Лулу Тейлър
Златна клетка (33)

33.

„Сигурно ще свикна“ — помисли си Коко, затвори вратата на апартамента и заслиза по стълбите.

Уви се по-плътно в палтото от изкуствена кожа и високите й токчета затрополиха енергично към Бонд Стрийт. Засега новият живот я устройваше. Бяха изминали осем седмици, откакто Матю я настани в апартамента на компанията, и тя се приспособяваше добре към атмосферата в Мейфеър. Харесваше й, че е далеч от шумния и мръсен Уайтчапъл. Тук я заобикаляха пари и парите явно опазваха улиците чисти, спретнати и красиви.

„На кого се полага толкова много? — чудеше се тя. — И как да го получа и аз?“

Не се справяше зле. Матю й осигури кредитна карта и плащаше всичките й сметки. Тя живееше безгрижно и се наслаждаваше на безделието. Скоро смяташе да пусне в ход плана си. Матю щеше да се раздели с част от парите си, но защо не? Можеше да си го позволи, а в замяна получаваше много качествена стока.

Пито-платено, разбира се. На практика тя беше момиче на повикване. Обадеше ли й се, трябваше да бъде на разположение, готова да го посрещне. Засега не й пречеше. А и какви други възможности имаше? Не беше като момичетата, които виждаше всеки ден в Мейфеър да отиват забързани на работа — елегантни девойки в черни костюми с елегантни прически. Те бяха образовани и, разбира се, имаха грижовни родители, подкрепяли ги да завършат училище и колеж. Е… Коко не беше извадила такъв късмет и следователно никой нямаше право да я укорява, че се опитва да успее по единствения възможен за нея начин.

Тя сви по живописна странична уличка между мястото, където живееше, и меката на шопинга — Бонд Стрийт. Спря пред един магазин и се взря като омагьосана в роклята на манекена. Беше красива, тясна, с асиметрична кройка и разголено рамо. Пластмасовите бедра на манекена изпъкваха съблазнително. Напомняше ризница със стотиците квадратни златни пайети. Не можеше да откъсне очи от нея. Изпита неустоимо желание да я притежава. „Мога да взема каквото поискам, нали? Заслужила съм я.“

След петнайсет минути излезе от магазина, понесла сгънатата рокля в хартиена чанта и с кредитна карта, олекнала с четири хиляди лири. За да отпразнува придобивката, отиде да запали цигара на Бъркли Стрийт. Седеше на пейката, наблюдаваше минувачите и пушеше, когато нечий глас я изтръгна от унеса:

— Коко? Ти си, нали?

Обърна се изненадана. Видя едно от момичетата, които бяха танцували на празненството на Дейнджърфийлд. Шеридън беше от по-симпатичните, добросърдечно момиче от Питърсбърг.

— Аз съм. — Коко се поколеба дали да се зарадва, но все пак се усмихна. — Здрасти. Как си?

— Добре. Сега участвам в шоу в Уест Енд. Страхотно е. Може ли да седна?

— О, разбира се.

Коко се опита да потисне обзелата я завист. Шеридън осъществяваше мечтата й. Тя бе готова да захвърли и кредитната карта, и роклята, и всичко останало и да ги замени с истинска кариера с бъдеще. Животът й изглеждаше толкова забавен само допреди миг. Сега й се стори сив и празен.

— Е… — подхвана Шеридън. — Не съм те виждала от онова парти, когато заключи Хейли в тоалетната и предизвика истински фурор — засмя се тя. — Божичко, неповторимо беше!

Коко се поотпусна.

— Мислех, че всички сте ме намразили — усмихна се. — Хейли със сигурност няма да ми прости.

— О, не… Аз не понасям Хейли. Заслужи си го, глупавата крава. Е… а ти какво правиш? Търсиш ли си работа?

— Не. Няма смисъл. — Дръпна от цигарата и издуха дима. — Не съм професионална танцьорка. Никой няма да ме наеме.

— Да не си полудяла? — възкликна смаяно другото момиче. — Беше страхотна на партито! Всички онемяхме. Наистина беше неотразима.

Коко я изгледа подозрително да не би да я взема на подбив, но тя очевидно говореше искрено. Коко сви рамене.

— Е, честно казано, не знам откъде да започна.

— Не разсъждаваш положително — укори я мъдро Шеридън. — Яви се на прослушване например. Странно е, че те срещнах точно сега. Вчера бях в студиото. Роберто те търсеше. Да не би да си сменила телефонния си номер?

Мрачно предчувствие обзе Коко.

— Да. Имам нов телефон. Какво иска Роберто?

— Не знам. Но се чудеше как да те открие. Ще ти запиша номера му, ако случайно си го изгубила. — Тя бръкна в чантата си и извади химикалка и лист. Надраска го и й подаде листа. — Ще се радва да те види… — После стана и каза: — Трябва да тръгвам. Успех!

Коко се взря в телефонния номер на Роберто. Защо, за бога, искаше да се свърже с нея? Мислено се пренесе в клуба, в предишния си живот и всичко, което означаваше той. Сърцето й заби трескаво и очите й започнаха да парят. Осъзна, че се бои да се обади на Роберто. Страхуваше се, че ще поиска да я върне в клуба, в жалкия апартамент и всичко, от което се опитва да избяга.

— Няма да се върна — прошепна тя през стиснати зъби, забила нокти в дланите си. — Не мога!