Лулу Тейлър
Златна клетка (87)

87.

„Мама винаги оплесква момента“ — мислеше си Коко, въпреки че по някакъв начин погребението отговаряше много точно на настроението й. Приятелката на майка й Рейчъл й беше изпратила съобщение, че изпитанията на Мишел най-после са приключили и кремацията ще се състои на другия ден.

Службата беше кратка и протоколна. Присъстващите бяха малко — бяха само петима в параклиса. Викарият, който претупа надгробното слово на две на три. Другите опечалени — съседи на Мишел, стара приятелка и бивш любовник — се ръкуваха с Коко и й поднесоха съболезнования. Казаха й, че ще се отбият в кръчмата, и я поканиха да отиде с тях.

„Защо не? — помисли си тя. — Ще вдигнем чаши за мама. Сигурно ще й е за последно.“

Влязоха в кварталната кръчма и се настаниха с халбите си около масата с лекьосана покривка. Заговориха за Мишел. Коко не разпозна забавната, щедра приятелка, която описваха, но предположи, че така действа смъртта. Изтрива лошото и превръща доброто в ненадмината добродетел. Опита се да се включи в разговора, но през повечето време се задоволяваше с ролята на слушател.

Приятелката на майка й — Рейчъл — която изглеждаше състарена като Мишел — непрекъснато излизаше навън да пуши „Бенсън & Хеджес“. Понякога Коко я придружаваше, въпреки че вече почти не пушеше.

Когато за пореден път застанаха под лъчите на следобедното слънце и запалиха по цигара, Коко попита:

— Рейчъл, мама разказвала ли ти е някога за Деди?

Жената я изгледа лукаво.

— Накъде биеш, скъпа?

Коко продължи; искаше да разбере дали Рейчъл знае нещо.

— Мама ми каза, че Гас ми е баща. Онзи артистичен тип, който живееше в края на квартала.

— Гас Дейнджърфийлд? — погледна я изненадано тя.

Коко кимна. Връзката с Дейнджърфийлдови я влудяваше. Не беше успяла да открие нищо за потеклото на Гас Дейнджърфийлд, а в суматохата през последните няколко дни не й беше останало кой знае колко време за проучване. Знаеше само, че вероятно е близка сродница на Уил, а това означаваше, че между тях не може да има нищо за в бъдеще.

Рейчъл дръпна силно от цигарата и я изгледа съчувствено.

— Казала ти е, че Гас Дейнджърфийлд ти е баща? Не знам каква история си е съчинявала, но ти не си негово дете.

— Какво? — възкликна стъписано тя.

— Да. Ти беше на път, преди дори да се бе запознала с Гас. Била бременна, когато един ден Гас я прибрал от улицата и я нахранил. След това й стана приятел и й помагаше, когато можеше. Но тя не знаеше кой е баща ти. Звучи ужасно, но тя те обичаше, въпреки че не успяваше да го покаже.

Коко се олюля. Гас не й е баща? Значи Мишел й беше казала, че е той, за да я зарадва, да й подари баща… какъвто и да е баща.

— Не мога да повярвам — отрони тихо.

Но в ума й изплува картина, която не й даваше мира — лицето на Гас с искрящите му кафяви очи. „Взела си неговите очи — беше казала Мишел. — Няма грешка.“ Но нейните очи бяха синьо-зелени. В същия миг осъзна, че Рейчъл е права.

— Надявам се, че не съм те натъжила — обади се утешително Рейчъл, — но винаги говоря истината. Не бива да вярваш, че старият Гас ти е баща, защото не е.

Коко си пое дълбоко дъх.

— Благодаря, Рейчъл — каза. — Права си. Радвам се, че разбрах истината.