Лулу Тейлър
Златна клетка (66)

66.

Когато Уил се качи горе, Коко тъпчеше дрехите си в куфара.

— Хей! Какво правиш? — извика той.

— На какво ти прилича? Събирам си багажа, разбира се.

— Защо?

— Защо ли? — Тя се извърна и срещна измъчения му поглед. — Заради това, което Ксандър каза! Вече знаеш истината за мен. Аз съм евтина танцьорка. Не съм като теб и приятелите ти.

Той протегна ръка и я докосна.

— Мислиш ли, че за мен това има значение?

Тя застина и се втренчи в него. Не смееше да се надява, че може би не е предвидила правилно реакцията му. Беше предположила, че ще се погнуси при мисълта как си е изкарвала прехраната и няма да иска да я вижда повече.

— Коко, явно не си била напълно искрена с мен, но мислиш ли, че не бих те разбрал? Ако наистина си била танцьорка в стриптийз клуб, както каза Ксандър, мислиш ли, че бих те съдил?

Тя сведе глава. Болка и неудобство стягаха гърдите й като възел, който само сълзите могат да освободят.

— Да… — Тя седна бавно на леглото. — Да… Мислех, че ще ме намразиш.

— Но аз не те мразя. — Той коленичи до нея и хвана ръцете й. — Коко, разбирам, че не се познаваме отдавна, но ти пробуди у мен чувства, каквито никога не съм изпитвал. Между нас се случва нещо голямо… неповторимо. Не искам да си отиваш.

Тя го погледна смаяно.

— Наистина ли?

Той се усмихна. Пъстрите му очи с цвят на мед и зеленина излъчваха топло сияние.

— Да. А сега спри да ме държиш в напрежение. Кажи ми дали и ти споделяш чувствата ми.

— Разбира се. — Усмивка озари лицето й. — Разбира се.

Прииска й се да му каже „обичам те“, но идеята й се стори абсурдна. Та те се познаваха едва от дни! Истината беше, че не можеше да си представи живот без Уил. А това е любов, нали? После внезапно осъзна, че скоро той ще й зададе и други въпроси и тя трябва да реши какво да му отговори. Разбра, че ще бъде принудена отново да излъже. Не искаше да го лъже. Не искаше да го предаде. Но имаше ли изход?

— Коко, добре ли си? — попита я Уил, забелязал как изражението й се промени. — Какво има?

— Аз… аз… Нищо. — Тя се усмихна отново. — Просто ми олекна, това е. И съжалявам, че не ти казах истината от самото начало.

— Защо да ми я казваш? Не си знаела, че отношенията ни ще се задълбочат. Миналото ти си е твоя работа. — Той погали лицето й. — Утре ще помоля Ксандър да си отиде. Не мисля, че е уместно да остава.

Нежността и съчувствието му я сломяваха. Причиняваха й по-силна болка от страха да го изгуби.

„Той не знае истината. А аз не знам дали ще посмея да му я кажа“ — помисли си тя.

В този момент Уил я целуна, кадифените му благоуханни устни разпиляха всичките й мисли и тя потъна в сладостния миг.

На другия ден Коко не видя Ксандър, но разбра, че още рано сутринта Уил го е помолил да си тръгне. През нощта заговориха за Ксандър.

— По-зле е, отколкото беше — каза й Уил с угрижено лице. — Очевидно няма никакви спирачки.

Коко прокара показалец по ръката му.

— Жалко! Когато не е пиян, е очарователен! Забавен, мил…

— Но почти винаги е пиян — заключи той.

Беше предложил на Ксандър да се подложи на лечение и да му поеме разноските, но той му беше отказал.

— Твърди, че нищо му няма — обясни на Коко, докато вечеряха в кухнята същата вечер. — Изглеждаше ужасно и очевидно се разкайваше. Извини ми се сто пъти и ме помоли да ти предам поздрави.

Тя кимна. Изпитваше облекчение, че Ксандър не е споменал нищо друго.

Беше истинско блаженство да са само двамата. Коко осъзна, че Ксандър всъщност й е направил услуга. Уил беше нежен и любвеобилен и не я разпитваше за миналото, но тя откри, че иска да му разкаже. За пръв път изпитваше желание да е искрена с някого и да сподели какво е преживяла.

— Животът ми невинаги е бил лесен — призна му тя една нощ, когато лежаха в мрака, след като се бяха любили. — Всъщност беше много тежък.

— Така ли? Стори ми се, че всичко е било наред, когато ми разказваше за родителите си, за брат си…

Тя пое дълбоко дъх.

— Излъгах те. Измислих си история. — Усети как тялото му се напряга. — Съжалявам… Просто се страхувах да не те изплаша и да те изгубя. Нямам представа кой е баща ми. Майка ми беше наркоманка. Сближих се с момчета от улична банда и когато убиха приятеля ми с нож, избягах и си намерих работа в стриптийз клуб. Не съм доброто момиче, за каквото ме смяташ.

Настана дълго мълчание. Затаила дъх, тя примигваше, за да прогони сълзите. Щеше ли да я отблъсне, както правеха всички? Или беше постъпила правилно, че най-после му се довери?

Уил хвана нежно ръката й.

— Не си точно това, за което те мислех, но знаеш ли какво? Така си по-интересна и ти се възхищавам сто пъти повече отпреди. Преобразила си се. Мисля, че си постигнала нещо удивително.

— Но не знаеш как го постигнах — изрече мрачно тя.

— Не искам да знам. Не е моя работа. — Той я прегърна и тя се притисна към гърдите му. — Страдала си много повече от мен. Как, по дяволите, бих дръзнал да те съдя? — Устните му докоснаха нейните и той прошепна: — Трябва само да ми кажеш какво искаш. Нищо друго. Времето е пред нас.

Обсипа с целувки лицето и врата й и всяко докосване разпалваше все по-силно желание. Копнежът да бъде с него се пробуди, въпреки обзелото я преди малко униние. Сега го усещаше дори по-остро. Той знаеше истината за миналото й и въпреки това я искаше. Галеше раменете, гърба и кръста й, а устните му се насочиха към гърдите й. Той всмукна едното й зърно — първо нежно, после по-силно, докато от устните й се изтръгна въздишка и тя отметна глава.

Дланта му се спусна надолу по корема й и докосна леко венериния й хълм, изпращайки сладостен трепет по цялото й тяло. Силните му пръсти я замилваха нежно. Неудържимо желание я обля като вълна и тя се плъзна надолу, целувайки тялото му. Накрая устните й стигнаха слабините му.

— Коко — прошепна той, — влудяваш ме.

Тя прокара език по пениса му и го всмука. Уил простена отново и я погали по косите. Тя копнееше да го усети в себе си и след като го доведе почти до края с уста, се отпусна по гръб. Той проникна в нея и тя въздъхна с наслада. Двамата се вкопчиха един в друг и тя усети как тялото му се извива като дъга. И тя беше близо, но погълната от екстаза му, сякаш бе забравила за миг глада на собственото си тяло. Той плъзна ръка надолу, където клиторът й го очакваше, втвърден и почти непоносимо изтръпнал, и без да излиза от нея, я доведе до такъв разтърсващ оргазъм, че тя изкрещя и заби нокти в гърба му.

Останаха прегърнати, изтощени до краен предел, и след миг заспаха.

Уил не се промени никак дори след признанията й и най-сетне Коко се довери и на него, и на чувствата му. „Сигурно наистина държи на мен — мислеше си. — Може би дори… ме обича.“

Почувства се сигурна и сърцето й ликуваше, опиянено от новия живот с мъжа, когото започваше да обожава. Всеки ден споделяше частица от болката и отчаянието, които беше преживяла, и всеки ден той сякаш отмиваше болката и отчаянието от душата й. Коко се опитваше да не мисли за мрачната тайна, която криеше от него.

„Ще намеря изход — заричаше се. — Ще измисля нещо. Но не днес.“

Междувременно Уил й разказваше как напредва битката с баща му. Беше наел екип детективи, които да разбулят мистерията около фондация „Дейнджърфийлд“.

— Обвита е в тайнственост — каза й веднъж. — Регистрирана е в Швейцария и на пръв поглед финансира медицински изследвания, но все още не знаем точно какви. Каквито и да са, очевидно им носят добри доходи. Имам известни подозрения какво става. Но в момента Дейзи ме интересува повече. Хората ми докладваха, че години наред от нея е нямало и следа. Сякаш е изчезнала дълго преди да умре. Решен съм да стигна до дъното.

Коко го слушаше и съзнаваше, че я бяха изпратили да научи точно това.

Една вечер се бяха сгушили на канапето в дневната и гледаха телевизия, когато се чу звънецът. Носеха им пицата, която бяха поръчали, разбира се, и трябваше да отворят те, понеже Мария я нямаше. Уил стана и се протегна.

— Имаш ли дребни за бакшиш? — попита я, потупвайки джобовете си. — Днес нямам нищо.

— Разбира се — отговори Коко. — В портфейла ми има пари. Вземи си.

После се обърна отново към екрана, заслушана с половин ухо как Уил разговаря с доставчика. След няколко минути погледна към вратата. Къде беше Уил? Защо не идваше? Намръщи се, но след секунда той влезе бавно в стаята. Не носеше никакви пици. Стискаше бял хартиен правоъгълник и се взираше в него с ужасено лице.

— Какво е това? — попита го разтревожено, докато вървеше към нея. Надигна се и повтори: — Какво е?

Той застана до нея и й подаде листа с треперещи ръце.

— Ето какво е — отвърна с ужасяващ дрезгав глас.

Тя го погледна и усети как тялото й се вледенява.

— Не очаквах това, Коко — каза той. — Всичко друго, но не и това.

Беше чек за сто лири от престижна банка, подписан лично от Деди Дейнджърфийлд.