Лулу Тейлър
Златна клетка (17)

17.

Някой почука на вратата на спалнята й.

— Да? — каза Дейзи. Седеше до тоалетната масичка и си слагаше червило.

Не беше лесно. В стаята беше топло, но устните й бяха студени и червилото лъщеше като восък върху тях. „Все едно гримирам труп“ — помисли си тя и потрепери. Неудачно сравнение.

Вратата се отвори и Маргарет влезе в стаята. Беше облечена в черен, безформен костюм и носеше обичайните черни обувки с ниски токове. Тъмната й коса беше прибрана в неотменния строг кок и белият й кичур изпъкваше странно на фона на кафявото.

— Да? — повтори Дейзи и потисна порива да се разтрепери отново.

— Колите са готови — отвърна Маргарет с безизразния си глас. — Време е да тръгваме.

— Благодаря. Идвам.

Дейзи се обърна към огледалото и жената излезе от стаята и затвори вратата. Момичето взе четката и я прокара по светлата си къса коса. Наскоро бе помолила фризьора си Седрик да отреже дългите руси вълни, които имаше, откакто се помнеше. Вече беше голяма. Беше навършила осемнайсет и бе останала без майка. Странно как всички изчезваха от живота й — първо брат й и сестра й в онзи коледен ден, след който не ги видя повече и рядко ги споменаваха. Сега и майка й. Оставаха само двамата — тя и Деди. И Маргарет, разбира се.

За няколко месеца Маргарет се бе превърнала в неотменно присъствие. Имаше стая във всяка къща на Дейнджърфийлдови. Деди разчиташе на нея все повече и повече; тя беше винаги до него, с готов отговор за всичките му въпроси. Тя попълваше дневника му и уреждаше пътуванията, срещите и официалните му вечери. Отговаряше и за поддръжката на всички имения на Деди и за личното му счетоводство. Избираше дори подаръците за приятелите и колегите му. Маргарет се беше вплела дълбоко в тъканта на живота му и Дейзи едва сега започна да осъзнава колко много зависи баща й от асистентката си.

Жената беше дори в болничната стая, когато Джулия умря. Дейзи и баща й стояха до леглото. Дейзи стискаше ръката на майка си, докато тя си отиваше, без да се събуди от четиримесечната кома.

— Мисля, че това е краят — каза тихо лекарят. — Мозъкът не функционира и се опасявам, че няма надежда за промяна. Позволявате ли да изключим апарата, който поддържа дишането й?

— Да — отговори рязко Деди. — Направете го.

Дейзи заплака, когато гърдите на майка й спряха да се повдигат и спускат и по монитора се изписаха прави линии. Сълзите се стичаха по лицето й, докато Джулия умираше без никаква съпротива.

Сега Дейзи стана и приглади черната рокля „Прада“, която беше съчетала с бял кожен колан и черно-бели обувки. Върху късата си коса бе закачила украшение, изработено от викторианска траурна брошка и тъмни гарванови пера.

„На мама щеше да й допадне — помисли си. Джулия беше прословута с безупречния си стил. — Иска ми се да види как съм облечена, сигурна съм, че щеше да ме хареса.“ Обзета от скръб, осъзна, че с течение на времето майка й ще й липсва повече.

„Не — укори се тя, сдържайки горещите сълзи. — Не бива да се предавам. Трябва да се справя. Да се държа смело. Така иска татко.“

Затвори очи, събра цялата си смелост, отвори ги, изправи рамене и тръгна към вратата.

Лимузината „Майбах“ я чакаше на покритата с чакъл алея. Деди вече седеше вътре, почти запълнил кожената седалка, макар напоследък да беше поотслабнал.

Маргарет беше до него. Отделяше ги широката черна облегалка за ръце. Асистентката изглеждаше кльощава до едрата фигура на Деди. Беше подпряла крака на стъпенката под седалката й.

— Побързай, момиче — скастри я Деди. — Ще закъснеем.

— Да, татко.

Дейзи влезе в лимузината и седна срещу него с гръб към шофьора и телохранителя. Маргарет кимна леко, когато колата потегли плавно. През краткия път до църквата, Дейзи се взираше изпитателно в лицето на баща си. Той изглеждаше потиснат и тъжен, което изобщо не беше странно. Привидно не се поддаваше на скръбта след смъртта на съпругата си, но навярно я криеше и днес, на погребението, щеше да си позволи да я покаже.

„Удивително силен е — помисли си Дейзи. — Ще се постарая да се каля и да стана като него.“ След няколко месеца щеше да замине за Браун в Америка и вече съжаляваше, че ще напусне баща си в момент, когато очевидно му е необходима. Преди време споменаваше, че обмисля да се премести в САЩ, докато тя се дипломира, но напоследък не повдигаха темата.

Дейзи знаеше, че след смъртта на майка й трябва да се уредят много юридически въпроси и да се попълват какви ли не документи, но никой не й обясняваше точно. Ако мама не беше оставила завещание, положението с имуществото й се усложняваше още повече.

„Сигурно затова татко изглежда толкова напрегнат — помисли си Дейзи. — Допълнителни грижи и натоварване. Горкият татко. Трябва да се грижа за него.“

До църквата пътуваха в мълчание. Когато слязоха, запристигаха други опечалени. Дейзи осъзна, че не познава почти никого, и се запита кои са. „Вероятно са част от живота на мама, за която не знам нищо.“

Знаеше, че аристократичното семейство на майка й се беше отрекло от нея, задето се е омъжила за Деди, но на Джулия сякаш й беше все едно. Тя беше бунтарка по природа, отдала се на бохемски живот в Лондон още преди да навърши двайсет. Общувала с художници, поети и музиканти. Запознала се с Деди, докато работела като секретарка на издател, но не й беше обяснявала как точно. Деди бил запленен от стройната русокоса аристократка и започнал да я ухажва с желязно упорство.

— Нямах никакъв шанс, скъпа — каза й веднъж Джулия. — Баща ти не признаваше „не“ за отговор. И щом баща ми ме заплаши да ме лиши от наследство, ако се омъжа за тази измет Дейнджърфийлд, все едно ми надяна брачната халка. А и ти знаеш какъв е Деди. Винаги побеждава.

В резултат на това Дейзи не познаваше роднините си по майчина линия. Беше ли дошъл сега някой от тях тук? „Имам ли близки, за които дори не съм чувала?“ Докато с баща й вървяха между пейките към първия ред пред олтара, тя оглеждаше присъстващите, опитвайки се да различи някаква семейна прилика в лицата наоколо.

После ковчегът от чамово дърво привлече погледа й, поставен върху катафалката в центъра на църквата. „Мама е там“ — каза си. Побиха я тръпки и се олюля. Успя да прогони мисълта и се вгледа в цветята върху ковчега — венец от бели рози от Деди и букет маргаритки от нея. Беше написала лично картичката: „Сбогом, мамо. Обичам те“.

Седнаха и службата започна. Беше кратка, но трогателна. Дейзи се бореше със сълзите, но й беше трудно. Тъгата я завладяваше все по-силно. Едва не се поддаде. Само присъствието на баща й до нея — строг, с каменно лице — я възпираше да не се предаде.

После тръгнаха след ковчега. Зад малката църква се намираше гробището, където ги очакваше разкопан гроб, обрамчен от венци и букети.

Дейзи се разтрепери. Нямаше да понесе тази част, когато спускат майка й в земята. „Не съм необходима на татко“ — помисли си тя, но внезапно усети, че й е все едно. Трябваше да заплаче. Забеляза голяма надгробна плоча и се скри зад нея, зарови лице в длани и захлипа.

След миг нечия ръка я докосна и дълбок глас каза:

— Хей… недей да плачеш. Успокой се.

Тя вдигна уплашено поглед и примигна да скрие сълзите. Взираше се в лице, много познато и същевременно непознато.

— Уил! — ахна тя.

Той кимна.

— Здрасти. Слушай, не казвай на Деди, че съм тук.

— Но… какво правиш тук?

Дейзи беше изумена, не можеше да повярва, че отново вижда брат си. Някога чорлавата му червена коса беше подстригана късо и момчешките му лунички бяха избледнели. Беше станал истински красавец.

— Слушай. Може да съм всякакъв, но не съм чудовище. — Той се усмихна и лицето му омекна. — Знам, че невинаги се разбирахме, но всъщност много харесвах майка ти. Със Сара й създавахме главоболия, но тя винаги се отнасяше добре с нас. И виждах как той я сломява и унищожава.

— Тук ли е Сара?

Дейзи усети първия радостен лъч от седмици насам. Пред нея стоеше Уил, по-големият й брат. Означаваше ли това, че отново ще бъдат семейство?

Той поклати глава.

— Не. Страхува се от Деди. Слушай, Дейзи. Съжалявам, че изгуби майка си. Дойдох да покажа уважение. За мен беше важно. Но се опасявам, че това не променя нищо между нас. Ти си с него.

— Но…

— Ти си с него. Това е — повтори той. — Не смятах да те заговарям, но когато те видях да плачеш… е… надявам се да не съжалявам.

— Моля те, Уил — каза отчаяно тя. Не биваше да му позволява да изчезне още веднъж от живота й. — Моля те, остани. Поговори с татко. Сдобрете се.

Той поклати глава.

— Не разбираш много неща, Дейзи. Може би някой ден ще проумееш. Но сега е невъзможно. Затова ми направи услуга и ми обещай да не му казваш, че съм бил тук.

— Да, разбира се. Обещавам. Но…

Обзе я непоносимо разочарование.

— Благодаря. — Той й се усмихна съчувствено. — Ти си добро хлапе. Съжалявам, че е така… Но ти си с него и това издига непреодолима стена между нас. Не можем да сме брат и сестра. Не можем дори да сме приятели. Съжалявам, това няма да се промени. Сбогом.

Преди Дейзи да успее да проговори, той тръгна бързо към портата и след миг изчезна от погледа й.

От другия край на гробището чуваше как пасторът произнася последните думи от погребалната служба. Тя избърса очи, издуха си носа и пое дълбоко дъх. Тръгна към гроба, за да застане до баща си.

Когато наближи, забеляза суматоха в струпаното наоколо множество. Шофьорът и телохранителят на баща й се бореха с мъж в тъмен костюм и го изтикваха насила от двора на църквата.

— Махнете си проклетите ръце от мен. Имам право да съм тук! — извика белокосият непознат, опитвайки се безуспешно да се освободи от ръцете на телохранителя.

Дейзи погледна изненадана към баща си, който беше пребледнял и трепереше от гняв. Той вдигна ръка и посочи злочестия мъж.

— Изчезвай! — изрева с пламнали от ярост очи. — Не си желан тук. Как смееш да нахълтваш в семейния ми живот?

Преди мъжът да успее да продума, телохранителят го избута от двора; някъде отдалеч долитаха само приглушените му протести.

Деди затвори за миг очи. После, възвърнал самообладание, пое дълбоко дъх и погледна към пастора.

— Продължавайте. Натрапникът го няма.

Службата продължи и хората се престориха, че странният антракт не се е случил. Дейзи прехапа устни, благодарна, че баща й не е разбрал за появата на Уил. Ако така реагираше на неканени гости, само бог знае какво щеше да сполети Уил.