Лулу Тейлър
Златна клетка (79)

79.

Мерцедесът летеше по провинциалните пътища. Уил осъзна колко му е липсвала красивата английска природа. Познатите пейзажи повдигаха духа му, стигнал напоследък мрачни бездни.

„Отдавна не съм се връщал — помисли си той. — Ще отида да видя мама. Липсва ми.“ Беше небрежен син; обаждаше й се през няколко седмици да й разкаже как живее. Зарече се да поправи грешката си веднага след като поговори със сестра си. Трябваше да уточнят много неща, и то бързо.

Спря в крайпътно заведение да изпие едно кафе и да се разтъпче. Мобилният му телефон иззвъня. Ханрати му съобщи, че са призовали отсрещната страна и тя е предложила всички заинтересовани лица да се срещнат и да се опитат да разрешат проблема без излишни разноски и без намесата на съда.

— Вестниците подеха темата — обясни Ханрати — и адвокатите на баща ти искат да уредят въпроса тихомълком.

— И още как! — възкликна мрачно Уил. — Репутацията на стареца няма да струва пукнат грош, когато всички разберат, че е мошеник, който мами собствените си деца. Добре, ние сме съгласни. Сигурен съм, че сестра ми също ще дойде.

Не добави, че баща му възнамерява да се ожени за момичето, което може да му бъде дъщеря, но тази мисъл също го измъчваше. Сънуваше как я прегръща, как тя го целува отново и прекрасното й тяло е като глина в ръцете му. Прилошаваше му, като си представяше как отблъскващият старец докосва това тяло и вкусва от блаженството, означавало толкова много за него. Събуждаше се задъхан и изпълнен с копнеж по жената, която си казваше, че мрази по-страстно, отколкото я беше обичал.

Но предложението на баща му да се срещнат и да обсъдят положението звучеше разумно. Очакваше тази среща и с ужас, и с нетърпение. От дълги години не беше заставал лице в лице с баща си.

Върна се в колата и потегли. Не след дълго видя старата ферма в края на улицата. Паркира и почука на вратата. Сестра му отвори веднага — приятна непретенциозна фигура в джинси и светлосин пуловер. Тъмночервените й коси бяха вързани хлабаво на опашка. Зеленикавите й очи — копие на неговите — грейнаха, когато го видя.

— Уил! Толкова се радвам! Влизай, влизай.

Сара го поведе по коридора към кухнята — топла, уютно разхвърляна стая, пълна с детски вещи.

— Къде са малките? — попита Уил и огледа трогателната бъркотия.

— На училище. Ще ти се зарадват много. Ще останеш, нали? Искаш ли чай?

— Да и да — засмя се той.

От цяла вечност не се беше чувствал толкова щастлив. Уютният дом на сестра му сякаш мигновено го зареди с отдавна изчерпана доза семеен живот.

— Отдавна не сме си говорили надълго и нашироко! — възкликна Сара, напълни голям червен чайник и го сложи върху масивната печка.

— Много отдавна. И за хубавото, и за лошото — добави сериозно той. — Знаеш защо съм тук… защо се върнах.

Тя кимна и на лицето й се изписа безпокойство.

— Не сме го искали, но няма друг начин. Не бива да му позволяваме да безчинства безнаказано.

Сара не отговори веднага, заета с чая и чашите. Накрая каза:

— Мисля, че постъпваш правилно, и ще те подкрепя.

Уил се усмихна.

— Благодаря, Сара. Това е правилният път, сигурен съм. Надявам се да е възможно най-безболезнен. Искаше ми се да разбера повече за фондацията, за която ти разказах, но разследването ми стигна до задънена улица. Освен това — добави той с потъмнели очи — трябва да действаме сега, преди да се ожени отново. Иначе от фонда ще изчезнат още средства.

Сара го погледна удивено.

— Ще се жени отново? Коя е тя… кога? Не съм чула.

Уил сведе очи и забеляза, че ръцете му са стиснати в юмруци, а кокалчетата са побелели.

— Някаква златотърсачка, стриптийзьорка или нещо такова. Представяш ли си?

Пребледняла, Сара се отпусна тежко на най-близкия стол.

— Стриптийзьорка? След всички приказки за честта на семейството и за знаменитото фамилно наследство… ще се ожени за стриптийзьорка?

— Така изглежда — отсече той. — Но аз няма да позволя на тази никаквица да заграби това, което принадлежи на нас.

Едва по-късно, след като момчетата се прибраха у дома и се скупчиха развълнувано около вуйчо си, след като се навечеряха и си легнаха, разговорът се върна отново към сериозната тема за семейните фондове на Дейнджърфийлдови. Съпругът на Сара — Бен — стабилен, благонадежден фермер, вечеря с тях, но се оттегли бързо, за да остави брата и сестрата да обсъдят на спокойствие семейните въпроси. Уил й обясни подробно казуса.

— Ако Дейзи беше жива — отрони той, — щеше да ни помогне. Щеше да потвърди, че картината на Гейнсбъро е продадена наскоро.

— Мислиш ли? — поклати глава Уил. — Тя му беше образ и подобие. Никога не би се обърнала срещу него.

Сара погледна тъжно брат си.

— Толкова зле се чувствам! Не биваше да скъсваме всички връзки с нея. Тя беше дете. Не беше виновна. Трябваше да постъпим по-благородно.

В ума на Уил изплува спомен — очите на малката му полусестра, когато се срещнаха на погребението на майка й, радостта и обичта, които беше зърнал в тях.

— Права си. И аз се чувствам ужасно. За последно я видях на погребението на Джулия. Помисли си, че се връщам при семейството, а аз й казах, че никога няма да бъдем близки, докато е на страната на Деди. — Той поклати тъжно глава. — Спомням си изражението й. Сгреших, че наказах нея заради гнева, който изпитвах към Деди. Но ако не беше мъртва, сега несъмнено щеше да подкрепи него.

— Никога няма да разберем — изрече тихо Сара.