Лулу Тейлър
Златна клетка (86)

86.

Кристоф чакаше Дейзи в хотела срещу адвокатската кантора. Отпиваше нервно от чашата с кафе и сновеше напред-назад из фоайето. Когато тя се втурна развълнувана към него и започна да разказва, той се засмя и я спря:

— Чакай! Не разбирам! Значи все пак наистина си Дейнджърфийлд?

— Не знам — извика тя. — Възможно е. Ще направим нови тестове. Представяш ли си! Възможно е да съм дъщеря на Деди!

Лицето на Кристоф изведнъж стана сериозно.

— Не знам как ще живее с това! Никой не би могъл!

Очите на Дейзи заблестяха радостно.

— Уил и Сара ще дойдат след минута. За толкова неща трябва да си поговорим! Всичко свърши, Кристоф! Най-после всичко излезе наяве и си възвърнах част от семейството. Толкова съм щастлива! Не мога да повярвам, че е истина!

След като Коко бе слязла от сцената, събитията се развиха бързо. Деди и Маргарет си тръгнаха. Уил промърмори:

— Сигурно ще се опита да избяга. Трябва да я наглеждаме.

В този момент обаче Сара се втурна към Дейзи и я прегърна. По лицето й се стичаха сълзи.

— Божичко, жива си! Не вярвам на очите си!

Дейзи се усмихна и кимна.

— Жива съм.

Прегърна Сара и с премрежени от сълзи очи забеляза как Уил я наблюдава. По лицето му пробягваха противоречиви чувства — удивление, смайване, неверие и накрая радост.

— Дейзи, думите са безсилни да изразят колко се радвам да те видя отново! Но… той наистина ли ти причини това?

Уил поклати глава; очевидно имаше много въпроси.

— Ще ти разкажа всичко — каза тя. — Но… може ли първо да те прегърна?

— О, да! Да! — извика той и обгърна с ръце и двете си сестри.

В хотела Дейзи, Кристоф, Уил и Сара седнаха и отвориха бутилка шампанско. Уил и Сара слушаха разказа на Дейзи съсредоточено и я засипваха с въпроси. Когато най-после разбраха всичко, и двамата бяха изумени.

— Не мога да повярвам, че е постъпил така — поклати глава Сара.

— Знаеш колко държеше на кръвта на Дейнджърфийлдови, на наследството, завещано му от дядо. — Дейзи се взря в лицата на брат си и сестра си. „Може да не са ми брат и сестра — помисли си. — Но винаги ще ги смятам за такива. А и кой знае какво ще разкрие новият ДНК-тест?“ — Когато е разбрал, че не съм му дъщеря, сигурно се е почувствал сломен и унизен. И си го е изкарал на мен.

— Но как е могъл да те прогони ей така, без нищо? — Лицето на Уил почервеня от гняв. — Знаех си, че е чудовище. Това го доказва.

— Има много недостатъци — съгласи се Дейзи. — Но той сам се наказа. Вижте докъде го доведе гордостта му — самотен е, нещастен и без никакви близки. Дори адвокатите му го зарязаха.

— Кое беше това момиче Коко и защо ти помогна? — попита Сара. — Нали беше годеница на Деди?

Уил кимна тъжно.

— Видът й подвежда. Преди известно време имахме връзка, но се разделихме, защото реших, че е на страната на Деди. Мисля, че направи всичко това, за да ми помогне.

Настана мълчание, докато двете момичета осмислят думите му.

— Смела е — каза искрено Дейзи. — Да я беше видял как дойде в кабинета ми и ми разказа всичко, което беше научила! Беше удивително! — Тя се усмихна на брат си. — Разбирам защо си я харесал.

— Харесвах я много… докато не открих, че Деди и Маргарет са й платили да ме шпионира.

Сара се усмихна.

— Очевидно е изкупила греха си. Какво мислиш за нея сега?

Той прехапа устни.

— Не знам, но няма значение. Тя си тръгна. И от нашия живот, и от този на Деди.

— Сега ще му се наложи да преклони глава — каза Дейзи. — И дори да не съм ви сестра, искам да ви помогна.

— Не говори глупости! — скастри я топло Сара. — Ти си част от семейството ни. Нелепо е да се преструваме, че не си.

— Сара е права — додаде развълнувано Уил. — Ти си нашата малка сестра. И постъпката на Деди само засилва връзката ни.

— На ваша страна съм — отбеляза Дейзи. — Ако ви потрябвам, само кажете.

— Била си много смела — каза Сара. — И двамата с Уил съжаляваме, че се отнасяхме лошо с теб, когато бяхме малки. Почувствахме се ужасно, когато помислихме, че си мъртва. Щастлива съм, че ще имаме възможност да поправим стореното и отново да сме семейство.

— И аз мисля като Сара. — Уил прегърна Дейзи през рамо. — Съжалявам…

В гърдите й забушуваха почти болезнени чувства. Вече не беше сама. Годините на борба и самота бяха приключили. Имаше Кристоф и имаше семейство.

— Благодаря — отрони тя.

Кристоф хвана ръката й, за да я успокои.

Неочаквано Сара възкликна:

— Знаете ли? Сетих се нещо! Знам къде да потърсим някои отговори.