Лулу Тейлър
Златна клетка (36)

36.

Дните в Нант-и-Прент бяха безметежни. Искаше й се времето да спре. Кристоф приготви вкусна вечеря и после си легнаха. Този път се наслаждаваха по-бавно един на друг, на ласките, на сладостното сливане на телата. Дейзи за пръв път изпитваше такива чувства. Сякаш с всяка изминала секунда разцъфваше, разтваряше се като слънчоглед и копнееше непрекъснато да го докосва, извличайки сила от близостта му.

В неделя обсъдиха отчета й за „Ескалибур“.

— Как се отнася с теб Алън? — попита я Кристоф. — Прости ли ти?

— Да — усмихна се тя. — Мисли се за тигър, но всъщност е пухкаво котенце.

Неканен, образът на баща й изплува в съзнанието й. Вече разбираше, че това е единственият мъж, от когото се бе страхувала през целия си живот. „Обичах го, разбира се. Ужасявах се какво ще стане, ако не го обичам! Не беше здравословно. И в какво се превърна неговата обич в крайна сметка? Когато не отговорих на очакванията му, ме захвърли като ненужна вещ.“

Толкова непоносима горчивина и такава жажда за отмъщение изпитваше при тези мисли, че се стараеше да ги прогонва.

След като обсъдиха месечния баланс, Дейзи сподели плана си да поиска пари от „Крейвън Далзиъл“ за подмяна на тапицериите и бельото в хотела.

— Независимо колко добро е обслужването, „Ескалибур“ изглежда малко занемарен и нищо не помага.

— Съгласен съм — кимна Кристоф. — Мисля, че ще разгледаме с интерес предложението ти и изчисленията, които ще ни представиш. Харесва ми, че резервациите са се увеличили. Извадихме късмет, че дойде да работиш в „Ескалибур“.

— И аз извадих късмет — рече тихо тя.

* * *

Когато се върна на работа в понеделник, всички забелязаха бодрата й походка и поруменелите й страни. Една от рецепционистките подхвърли лукаво, че Дейзи изглежда влюбена.

„Влюбена ли съм?“ — запита се тя. Нещо й подсказваше, че жената има право. Чувстваше се много щастлива. Припомнеше ли си блажените мигове с Кристоф, я заливаха сладостни вълни. В понеделник той й изпрати имейл, а надвечер й се обади. Не споменаха и дума за работа.

„Това е сериозна връзка — мислеше си замаяно тя. — Истинска връзка.“ Кристоф не приличаше на Фреди — беше мъж, а не момче — и отношенията й с него бяха по-задълбочени. Беше прекрасно, неповторимо и същевременно опасно. Все пак Кристоф я смяташе за Дафни Фрейзър, обикновено момиче от Бристол. Нямаше представа за съществуването на Дейзи Дейнджърфийлд.

Не след дълго си създадоха традиция — в петък вечер тя поемаше на север с малкия си фиат и пристигаше четири часа по-късно, когато се бе стъмнило и прозорците на дома му сияеха като златни фарове. Щом глезенът му се оправи и се върна в Челтънхам, в петък Кристоф гледаше да излиза по-рано от офиса, за да пристигне в къщата преди нея, да запали огъня и да сготви вечерята.

Тъмната й тайна обаче я измъчваше. Връзката им изглеждаше съвършена, но се градеше върху лъжа, която ставаше по-непростима в течение на времето, защото се опознаваха и Кристоф настояваше да му разказва повече за себе си. В отговор на нехайните му въпроси за детството и семейството й тя съчиняваше измислици за живот, който никога не бе водила, и се ужасяваше да не забрави някоя подробност и следващия път да каже нещо друго. Купи си малък бележник, в който записваше всичко — имената на мнимите си родители, професиите им и къде живеят. Дори си записа имената на измислените учители и най-добри приятели от гимназията. Понякога нощем, легнала до Кристоф и заслушана в спокойното му дишане, тя се взираше в мрака и копнееше с цялото си сърце да не е навлизала в това тресавище от лъжи, от което не знаеше как да се измъкне. Поне да беше казала, че родителите й са умрели! Но преди с Кристоф да се сближат, тя му бе казала, че баща й е пенсиониран директор на училище и родителите й живеят в уютна къща в Хемпшир. Тогава това обяснение й се стори безопасно, но напоследък той намекваше, че би желал да се запознае с тях, и я питаше дали им е разказала за него.

— Да, да — отвърна му тя нервно. — Но те са много далеч. Засега не искам да те деля с никого. Предпочитам да го отложим.

Кристоф я погледна, изненадан от резкия й тон.

— Добре, скъпа, както кажеш. За никъде не бързаме.

Когато настъпи есента, тя осъзна, че лъжата не може да продължава безкрайно. Реши да отлага възможно най-дълго и когато е сигурна, че връзката им наистина е сериозна, да му каже истината.

Трудно й беше да си представи как ще сподели тайната си, но навярно щеше да й олекне. Може би той дори щеше да й помогне. Идеята да разкаже какво е преживяла отначало я изплаши, но после й хареса. Реши да не чака дълго. Ако с Кристоф останат заедно една година, ще намери начин да признае истината. Междувременно трябваше да се задоволи с измамата.