Лулу Тейлър
Златна клетка (5)

5.

Увеселенията, организирани в чест на рождените дни на Дейзи, бяха легендарни. В имението Торнсайд — модерен и пищен комплекс в стил „Уилям и Мери“ в най-зелената и най-луксозна част на Съри, се появяваха цели лунапаркове и циркови тенти. Веднъж в двора на имението издигнаха приказен град с миниатюрни къщички с истински обитатели и замък с ров, където Дейзи и приятелите й да си играят. Друг път жизнерадостни осемгодишни момиченца бяха облечени като Пепеляшка от филм на „Дисни“. Стъклена колесница, теглена от бели понита, отведе пепеляшките в балната зала на имението, където се проведе празненството. Тържества се организираха не само на рождените дни. Хората още обсъждаха разточителното коледно парти на Деди — изкуствен сняг, шейни с кучешки впрягове и ледена пързалка като от вълшебна приказка и сергии, предлагащи горещ шоколад. Дядо Коледа пристигна от Лапландия, настани се в красива, обточена със светещи звездички и покрита със сняг дървена колиба и раздаде щедри подаръци на всички. Дейзи живееше с усещането, че всичко е възможно — баща й винаги щеше да сбъдва мечтите й.

За дванайсетия си рожден ден тя помоли да празнува като пораснало момиче. Поканиха целия й клас в елегантен лондонски хотел, където любимата попгрупа на Дейзи — весел квартет — забавлява гостите и после се включи в празненството. Навсякъде се виждаха познати лица, настаняваха се по канапетата и се оглеждаха за питиета, по-силни от лимонада — това бяха звездите от любимата сапунена опера на Дейзи, пристигнали от Австралия специално за тържеството й.

— Благодаря, татко! — прегърна го тя.

— Готов съм на всичко за теб, моя принцесо — отвърна той и я целуна по бузата.

Всички си мислеха колко прекрасно е да си Дейнджърфийлд и да имаш толкова любящ и щедър баща. Те обаче не бяха у дома, когато той не раздаваше подаръци и не организираше разточителни увеселения. Те не познаваха гнева му.

Дейзи беше благодарна, че яростта му не е насочена към нея. Когато баща й избухнеше, хапливият му език се насочваше срещу Джулия — критикуваше външността й, облеклото й и почти всичко, което тя харесваше. Или изливаше лошото си настроение върху Уил и Сара, децата от първия му брак. Полубратът на Дейзи Уил беше пет години по-голям от нея и изглеждаше много зрял. След него беше Сара — три години по-голяма от Дейзи, но изглеждаше по-малка, защото беше срамежлива и сдържана. Дейзи обичаше да е с брат си и със сестра си, но те живееха и при майка им Елизабет, с която баща й се беше развел, преди да се роди Дейзи. Уил и Сара учеха в училище с пансион и прекарваха ваканциите и почивните дни поравно с двамата си родители.

Когато пристигаха в Торнсайд или в Лондон, или където и да било, отначало баща им ги посрещаше радушно, но скоро раздразнителността му вземаше връх и не след дълго избухваше, защото не са оправдали очакванията му. Клетата Сара се плашеше, ставаше непохватна и плачеше, което провокираше още повече баща им. Той й отправяше жестоки и злонамерени забележки, но сякаш най-голямо удоволствие му доставяше да унижава Уил, да взема на подбив интересите му, да омаловажава постиженията му и да изисква невъзможното.

Дейзи виждаше как брат й показва гордо бележника си с надеждата баща му да го похвали и забелязваше тъгата и обидата в очите му, когато той не забелязваше доброто и се вторачваше в ниските оценки, избухваше и разкъсваше бележника. Положението се влошаваше, когато Уил доведеше приятели у дома. Всички сядаха да обядват и баща й започваше да критикува Уил пред госта, да му се присмива и да принуждава безпомощния гост да се включва в подигравките.

Заявяваше, че от него няма да излезе нищо, че понякога се чуди дали момчето наистина му е син. После изреждаше недостатъците на Уил и ласкаеше нещастния приятел: „Родителите ти сигурно се гордеят с теб; изглеждаш много уравновесено, много усърдно момче. Трябва да се избавиш от мързела, Уил. Крайно време е да се вземеш в ръце! Щях да съм горд, ако ти ми беше син.“

Дейзи недоумяваше как баща й не разбира, че постига обратния резултат. Уил затваряше сърцето си за недоволния си баща и решаваше, че не си струва да се стреми да спечели одобрението му. А болката, че го смятат за безнадежден случай, се четеше в очите му.

Джулия странеше от доведените си деца, наблюдаваше как ги измъчват с едва забележимо съчувствие в погледа, но никога не се намесваше. Напоследък тя изглеждаше сломена и безжизнена, а и кой ли би посмял да я обвини, че не иска да си навлича гнева на Деди.

Само Дейзи не ставаше прицел на яростта му. Само тя се спускаше да го прегърне, сияеща от радост. Само тя казваше искрено: „Обичам те, татко!“

С годините положението й на бащина любимка се затвърди и Сара и Уил започнаха да я отбягват. Дори майка й понякога се затрудняваше да бъде с нея, особено когато Деди и Дейзи бяха заедно. Сякаш привързаността му към нея само задълбочаваше обидата на другите от безразличието му към тях.

Дейзи не разбираше защо е така и понеже не беше в състояние да промени положението, го приемаше с детинската си логика. Баща й не беше мил с другите. Навярно те трябваше да се опитват по-усърдно да спечелят одобрението му и тогава той щеше да ги заобича, както обичаше нея.

Дейзи беше в дневната в къщата в Белгрейвия и гледаше телевизия преди вечеря. Мислеше, че на тринайсет е прекалено голяма да има бавачка, но Деди не искаше и да чуе да освободят нани Джонсън, която си тананикаше в кухнята до дневната, приготвяйки вечерята на Дейзи. Домашният телефон иззвъня, лампичката, обозначаваща кабинета на баща й, светна, Дейзи скочи от канапето и вдигна бързо слушалката.

— Да, татко?

— Слез долу, скъпа. Веднага.

Тя се спусна по стълбите, прескачайки по три стъпала наведнъж, стройна и пъргава в скъсените си джинси и балетните пантофки. Втурна се в кабинета. Баща й стоеше пред камината и пушеше неотменната си пура.

— Принцесо! — усмихна се лъчезарно той, когато тя изтича да го целуне. — Искаш ли тази вечер да си организираме нещо по-специално?

— О, какво?

— Да отидем на опера. — Лицето на баща й притъмня. — Майка ти трябваше да дойде. Но… не се чувства добре.

Дейзи знаеше какво означава това. Напоследък майка й често не се чувстваше добре. От обяд започваше да се олюлява с блуждаещи и кървясали очи и с горчив дъх. Обикновено не я виждаха вечер, а появеше ли се, винаги казваше, че не е добре и сънотворните я замайват. Таблетките уж обясняваха защо главата на майка й клюма вяло, тя заваля думите, но Дейзи не се заблуждаваше. Знаеше, че подносът с питиета в гостната привлича неудържимо майка й. Във всяка от семейните къщи имаше по един — в Торнсайд Манър, в Белгрейвия, във вилата в Тоскана, в имението в Тайланд, в алпийската къща в Гщаад. След три-четири доближавания до подноса остроумната и красноречива Джулия ставаше неузнаваема.

Дейзи ненавиждаше това, че майка й не може да устои на изкушението на бутилките — не само заради замаяното, безсловесно създание, в което се превръщаше, но и защото баща й я презираше. Понякога майка й не беше унесена и зашеметена, а истерична и духовита, но смехът и веселието неизбежно завършваха с шумни крясъци. Дейзи знаеше за кавгите, макар обикновено да се случваха, когато тя вече си беше легнала. Дебелите килими в коридорите и масивните врати поглъщаха донякъде врявата, но Дейзи разбираше, че три етажа под нея родителите й си крещят. Понякога ги чуваше ясно.

— Чудя се защо ти позволих да ме отблъснеш от него? — изкрещя веднъж майка й. — Направи го заради собствената си проклета гордост, не заради мен!

По-трудно различаваше дълбокия глас на баща си, но понякога го чуваше да изрича ужасни думи:

— Луда кучка!… Противна повлекана! Защо не се изнесеш под мостовете при другите пияници? Луда си, трябва да те затворят!

Дейзи винаги разбираше кога назрява поредната кавга и заравяше глава във възглавницата, шепнейки „престанете, престанете, престанете“ през стиснати зъби, докато най-после гласовете заглъхваха и заспиваше.

„Тази вечер няма да се карат — отдъхна си Дейзи. — Щом мама вече си е легнала, а татко ще излиза.“

— Е, какво ще кажеш? — попита я усмихнато баща й. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да! Моля те! — развълнувано възкликна тя. — Операта! Ще си легне късно! Чудесно! Какво да облека?

— Кажи на нани, че ти трябва дълга рокля — каза Деди. — Тръгваме след половин час. Побързай!

Горе нани зацъка с език; напразно беше готвила вечеря за Дейзи.

— Хапни малко все пак. Бог знае дали господин Дейнджърфийлд ще се сети да те нахрани.

Каза го обаче добродушно, защото й беше приятно да живее у Дейнджърфийлдови.

Нани влезе в просторния дрешник да потърси нещо подходящо. През шест месеца премерваха Дейзи и изпращаха мерките в парижки бутик; след две-три седмици пристигаше огромна кутия в пастелносиньо, в която под фина хартия се криеха красиви рокли, поли, ризи, жилетки от кашмир и меки детски обувки в бяло и бледорозово. Дейзи вече не харесваше тези бебешки дрехи и беше убедила баща си да я пуска да пазарува от време на време с приятелки. Нани преглеждаше закачалките.

— Според мен трябва да сложиш роклята от черно кадифе. Не е дълга, но дългите рокли и без друго не са подходящи за момиче на твоята възраст. Под коляното е и ще ти стои добре.

— Да си вържа ли косата? — попита развълнувано Дейзи и я събра на тила; русите кичури се изплъзваха измежду пръстите й.

— Не — каза строго нани. — Хубаво сресване и няколко шноли ще свършат работа.

Дейзи се спусна по стълбите след двайсет минути с чувството, че е издокарана като манекенка. Черната кадифена рокля й се струваше твърде изискана и понеже нани я беше убедила да си сложи малко блясък за устни, сега се чувстваше като истинска дама. Прииска й се да е с обувки с токчета като официалните обувки на мама, но балетните й пантофки бяха с панделки и приличаха на обувките на по-големите момичета в училището, и тя остана доволна.

Баща й я чакаше долу. Беше си сложил вечерното сако и черната копринена папийонка, а на раменете му бе наметнат бял копринен шал. Дейзи винаги смяташе, че той изглежда много представителен и елегантен във вечерно облекло, а тази вечер тя излизаше с него! Прииска й се да направи пирует на площадката пред стълбите, но се насили да пристъпва възможно най-елегантно и плавно.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа моя — каза той усмихнато. — Ела тук.

Когато застана до него, той се приведе и закопча нещо на роклята й. Тя сведе очи — диамантена брошка сияеше върху гърдите й.

— О! — ахна тя.

— Смятах да я дам на майка ти — каза баща й. — Избрах я в Париж. От „Ван Клиф и Арпелс“. Арт деко. Харесва ли ти?

— Да — отвърна Дейзи, неспособна да откъсне очи от филигранния обков, приютил сияйните диаманти.

— Мисля, че на теб ти отива повече — усмихна се баща й. — Хайде. По това време движението е натоварено.

По целия път до Кралската опера Дейзи се взираше в диамантената си брошка.