Лулу Тейлър
Златна клетка (10)

10.

Плъзгането и пляскането на балетни пантофки по дъсчения под се чуваше въпреки силните акорди на пианото, ехтящи в залата.

Шанел се движеше като в транс. Музиката отекваше дълбоко в нея и тя трябваше да откликне. Танцът беше кратък, но труден и тя беше упражнявала сотетата и пиетата безкрайно, за да ги изпълни със съвършена лекота.

Приключи приведена, с разперени ръце, изопнат напред крак и сведена глава. Когато музиката заглъхна, усети как се връща отново в тялото си. Зрителите помълчаха за миг, после възрастната беловласа жена, дошла да я види, кимна рязко и каза:

— Благодаря, госпожице Хюз. Свободна сте.

Шанел направи реверанс, както я бяха учили, и изтича към плъзгащите се врати на залата. Извърна се да улови погледа на учителката си, да зърне усмивката и намигването и излезе.

В съблекалнята друго момиче от класа й се подготвяше — увиваше ефирната пачка около кръста си и напрегнато се оглеждаше в огледалото да провери, че нито едно косъмче не се е изплъзнало от кока й.

— Как беше? — попита тя, когато Шанел влезе.

Шанел сви рамене.

— Добре, мисля. Ще видим.

Другото момиче беше обзето от сценична треска.

— Късметлийка си, че приключи!

Шанел кимна и изу пантофките си, но не беше съгласна. Искаше й се да продължава да танцува. Нищо друго в живота й не я караше да се чувства така. Само танцът прогонваше тъгата, гнева и еднообразието.

Излизаше от балетната школа, преметнала чанта през рамо, когато госпожа Форд я настигна забързано.

— Шанел! — извика й тя.

Момичето спря и се обърна.

— Да?

— Справи се много добре — усмихна се госпожа Форд. Очите й блестяха. — Беше най-добрата днес. Мисля, че имаш шанс.

— Благодаря, госпожо Форд.

— Ще те уведомя веднага щом разбера.

Шанел тръгна към автобусната спирка. От една страна, беше въодушевена. Възможно ли бе наистина да спечели място в балетното училище? Ала… от друга… нямаше начин да събере таксата. Единствената й надежда беше да получи стипендия, но критериите бяха много високи. Момичета от цял свят се състезаваха за свободните места. Тя имаше нищожен или никакъв шанс.

Не знаеше от какво да се страхува повече — да получи мястото или да не го получи. И в двата случая за нея сякаш нямаше особена надежда.

Писмото пристигна три дни по-късно — в съботното утро. Шанел чу хлопването на пощенската кутия на входната врата и разбра, че пощальонът е дошъл. Втурна се в коридора и взе тънкия бял плик с печат от балетното училище. Отвори го с треперещи ръце и пръсти, вдървени от напрежение.

Извади писмото и го прочете. Ахна и седна на пода; краката й се подкосиха. Не получаваше пълна стипендия, но й предлагаха двайсет процента по-ниска такса.

Шанел притисна развълнувано писмото до гърдите си. Сърцето й биеше трескаво. Беше приета! Щеше да учи балет! Госпожа Форд я бе предупредила да не възлага прекалено големи надежди, защото на петнайсет е голяма да започне сериозно обучение… навярно прекалено голяма.

Обясни й, че е трябвало да започне преди години. Но явно преподавателите в училището искаха да й предоставят възможност.

— Какво ахкаш? — Мишел застана намръщено пред нея. — Какво е това?

— От балетното училище е, мамо — заекна Шанел и й подаде писмото.

Мишел го взе, прочете го и го върна на дъщеря си с безизразно лице.

— Е… как ти се струва?

— Знаеш какво мисля. Мисля, че не можем да си го позволим.

— Но, мамо…

Лицето на майка й ненадейно се промени — сгърчи се от гняв и очите й пламнаха.

— Казах ти да не ходиш на проклетото прослушване! Казах ти какво ще стане, но не ме послуша! Как, по дяволите, си представяш да плащаме такси? Балетът не е за хора като нас. Колко пъти да ти го повтарям?

— Но те ми предлагат отстъпка!

— Отстъпка от двайсетте хиляди или колкото там искат? Ами останалото? Знаеш, че не мога да намеря толкова пари. — Тя дръпна писмото от ръцете на дъщеря си и го разкъса, захвърляйки парчетата по килима. — Забрави, Шанел! Не биваше изобщо да ти позволявам да се явяваш.

Момичето наблюдаваше ужасено как парчетата от безценното писмо летят към пода. Разхлипа се отчаяно. Събра парчетата и се изправи.

— Мразя те! — изкрещя. — Мразя те.

— И аз те мразя — отвърна Мишел, но тя вече беше излязла.

Хукна по улицата. Беше топъл ден и много хора се разхождаха. Тя тичаше между тях, устремила се към целта си.

След пет минути спря пред къщата на Гас и задумка по входната врата.

— Гас! — извика задъхано. — Отвори!

Удари с юмрук вратата и тя внезапно се открехна. Зад нея се появи намръщеният Гас.

— О, малката Шанел! Какво става? Влез!

Шанел седна в кухнята, пое си дъх и му обясни всичко.

— Помислих, че е извънреден случай — каза поуспокоено той и се зае да свари чай.

— Наистина е извънреден случай — настоя Шанел. — Приемат ме в балетното училище.

— Поздравления, млада госпожице. Значи учителката ти е имала право. Талантлива си.

Гас й се усмихна и тя му подаде разкъсаното писмо, избърса горещите сълзи от очите си и подсмръкна.

— Какво е това?

— Писмото. Мама го скъса. Казва, че не може да се запиша.

— О! — Той я погледна съчувствено и се залови да подрежда парчетата от скъсания лист. — Да, виждам печата на училището. Срамота! Защо го скъса майка ти?

— Защото не можем да си го позволим. — Отчаянието отново я обзе и тя се разплака още по-неудържимо. — Но това е единствената ми мечта! О, Гас, ти ми подари уроците. Дори ги удължи не за една, а за две години. Не можеш ли да платиш и за училището?

Таеше тази надежда през цялото време. Все пак той й се притече на помощ веднъж, плащайки уроците й по балет. За нея Гас беше приказният кръстник, който винаги я спасява.

Неразгадаемите му тъмнокафяви очи се втренчиха в нея. Той й подаде чаша чай, от която се надигаше пара, и седна до масата срещу нея.

— Опасявам се, че съм те подвел — каза тихо. — Не знам каква е таксата за балетното училище, но подозирам, че въпреки отстъпката остават няколко хиляди годишно. Нямам толкова пари, Шанел, и съжалявам, ако съм създал погрешно впечатление.

— Как така? — избухна тя. — Ти си различен от нас! Богат си!

Гас се взря за миг в масата.

— Вярно е, че не съм като повечето хора, които живеят тук. И навремето наистина имах малко пари. Сега обаче нямам. Съжалявам. Ако имах, щях да ти ги дам, без да се замисля. Но не съм богат.

Тя се разплака още по-сърцераздирателно, бършейки нос в ръкава на блузата си. Отблъсна стола назад и скочи на крака.

— Не ти вярвам! — изкрещя, неспособна да приеме факта, че надеждите й са рухнали. — И ти си като другите… не ти пука за мен и за желанията ми! Всички сте решили да ми съсипете живота. Майната ви!

Тя излетя разплакана от къщата. Не знаеше къде отива, но искаше да остане сама с разбитото си сърце и с надеждите, унищожени като безценното й писмо.