Лулу Тейлър
Златна клетка (34)

34.

Алън беше като черен облак няколко седмици след повишението на Дейзи, но не издържа дълго. Дълбоко в себе си беше добър човек и несъмнено се досещаше, че го е спасила от уволнение. Не след дълго заработиха отново заедно и нещата в хотела потръгнаха гладко. Сега й оставаше повече време и първото, за което използва повишението на заплатата, бе да се премести в по-просторен апартамент с една спалня на първия етаж в елегантна сграда в Риджънси. Купи си и малък употребяван фиат. За пръв път от години си припомни вкуса на предишния си живот. Кварталът беше пълен със скъпи магазини, ресторанти и кафенета. Богати момичета обикаляха бутиците или профучаваха по улиците в спортните си коли, придружени от красиви мъже.

„И аз щях да съм като тях — мислеше си Дейзи почти изненадано, когато в почивните дни се разминаваше с тях по тротоарите. Безгрижна. Отдадена на удоволствия. Сляпа за живота отвъд моя свят.“ Сега това й се струваше съвсем невероятно.

Когато не беше на работа, излизаше да потича (беше по-евтино, отколкото да спортува в гимнастически салон) или да пазарува — макар че предпочиташе откритията в магазините за дрехи втора употреба. Понякога ходеше сама на кино. Най-често обаче четеше книги за бизнес, „Файненшъл Таймс“ или чуждестранни вестници онлайн. Владееше съвършено френски и разбираше немски и италиански. Справяше се прилично дори с мандарин. Дори Деди не можеше да й отнеме скъпото образование.

Телефонът на бюрото й иззвъня. Тя вдигна енергично слушалката:

— Ало?

— Кристоф е.

Сърцето й се разтуптя. Поддържаха връзка, макар и предимно по имейла, и беше очевидно, че са по-близки, отколкото се полага на колеги. Той й беше началник, но и двамата не съумяваха да устоят на привличането помежду им, което се засилваше с всяка среща.

— Как си? — попита той.

— Добре… А ти?

— Добре, благодаря. Всъщност не е вярно. Не съм много добре.

Обзе я страх.

— Какво ти е?

— Нищо смъртоносно, но си навехнах лошо глезена и не мога да шофирам. Не мога и да ходя кой знае колко. Глупав инцидент, докато бях в Нант-и-Прен. Оттогава съм затворник. Съседът ме закара до болницата и обратно, но още една седмица няма да мога да карам. Работя вкъщи. Въпросът е, че тази седмица си бяхме уговорили среща…

— О, да — каза тя с нескрито разочарование.

Вместо него сигурно щеше да дойде Джон Монтгомъри и с Кристоф щяха да се видят чак след месец.

— Питах се… — Той се поколеба. — Питах се дали би дошла в Нант-и-Прен? Смяната на обстановката ще ти се отрази добре и…

Той млъкна, оставяйки недоизречени другите си съображения.

— Чудесно — отговори възторжено Дейзи. Често й беше разказвал за дома си в Северен Уелс и въображението й рисуваше идилична картина. — Но… кога?

— Не можеш да дойдеш само за един следобед — каза доволно той. — Бяхме си уговорили среща в петък. Защо не останеш и в събота, дори и в неделя, ако искаш. Ще се радвам да сме заедно.

Възцари се дълго мълчание. Дейзи мислеше. „Трябва да откажа. Трябва… Знам какво ще стане. Неизбежно е… няма да устоя.“ Идеята за два дни с него, само двамата, далеч от любопитни погледи, беше прекалено изкусителна.

— Добре — прошепна тя.

— Чудесно. Ще ти изпратя маршрута по имейла. До петък!

 

 

Малкият фиат заподскача по алеята към къщата в Нант-и-Прен — красив двуетажен чифлик, боядисан в морскосиньо, сякаш за да се слива с околните хълмове. Отвъд старата каменна ограда имаше овощна градина с обрасли с мъх дървета.

Когато наближи къщата и спря колата, златисто куче се спусна към нея с лай. Дейзи излезе от колата и кучето застана пред нея, размахало енергично опашка. Тя го погали по меката козина.

— Добро момиче! Ти си Саша, нали? Здравей, Саша.

— Здрасти!

Кристоф изкуцука от къщата, подпирайки се на бастун заради превързания глезен.

— Здравей! Как си?

Той вдигна бастуна.

— Все още инвалид, опасявам се. Виждам, че си се запознала със Саша.

— Да, прекрасна е.

Дейзи погали отново кучето по главата.

— Харесва те. — Кристоф приближи до нея, наведе се и я целуна по бузата, която пламна от допира на устните му. Тук той изглеждаше по-млад и по-щастлив. — Как мина пътуването? Дай ми чантата. Няма страшно, мога да я нося, не бой се.

Той грабна малкия сак, преметна го с лекота през рамо и двамата тръгнаха заедно към къщата. Веднага я обзе спокойно безгрижие. Чифликът беше усамотен, сгушен между овалните уелски хълмове. Вътре изглеждаше занемарен.

— Ще ми трябват няколко месеца да го постегна — каза извинително Кристоф, когато влязоха в антрето. — Но все не намирам време, а тук живея само аз.

— Харесва ми така — отвърна тя, сякаш не забелязва напуканата мазилка и паяжините, а само уюта, който излъчват традиционните уелски килими върху настланите с каменни плочи подове.

— Ела! Да изпием по чаша чай.

Той закуцука по коридора пред нея и я поведе към просторната кухня. От лъскавата черна печка струеше топлина. Върху голямата фермерска маса имаше поднос с кифлички.

— Седни — подкани я той и сложи медния чайник на печката. — Радвам се, че ти харесва — добави с усмивка. — Ако не се крепях с тази проклета пръчка, щяхме да се разходим както трябва!

— Как пострада?

— Вървях край старата железопътна линия. Спънах се на стара релса, скрита в шубрака, и си навехнах глезена. Едва се добрах до вкъщи.

— Слава богу, че си успял да се върнеш. Ами ако беше умрял там сам-самичък?

— Е, не умрях — усмихна й се Кристоф.

Изглеждаше съвсем различен в джинси и дебел вълнен пуловер. От деловия му вид нямаше и следа. Всъщност беше неустоим. Тя се запита какво ли е усещането да притисне лице в пуловера му, да го погали, да вдъхне уханието му, да се надигне на пръсти и да докосне с устни врата му…

Изчерви се при тази мисъл и се почувства неловко.

— Хмм… Донесох отчета. Да започваме, ако искаш.

Той повдигна изненадано вежди.

— Колко си съвестна! Няма ли първо да изпием чая?

— Да, да — каза Дейзи смутено. — Да! Разбира се.

Той се засмя и се обърна към чайника, от който се заиздига пара.

Докато пиеха чай и похапваха от вкусните кифлички, Кристоф й разказа как със сестра му наследили къщата от родителите си, но сестра му живеела във Франция и идвала тук само веднъж годишно с децата си. После Кристоф я изведе навън. Тръгнаха бавно през овощната градина. Дейзи се дивеше на всичко. Според нея разрухата придаваше допълнителен чар. Беше отраснала вкъщи, поддържани безупречно в съответствие с високите критерии на баща й. Нито една от тях не навяваше спомени и усещане за неспирния поток на времето.

— Ако тази къща беше моя — възкликна пламенно, — никога нямаше да я напусна!

Той я погледна изпитателно.

— Наистина ли ти харесва?

— Много.

Дейзи му се усмихна лъчезарно. След миг долови, че нещо се е променило, и затаи дъх. Кристоф се приведе и впи очи в нейните.

— Дафни… — отрони.

Тя не продума. Едва си поемаше дъх и гърлото й беше пресъхнало. Мислеше си само, че моментът е настъпил, тук е и ще се случи, независимо дали го желае или не… „Но аз го искам. Искам го.“

Тогава устните му докоснаха нейните и във вените й се разля най-сладостното усещане, което някога бе изпитвала. Устните му бяха хладни, сухи и кадифени. Тя затвори очи и инстинктивно изви глава назад, отвръщайки на целувката му, погълната от непоносимата сладост. Устните му разтвориха нейните и ръката му се плъзна по гърба й. Той се облегна на стената, прегърна я силно и тя се изправи на пръсти, обви врата му с ръце и го целуна още по-страстно. Всичко у нея се завъртя като вихрушка. Чувстваше се удивително, смайващо жива.

Най-сетне той се отдръпна и я погледна в очите. Изглеждаше озадачен, но щастлив.

— О, божичко… — каза тъжно. — Това не беше предвидено. Тоест, не биваше да е тук. Бях планирал истинска донжуановска стратегия за довечера. Снежнобели салфетки, свещи, тиха музика…

Дейзи се засмя.

— Но спонтанните мигове са най-красиви, нали?

— Да, несъмнено. — Той я целуна отново, бавно и сякаш вкусва най-изтънчено ястие. Устните му бяха сладки, а кожата му ухаеше прекрасно. Когато се разделиха, той прошепна: — Не знам докога ще устоя да чакам.

— Няма да чакаме — отвърна задъхано тя.

 

 

Когато стигнаха стаята му, и двамата изглеждаха по-напрегнати и сериозни. Бяха спрели да се смеят и се задъхваха от удоволствие, усещайки трепета на телата си и взаимното желание. В спалнята се хвърлиха върху голямото махагоново легло и навехнатият глезен на Кристоф мигом беше забравен. Сега можеха да се отдадат изцяло един на друг. Тя му помогна да смъкне пуловера и пъхна длан под ризата му. Погали твърдите му, мускулести гърди, а той плъзна ръка по гърба й и докосна нежно гърдите й.

Тя се отдаде изцяло на сладостното усещане, породено от близостта на стройното му тяло, притиснато в нейното. Раменете на Кристоф бяха загорели от слънцето и тъмната му коса блестеше на последните слънчеви лъчи. Той простена тихо, когато Дейзи разкопча ризата си, разкривайки белия копринен сутиен и меките овали на гърдите й. Той ги докосна благоговейно, шепнейки й колко е красива. След миг лежаха голи върху грубата уелска завивка, окъпани в меката светлина на залеза.

Дейзи искаше само едно — да го почувства в себе си. Когато най-после той проникна в нея, тя беше готова и изви гръб с първична жажда. Беше съвършено — сякаш тя е създадена за него, а той — за нея.

— Не спирай — прошепна умолително тя.

Нямаше нищо по-хубаво от това да разбират с каква наслада даряват другия, да четат в очите си смайване, удивление и щастие.

За пръв път Дейзи осъзна, че е възможно да се чувства толкова спокойна. Той беше уверен и сигурен, но долавяше всяко нейно движение и всяка нейна въздишка. Тя забрави всякакво неудобство и се потопи докрай в сладостното усещане.

Почти се гневеше на кулминацията, която се надигаше неумолимо у тях, защото тя щеше да сложи край на божествения момент. Най-сетне, безсилна да се съпротивлява, тя се отпусна във вихъра на жаркото торнадо, впи пръсти в гърба на Кристоф и се предаде, стенейки.

После двамата останаха прегърнати, наслаждавайки се на сладостната близост на телата си. „Колко е красив“ — помисли си Дейзи. Без дрехи беше по-красив, отколкото си го представяше. Как щеше да работи сега, след като знае какво се крие под костюма му? Което й припомни…

— Все пак не бива да отлагаме отчета — каза с глас, все още тръпнещ от наслада.

Кристоф се засмя и я целуна по косата.

— Никой не може да оспори всеотдайността ти, скъпа. Но нека първо да се облечем, преди да ми покажеш цифрите.