Лулу Тейлър
Златна клетка (57)

57.

От хеликоптера Дейзи се взираше в безкрайната тайга под тях.

Перките на хеликоптера свистяха, а сянката му се носеше по върховете на боровете.

— Необятно е! — възкликна Дейзи.

Белият пейзаж със заскрежени, приведени дървета се простираше докъдето поглед стига.

Гласът на Дарли долетя в слушалките:

— Сибир е толкова голям, че дори да беше отделна държава, пак щеше да е най-голямата страна в света.

Дейзи го стрелна с очи. Седеше до нея, облечен в непромокаемо черно сако.

— През цялото време ли ще ме засипваш с факти? Като ходещ пътеводител си.

— Мислех, че ще те заинтригувам — сви рамене той.

Тя отново се загледа в пейзажа. Да, положението наистина беше интересно, меко казано…

Дарли Рос беше влиятелен човек. След като се съгласи да назначи Дейзи за свой заместник, машината се задвижи бързо. Съобщи на Джон Монтгомъри, който се раздели с неохота с нея, но не можеше да промени положението. Договориха се Дейзи да продължи да управлява новата верига хотели от централата на „Дейнджърфийлд“, но да не участва в обновяването на другите придобивки на „Крейвън“. Уговориха се след шест месеца да преразгледат задълженията й.

За две седмици Дейзи си нае апартамент и се премести от Бристол в Лондон. Когато навлезе в града, следвана от камиона, натоварен с вещите й, я обзе невероятно усещане. След дългите години планиране най-после се завръщаше там, откъдето бе започнало всичко. Не можеше да повярва, че замисълът й наистина се е осъществил.

И колкото и невероятно да звучеше, в ръцете си държеше оръжие, способно да унищожи цялата империя „Дейнджърфийлд“. С няколко думи можеше да разобличи измамата, върху която се крепеше отделът, отговорен за хотелите. После банките щяха да изискат кредитите си и цялата старателно изградена структура щеше да рухне.

Представи си лицето на Деди, удоволствието, което щеше да изпита от отмъщението, когато той осъзнае, че отхвърленото и „убито“ от него момиче се е превърнало в Немезида и е унищожило най-безценното му притежание.

Тя обаче го ценеше не по-малко.

„Кой знае как ще постъпя в крайна сметка. Но моментът наближава“ — помисли си.

В деня, когато пристигна в централата на „Дейнджърфийлд“, й дадоха личен пропуск и указания как се борави с всички системи в голямата сграда. Пуснаха й и кратък, сладкогласно озвучен филм как е създадена „Дейнджърфийлд Груп“, как се е развивала и процъфтявала и каква привилегия е да бъде част от международния екип на компанията.

Дейзи беше влязла до такава степен в ролята на Дафни Фрейзър, че когато баща й внезапно се появи на екрана, частица от нея се запита кой, по дяволите, е този дебел мъж с боядисана коса. Той се усмихна на камерата и каза: „Радвам се, че се присъединявате към екипа ни. Ние ценим всеки негов член. Помнете, че сте част от семейството на «Дейнджърфийлд».“

Напуши я смях. Значи отново беше Дейнджърфийлд! Хмм. Усещаше, че няма да е толкова лесно.

Отначало се страхуваше ужасно да не срещне баща си, идваше на работа рано и си тръгваше дълго след края на работния ден. След няколко дни обаче осъзна, че вероятността пътищата им да се пресекат, е нищожна. Той се качваше направо в офиса на последния етаж със специалния асансьор и се срещаше само с най-висшестоящите директори, които докладваха в личния му кабинет. Въпреки това мисълта, че той се намира само няколко етажа над нея, без да подозира за присъствието й, я изпълваше с тревога. Тя стоеше в кабинета си и опознаваше дебрите на компания „Дейнджърфийлд“ — миниатюрна и невидима къртица, бавно, но сигурно проправяща си път към сърцевината й. Скоро се убеди в едно.

Всички служители на Деди го мразеха и се страхуваха от него.

В края на първата седмица Дарли я заведе в малък бар в глуха уличка, далеч от обичайните свърталища на служителите в „Дейнджърфийлд“.

Там й обясни какво всъщност представлява руската му инвестиция.

— Запознах се с бизнесмен на име Сергей Анатолски. Има интереси в хотелиерския бранш и настояваше „Дейнджърфийлд“ да инвестира в новото му начинание — свръх луксозни хотели в Москва, Санкт Петербург и Киев. Идеята ми се стори отлична…

— И реши да инвестираш? — настоя Дейзи. — Защо не представи проекта на борда?

— Хмм… — Дарли я погледна смутено. — В крайна сметка не инвестирах в хотелите му.

— О? — Тя го изгледа изпод вежди.

— Той е много убедителен. Много. Разказа ми за фантастична нова възможност за бизнес. Наскоро наследил малък парцел в Сибир и се оказало, че под земята се крият няколко милиона тона висококачествена желязна руда. Повечето мини за добив на желязо в Русия са собственост на руски стоманодобивни компании. Рядко се намират независими предприемачи.

— Желязна руда — намръщи се Дейзи. — Опасявам се, че този бранш ми е непознат.

— Желязната руда се използва за производство на коли, мобилни телефони, компютри… За почти всичко, от което се нуждае съвременният живот. Китайците дебнат всяка възможност в бранша и сключват охотно сделки за изключителни права над стоманодобива. Анатолски ми каза, че мината ще донесе цяло състояние, но му трябват допълнителни средства да я извади от земята. Обясни ми, че една финансова инжекция сега ще се удвои или утрои за нула време.

Дейзи започна да разбира как се подреждат парченцата от мозайката.

— Значи си заел пари без разрешение да инвестираш…

— Да — отвърна мрачно той. — Да компенсирам загубите, да изплатя кредитите и дори да остане нещо.

— Божичко! За такава огромна сума затворническата килия ти е в кърпа вързана! Как успя да прикриеш заема в счетоводните документи на компанията?

Той махна нетърпеливо с ръка.

— О, не е трудно. Стига да си вещ финансист. Не завинаги, разбира се, но за кратки срокове е възможно. На Анатолски му трябваше помощ бързо, защото беше използвал всичките си спестявания да изкупи дела на брат си, преди информацията за залежите да излезе наяве.

— Защо не са инвестирали китайците, щом желязото ги блазни толкова?

— Пожелали са, но при известни условия. Настояли са за съсобственост, което не устройва Сергей. Аз бях единственият с пари в брой, който не държи да участва пълноправно в компанията. Исках само да си възвърна инвестицията и да я удвоя в най-кратки срокове. Затова си стиснахме ръцете.

Дейзи го изгледа втренчено. Планът му вече й се беше изяснил. Беше хитър, несъмнено. Нов заем срещу бърза възвръщаемост, за да запълни пробойната. Или извънредно глупав, ако не проработи.

— Познаваш стария Дейнджърфийлд, нали? — попита я неочаквано Дарли.

Тя поклати глава.

— Проклето копеле! Наследил е цялото си състояние, а се държи като гениален бизнесмен. Но не е. В компанията цари хаос и ако носи печалби, то е по-скоро случайно или благодарение на факта, че в нея работят блестящи умове. Дейнджърфийлд е тиранин. Изтръгва резултати, всявайки страх. Готов е да унищожи всекиго при най-нищожен повод. Плаща добре. Предлага добри допълнителни поощрения. Компанията те поглъща, предлагайки ти заеми, помощ за училищните такси и много други апетитни придобивки. Но после ставаш роб, вещ, без право да изразяваш собствено мнение. — Той погледна унило Дейзи. — Ще се радвам да се махна. А ти си смела жена, щом искаш да останеш.

Тя примигна. Беше й странно да чуе такива думи за баща си. Всички мразеха мъжа, когото обожаваше като дете и смяташе, че никога не греши. Сега, разбира се, тя също знаеше истината.

— Няма ли начин да бъде отстранен? — попита бавно. — Не може ли някой да го измести?

Дарли поклати глава.

— Възможно е да се пенсионира. Бордът има право да го отстрани, но само на книга. Ако извадим късмет, може да умре — всички залагаме на това. Може би синът му Уил ще го замести. Той е преуспял бизнесмен в САЩ. Едва ли ще е по-лош от баща си.

Дейзи осъзна, че е прехапала устни. Хората искаха баща й да умре! Каква ужасна присъда!

— Проблемът е, че планът ми не потръгна, както се надявах — продължи недоволно той. — Мината все още не е готова да произвежда желязо. Анатолски ме убеждава, че е на една крачка от добива, но явно не е така. Всъщност следващата седмица сам ще отида да проверя какво става.

Дейзи замълча, обмисляйки думите му.

— В такъв случай — каза най-сетне — ще дойда с теб. И аз искам да видя мината. Трябва да разберем истината, преди да вземем решение.

— Ще дойдеш с мен? — учуди се Дарли.

— Разбира се — отвърна хладно тя. — Няма друг начин да ти помогна. Погрижи се да го уредиш още утре.

Сега, докато малкият хеликоптер я отнасяше неумолимо на север към сибирската мина, където ги очакваше Сергей Анатолски, Дейзи се колебаеше какво решение да вземе. Планът на Дарли й се струваше необмислен и ако разберяха, щяха да ги уволнят. След такова публично унижение щеше да е доволна, ако успее да се върне като камериерка в „Ескалибур“. Опита се да прогони тези мисли. Беше хазартна идея, но проработеше ли, щеше да е съвършеният начин да довърши всичко, което беше замислила и към което се стремеше.