Лулу Тейлър
Златна клетка (84)

84.

Дейзи седеше пред бюрото, отговаряше на имейли и уреждаше неотложни въпроси. След няколко минути щеше да се срещне с Карън О’Майли и да й връчи молбата си за напускане.

„Имам чувството, че съм била обладана от лудост — помисли си удивено. — През цялото време бях обсебена от битката с Деди. А сега всичко се стопи като мъгла. Вече ми е все едно.“

Копнееше да се върне в Нант-и-Прен с Кристоф, да вдъхне свежия чист въздух и да се разхожда безцелно часове наред.

Максин, секретарката й, почука на вратата и подаде глава с разтревожено изражение.

— Ммм… госпожице Фрейзър. Имате посетител.

— Кой?

— Ммм… — заекна смутено Максин.

— Аз.

Гласът прозвуча ясно и уверено и в следващия момент една жена се появи на прага на кабинета й. Носеше тъмнозелена кашмирена рокля с тънък кожен колан и обувки с високи токчета. На врата й беше завързан шал с леопардови шарки. Лъскавата й коса беше вързана на опашка в същия карамелен цвят като дамската й чанта, а на безименния й пръст блестеше огромен диамант. Беше момичето, за което Деди искаше да се ожени.

Изненадана, Дейзи се изправи.

— Какво обичате? — попита с поруменяло лице.

— Искам да поговорим насаме. — Тя погледна към Максин, която се оттегли бързо, затваряйки плътно вратата.

Дейзи посочи стола пред бюрото й и седна възможно най-спокойно.

— Много неочаквано посещение, госпожице… ммм…

— Наричайте ме Коко — изгледа я другата жена с хладни синьо–зелени очи. — А как да ви наричам аз?

— Дафни.

— Така ли? А Дейзи?

Дейзи се ококори и ахна. След секунда се засмя ведро.

— Съжалявам, не разбирам.

Другата жена се приведе напред със сериозно изражение.

— Мисля, че разбирате. Знам, че сте шокирана, но няма много време и трябва да работим бързо. — Тя се намръщи. — Знаете ли коя съм?

— Годеницата на шефа — отвърна хладно Дейзи, взе химикалка и я завъртя разсеяно. — Недоумявам за каква работа говорите.

Коко кимна.

— Добре. Имам много за разказване, но знам, че няма да ме изслушате, докато не ви обясня, че съм наясно коя сте и защо сте тук.

Дейзи повдигна вежди. Мислеше трескаво.

— Нима? Кажете ми. Защото изобщо не разбирам…

— Да, да… — Коко махна нетърпеливо с ръка, сякаш да пропъди недоумението й. — Първо искам да ви успокоя. Имайте ми доверие! Не съм на страната на баща ви, на ваша страна съм. Знам, че не е за вярване, но ви моля да се опитате да ми повярвате. Поне за малко, докато ме изслушате.

Дейзи се втренчи в нея, объркана, но и любопитна какво ще чуе нататък.

— Така… — Коко си пое дъх. — Знам, че сте Дейзи Дейнджърфийлд. Не бойте се… — Вдигна ръка. — Баща ви няма представа, че сте тук или че Дафни всъщност е Дейзи. Според мен сте се дегизирали страхотно.

Дейзи усети как пребледнява.

— Но…

— Знам, че са ви прогонили и са ви накарали да подпишете договор. Знам, че са инсценирали смъртта ви. Но те не знаят, че сте тук и работите за тях. — Коко отметна глава и се засмя. — Ненадминато е! Справили сте се фантастично! Поздравявам ви от все сърце!

Тя й козирува шеговито.

Дейзи се позасмя смутено, все още стъписана от начина, по който всичко излиза наяве.

— Не ви виня, че сте малко зашеметена — успокои я благородно Коко.

— Да речем, че сте права — каза Дейзи. — Как разбрахте всичко?

— Ще обясня. Да кажем, че открих университета, в който сте учили. Отначало сте се записали като Дейзи Дейнджърфийлд, но сте се дипломирали като Дафни Фрейзър. Когато потърсих въпросната Дафни, нямах представа докъде ще доведе следата. Но да ви призная, направо се изумих, че сте тук, в леговището на звяра.

Дейзи я наблюдаваше възможно най-спокойно, мъчейки се да сложи в ред обърканите си мисли и да осъзнае какво се случва и какво ще последва.

— Много добре — каза тя. — Но какво искате от мен? Не си струва да ме разобличавате пред господин Дейнджърфийлд, защото напускам компанията и ми е все едно дали ще видя нея или него отново.

— Мразиш го, нали? — мина на ти Коко. — Е, не си единствената. Брат ти и сестра ти се канят да съдят баща ти. Той краде от семейните фондове, за да финансира странични начинания. И аз им помагам, разбираш ли? — Махна отново с ръка, забелязала объркването на Дейзи. — О, много е заплетено, признавам. Ще ти разкажа всичко, но първо ми обещай да застанеш на наша страна.

Дейзи размисли за миг, после се изправи и застана до прозореца. След малко се обърна към Коко, която я наблюдаваше от стола до бюрото.

— Имам сметки за уреждане с този човек, разбира се. Но аз не съм Дейнджърфийлд. Техните проблеми вече не са мои проблеми. Желая успех на Уил и Сара, но те не са ми близки и не са били от години. А Деди не ми е баща.

Коко я изгледа втренчено и устните й се извиха в лека усмивка.

— О — отвърна тя, — на твое място не бих била толкова сигурна.