Лулу Тейлър
Златна клетка (78)

78.

Пътуването до Шотландия с Кристоф се оказа най-големият удар в досегашната кариера на Дейзи.

— Вече всичко е уредено — каза му тя доволно, когато потеглиха от летището.

Той й се усмихна.

— Не бях сигурен, че ще успееш, но се справи блестящо. Той беше костелив орех.

— Изискваше се само повече деликатност.

— Така е. Но това не разрешава въпроса с мината на Сергей — напомни й Кристоф.

Дейзи се облегна на гладката кожена седалка в таксито, което ги откарваше у дома.

— Да. Мината е проблем на Дарли. Не виждам друг начин, освен той да понесе последствията.

— Инвестирал е пари на компанията.

— Заети чрез измама. „Дейнджърфийлд Груп“ няма официално споразумение със Сергей и след случилото се с нас там не мисля, че мога с чисто сърце да препоръчам да се ангажираме с проекта. Не. Ще посъветвам Дарли да си признае и да понесе отговорността. Ако извади късмет, ще потулят случая и ще му позволят да се пенсионира. Междувременно аз ще се срещна с Карън в понеделник и ще я помоля да свика съвещание на управителния съвет възможно най-скоро.

Кристоф й се усмихна.

— Де да можех да присъствам!

Дейзи му се усмихна широко, но стомахът й се сви при мисълта какво трябва да направи.

— Правилно ли схващам, господин Кембъл? Готов сте да продадете къщата и земята си на „Дейнджърфийлд Груп“ при известни условия?

Гласът на Дейзи огласи сумрачната заседателна зала. Очите на всички изпълнителни директори бяха вперени в подвижния екран, върху който се виждаше тъмна стая в шотландска вила.

Камерата се насочи към лицето на Кембъл.

— Ммм… Да — кимна той. — Знам, че бизнесът ще осигури работа на местните. Стига да изпълните условията ми, ще сключим сделка.

— Искате да разглобим къщата ви и да я построим наново, тухла по тухла, на подобен парцел.

— Да.

— Искате да основем фондация за опазване на дивите животни.

— Точно!

— И да работите във фондацията? Да патрулирате и да наблюдавате птиците и животните в земята на „Дейнджърфийлд“? Докато сте жив?

— Точно!

— Е, господин Кембъл, приемам тези условия. Но ние също имаме едно изискване. Работата по преместването на къщата ви да започне веднага, за да не се бави повече проектът ни.

— Когато пожелаете. Няма смисъл да се преструвам, че ми беше лесно. Доволен съм, че слагаме точка. Вие ме изслушахте, млада госпожице, за разлика от онези типове, които се опитваха да ме сплашат. Получих каквото искам и това ми стига.

— Благодаря, господин Кембъл. Радвам се, че се споразумяхме.

Дейзи спря камерата и лампите светнаха. Директорите се обърнаха към нея почти едновременно с въодушевени лица. След миг в залата избухнаха ръкопляскания.

Карън О‘Мали излезе отпред с грейнало лице.

— Фантастично, Дафни, благодаря ти! Дами и господа, още веднъж поздравления за Дафни Фрейзър, която спаси шотландския ни проект от крах.

Дейзи кимна признателно, усмихната, но смутена. Когато възгласите стихнаха и директорите станаха и заговориха с колегите си, Карън я похвали отново:

— Беше невероятно! И двете знаем колко рисковано беше положението. — Тя погледна многозначително Дейзи. — Още няколко седмици и компанията можеше да рухне. След като се уверят, че проектът наистина ще се осъществи, банките ще подновят кредитирането.

— Радвам се, че помогнах — каза Дейзи, поруменяла от задоволство.

Още помнеше колко окрилена се почувства, когато Кембъл прие предложенията й. Кристоф засне всичко с телефона си, за да разполагат с неопровержимо доказателство за постигнатото споразумение. Дейзи знаеше, че така спасява „Дейнджърфийлд Груп“. Как щеше да постъпи с Деди, беше друг въпрос.

Карън я докосна леко по ръката.

— Да те представя ли на господин Дейнджърфийлд? Мисля, че не се познавате, а трябва. Запознах го накратко с постижението ти.

— Чудесна идея! — отвърна тя.

Макар да изглеждаше спокойна, сърцето й се свиваше тревожно, когато излезе от заседателната зала и последва Карън по коридора към кабинета на Деди.

Всичко тук й беше познато. Почти нищо не беше се променило. Задиша учестено, когато наближиха кабинета, и сърцето й заби силно в гърдите. „Трябва да запазя спокойствие. Не бива да се досети. Още не. Моментът не е настъпил. Искам да предизвикам истински фурор“ — мислеше си.

Карън почука на вратата и двете влязоха. Дейзи зърна Деди зад познатото писалище и едва не ахна. Толкова беше състарен. Въпреки слънчевия загар изглеждаше изморен и блед. Беше по-слаб и прегърбен, сякаш тревогите му тежаха. Той се втренчи в нея. Тя се поколеба за миг, обзета от страх, но бързо се овладя. Трябваше да бъде силна.

След секунда застана пред него и Карън я представи:

— Дафни Фрейзър, нашата млада надежда. Тя уреди проблема ни в Шотландия. Точно навреме, сър.

Той я измери с поглед от главата до петите.

— Значи ти си блестящата нова директорка, за която непрекъснато ми говорят — констатира с познатия боботещ глас.

Дейзи беше сигурна, че трепери видимо, че след миг той ще я познае. Но той продължаваше да се взира дружелюбно в нея и очевидно забелязваше само тъмната коса, очилата и черния делови костюм.

— Да. За мен е чест да се запозная с вас, сър.

— Уменията ти да преговаряш са похвални. Впечатлен съм. Точно такива хора искам да виждам в организацията ни — прозорливи и дейни.

— Ще се постарая да не ви разочаровам, сър — отвърна тя.

— Радвам се да го чуя. — Той й се усмихна и плетеница от бръчици осея лицето му, а очите му се изгубиха зад торбичките.

Ето че чу думите, които от толкова време искаше да чуе. Мислеше, че ще изпита задоволство, че цялото й същество ще ликува от постигнатата победа. Но я обзе само тихо умиротворение, че най-сетне е постигнала целта си.

— Благодаря, сър — каза тихо.

— Благодаря. Желая ти успешен ден.

Деди показа, че разговорът е приключил, и Карън я поведе отново към коридора.

— Мина добре — каза й, когато излязоха от кабинета.

— Много рядко хвали някого. — Погледът й се насочи към директорския асансьор в другия край на коридора. От него излизаше някой. — Хмм… вероятно това е причината — промърмори.

Дейзи погледна към асансьора и видя стройна млада жена с карамелено руси коси, в сексапилни и безбожно скъпи дънки, ботуши и широко бяло палто.

— Коя е тя? — попита шепнешком Дейзи.

— Новата дама в живота му — отвърна Карън. — Шшт!

И двете се отдръпнаха към стената, за да направят път на момичето. Без да ги погледне, то се насочи към кабинета на Деди. Отвори вратата и извика:

— Скъпи Деди, ето ме!

Дейзи я изгледа със зяпнала уста.

— Видя ли пръстена? — попита я съзаклятнически Карън. — Не съм виждала по-голям камък.

— Искаш да кажеш, че са сгодени?

Дейзи беше зашеметена.

Шефката й кимна.

— Така изглежда. Неслучайно казват, че старите глупаци са най-големите глупаци.