Лулу Тейлър
Златна клетка (52)

52.

Ксандър нае кола и двамата поеха към Западен Холивуд. Имението на Уил Дейнджърфийлд се намираше в селище в планината Санта Моника, наречено „Птичи улици“. Живописни шосета, обрамчени от дървета, се виеха по хълмовете. Край тях се редяха просторни къщи от всякакви разновидности и стилове. Коко ги оглеждаше, удивена от размерите им. Спряха пред висока порта и Ксандър натисна електрическия звънец на стената. После обясни в миниатюрния домофон:

— Ксандър Маккоркъндейл. За Уил Смит.

Вратите се плъзнаха настрани потеглиха напред по павираната алея, заобиколиха малък хълм и се насочиха към внушителната бяла фасада на къщата. Ксандър изключи двигателя и двамата слязоха.

— Леле! — възкликна Коко и си вдигна тъмните очила. Беше подбрала много внимателно дрехите си — бели джинси, които подчертаваха дългите й крака и елегантна бледо синя блуза с дълбоко, набрано деколте. — Нямах представа, че е толкова голяма.

— Може да си го позволи. В компютърните игри има много пари. Хайде!

Застанаха пред високата входна врата от светло дърво и Ксандър натисна бутона върху таблото, вградено в стената до нея. Вратата се отвори. Коко затаи дъх. Часът беше ударил. След миг осъзна, че пред нея стои дребна латиноамериканка в бяла униформа. Очевидно не беше Уил Дейнджърфийлд.

— Добро утро. Заповядайте, моля.

Жената отстъпи назад и затвори вратата, след като влязоха. Коко се огледа. Намираха се в просторно преддверие с врати наляво и надясно. Огромни платна на съвременни художници висяха на срещуположните стени. Голямо стълбище от стомана и стъкло отвеждаше нагоре. Цялата четириметрова задна стена беше от стъкло и от нея се виждаше безупречно поддържана градина в японски стил. Широк коридор със стъклен покрив, успореден на градината, отвеждаше към друго крило на къщата. Икономката ги поведе по него с думите:

— Господин Уилям е в кабинета си.

Сърцето на Коко затуптя трескаво и тя си наложи да диша равномерно. От първото изпитание я деляха секунди. Щеше ли да го издържи?

Икономката спря пред една врата и почука.

— Да? — долетя глас отвътре.

— Гостите ви, сър.

— Идвам.

След миг вратата се отвори и пред тях застана Уил Дейнджърфийлд. Тя веднага осъзна колко огромна е разликата между образа на снимка и на живо. Дълбоко в себе си сякаш бе очаквала да види малко момче без предни зъби или върлинест тийнейджър. Но нищо не беше я подготвило за Уил Дейнджърфийлд от плът и кръв. Почувства се, сякаш са я ударили с юмрук по корема. Дъхът й секна.

Той беше висок, много по-висок, отколкото си го представяше. Сигурно беше поне метър и деветдесет. Широките му рамене и гърди изглеждаха здрави и мускулести под тениската. Джинсите му — марка, която не познаваше, но очевидно модерна — прилепваха плътно по бедрата му. Не очакваше физическото му присъствие да й окаже такова въздействие. Почувства мигновено привличане. Първият й импулс беше да протегне ръка и да го докосне, да прокара длан по гърдите и по твърдия му бицепс, да погали врата му и да придърпа лицето му към своето.

Лицето… Мислеше, че знае как изглежда Уил Дейнджърфийлд, но сега осъзна, че е нямала никаква представа. Въображението й рисуваше момче, а пред нея стоеше мъж — с волева брадичка, с добре оформени, скептични устни, прав нос и очи, от които не можеш да откъснеш поглед. Бяха пъстри — в зелено, лешниково и медни есенни нюанси — красиво оформени и с тъмни вежди и мигли. Уил Дейнджърфийлд беше красавец.

Зави й се свят, сякаш току-що е слязла от бясна въртележка и краката й се подгъват. В слабините си усещаше странно туптене — приятно и същевременно почти болезнено.

Той се взираше в нея с неразгадаемо изражение.

За две секунди Коко успя да изпита необичайната сила на страстта от пръв поглед.

— Здрасти, Уил! — поздрави Ксандър, сляп за реакцията й.

Пристъпи напред и хвана ръката на приятеля си. Разтърси я и го потупа по рамото.

— Как си, старче? Отдавна не сме се виждали!

За частица от секундата Уил продължи да се взира в Коко, после погледна Ксандър и по лицето му се разля усмивка.

— Здрасти, Ксандър. Добре дошъл! Радвам се да те видя. Заповядайте в кабинета ми!

Уил отстъпи, за да влязат. Стаята беше просторна и светла, също с остъклена стена, този път отвеждаща към тераса. Трите други стени опасваха голяма маса с форма на подкова, върху която беше струпано компютърно оборудване — екрани, тонколони, принтери, кабели, волани и купища компютърни игри.

— О, щабквартирата! — възкликна Ксандър и се огледа. — Туптящото сърце на империята ти.

— Това е само домашният ми офис — отвърна Уил. — Истинската работа върши екипът ми в града. — Той се обърна към Коко, която веднага отмести очи с надеждата да не е забелязал втренчения й поглед. — Няма ли да ни запознаеш?

— О, да — каза нехайно Ксандър. — Това е Коко, приятелка от Лондон. Пътуваме заедно.

— Аха — кимна Уил.

— Приятно ми е — обади се Коко.

Гласът й прозвуча необичайно тънък и тих, сякаш още не е успяла да си поеме дъх. „Изневерявам на себе си — помисли си удивено тя. — Наистина ли се срамувам?“

— И на мен — усмихна й се бегло той и после лицето му отново възвърна неразгадаемото си изражение. — Искате ли да пийнете нещо?

— Аз бих изпил една бира — отговори Ксандър.

— В единайсет и трийсет преди обяд?

— Всяко време е бирено време — заяви ухилено гостът.

— Е, може би си прав — сви рамене Уил. — Нека да е бира, щом искаш. Аз ще пия айскафе. Коко?

— И аз.

Полагаше неимоверни усилия да говори, както я бяха учили. Не биваше да забравя уроците точно сега, но в присъствието на Уил не успяваше да се съсредоточи.

Той ги поведе обратно по дългия коридор към кухнята. Тя сияеше — калифорнийското слънце озаряваше чистите бели повърхности. Той отвори най-големия хладилник, който беше виждала, и извади бира за Ксандър и айскафе за тях двамата. После ги изведе на терасата, където шезлонги и столове бяха подредени около каменни статуи и сандъчета с лавандула.

— Е? Какво те води в Лос Анджелис? — попита Уил и Ксандър подхвана версията, която бяха подготвили, за да обяснят присъствието си тук. Разказа я на две на три, очевидно нетърпелив да си побъбри свободно с Уил.

Коко седеше мълчаливо и слушаше, мислейки си, че историята звучи абсурдно и неправдоподобно, но домакинът им явно я прие за чиста монета.

„Това не биваше да се случва — каза си тя, внезапно обзета от страх. — Не биваше да се влюбвам в него. Но… но се случи.“

Не беше се чувствала така след Джамал. Всъщност не помнеше някога да се е чувствала точно така — сякаш огромна част от нея ненадейно е оживяла и я поглъща.

— Къде сте отседнали? — попита Уил.

Ксандър му описа духовито няколко дребни гафа в хотела, после сви рамене и добави:

— Но ще свърши работа. Искам да кажа… всичко е наред. Винаги можем да се преместим, ако не ни харесва.

— Глупости! — каза Уил, точно както се надяваше Ксандър. — Елате при мен за няколко дни! Имам място, колкото щеш!

— Хей, не бива да се натрапваме така!

— Няма проблем, наистина. Приятелката ми не е тук в момента. Сам съм. Ще се чувствате като у дома си.

„Приятелка?“ — помисли си Коко и сърцето й се сви. После чу „сам съм“ и нещо запърха в нея.

— Много мило от твоя страна — каза тя. — С радост ще приемем поканата, нали, Ксандър? Стига да си сигурен?

Уил я погледна и се усмихна:

— Сигурен съм, разбира се. Елате следобед.

„Триста мълнии — помисли си Коко и стисна още по-здраво чашата си, усетила как коленете й се разтреперват от тази усмивка. — Ще бъде по-сложно, отколкото предполагах.“