, благодаря. Нещо силно.

— Разбира се.

Значи и той беше напрегнат? Добър знак ли беше това? Извади бутилката вино от хладилника и наля две чаши. Седнаха един срещу друг и се загледаха, сякаш са онемели.

Най-после Уил наруши мълчанието:

— Получих писмото ти.

Ето защо беше дошъл. Заради апартамента. Коко се опита да си придаде делово изражение.

— Остани колкото искаш. Това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря. Направи много за нас. — Сведе очи и добави тихо: — За мен.

Тя сви рамене и отпи нервно от чашата.

— Е, бях длъжна. Знаеш защо… Сигурно още ме мразиш.

— Знаеш, че не те мразя — отвърна той. — Исках да те намразя. Но не мога. И ти направи нещо удивително за мен. Върна ми сестрата.

Коко не събра сили да го погледне.

— Да — засмя се глухо. — Искаше да се отървеш от баща си, но сега се налага да делиш наследството с нея.

— Що за глупост! Притежаваме повече от достатъчно. Семейството е по-ценно от парите. Точно това отстоявахме, не ставаше дума за пари, а за привързаност и взаимно уважение. Деди нито ни обичаше, нито ни уважаваше достатъчно, за да защити наследството ни и да ни каже истината. Парите всъщност нямат значение. Но ти… — Уил очевидно подбираше внимателно думите. — Ти се отказа от финансовата сигурност, за да ми помогнеш.

Сега тя вдигна очи и се взря в него, опитвайки се да прецени дали е искрен.

— Никога не съм искала да бъда с него. Останах, за да ти помогна. Вече знаеш, че нищо не се е случило между мен и него. Нищо.

В очите му ненадейно заискри топлота.

— Но между нас се случи нещо.

— Да…

Тя го гледаше като омагьосана.

— Дължа ти извинение. Отнесох се жестоко с теб в Лос Анджелис.

— Заслужих си го. Баща ти и Маргарет ме бяха изпратили да те шпионирам. — Гласът на Коко пресекна. — Нямах представа, че ще се влюбя в теб.

Тя сведе отново очи, изпълнена с тъга при спомена за щастието, което бяха изпитали, и за неочаквания му край.

— Коко… — каза нежно Уил. — Погледни ме.

Тя го погледна. Цялото й тяло копнееше за него. Да бъде толкова близо до устните му и да не ги целуне беше непоносимо изпитание.

Той се изправи рязко, прекоси стаята с две крачки и седна до нея. Хвана ръката й.

— Коко…

Сърцето й се сви от желание. Копнееше за него, сънуваше ласките му от толкова време, че сега дори досегът на дланта му я влудяваше. Той не откъсваше очи от нея, но все още не събираше сили да го погледне.

— Не дойдох да кажа само това — прошепна той.

Замаяна от копнеж, тя не можеше да продума.

— Коко, погледни ме, моля те. — Уил нежно повдигна брадичката й. Близостта на устните му беше непоносима. — Липсваше ми много. Не исках да мисля за теб, но не можех да устоя. Имам нужда от теб. Мисля, че не бива да загърбваме нещо толкова силно. Но искам да знам дали и ти споделяш чувствата ми.

В този момент я обзе такова огромно облекчение, че й се прииска да заплаче и да се засмее едновременно. Осъзна, че вече не знае как да живее без него.

— Разбира се… — промълви и притисна устни към неговите.

Останал без дъх от тази омайваща и изпълнена с взаимен копнеж целувка, Уил отрони:

— Коко… Коко…

— Мислех, че никога вече няма да сме заедно. Бях толкова отчаяна…

— И аз се чувствах така. Беше непоносимо. — Той я прегърна по-силно. — Но явно е трябвало да се разделим, за да осъзнаем истината… Не знаех, че съм се влюбил в теб, докато не усетих болката от раздялата.

Целунаха се отново и дълго не продумаха, потънали в блаженството на телата си, закопнели да се слеят.

— Няма да се разделяме повече — каза Уил после, когато тя лежеше в обятията му.

— Никога — отвърна простичко Коко. — Ще бъда с теб, където и да отидеш.