Лулу Тейлър
Златна клетка (21)

21.
Две години по-късно

Коко уви крак високо около сребърния пилон и отметна глава. Заизвива ръце в такт с музиката и гърдите й се залюляха изкусително. Носеше сандали с много високи токчета и символична сребриста препаска, закриваща венериния й хълм. Отзад тънката ивица плат се впиваше между хълбоците й. Освен това лицето й беше покрито с тонове грим. Тежкият грим беше задължителен, за да се вижда в приглушената светлина на клуба. На клиентите им харесваше — това беше представата им за изящество. Когато светлините се отразяваха в лъсналите от червило устни на момичетата, те изглеждаха, сякаш са овлажнели и разтворени от възбуда.

Коко завъртя хълбоци и се повдигна върху пилона, за да се спусне изящно на подиума. Много упражнения и сила се изискваха, за да изглежда движението естествено, но тя танцуваше в клуба от доста време и беше, както се изразяваше Роберто, природен талант, фигурата й също сякаш беше създадена за стриптийз — дълги крака и строен торс, гладък корем със сребърна халка на пъпа, закръглени, стегнати гърди и изящни ръце. Дългата до раменете й коса беше боядисана в платиненорусо и тя й придаваше чорлаво небрежен вид в бунтарския стил на седемдесетте. Клиентите явно го харесваха — тя беше сред момичетата, които най-често получаваха покани за частни танци в задната стая.

Правилото гласеше: „Никакво пипане“. Мъжете трябваше само да гледат, докато тя се извива на сантиметри от тях, върти хълбоци, прокарва длан по гърдите си и ги наблюдава през притворени клепачи.

Понякога ги измъчваше още повече — смъкваше препаската, за да зърнат какво крие, и виждаше как те се задъхват и зениците им се разширяват.

Това обаче се случваше рядко, защото в повечето случаи не можеше да понася клиентите. Ненавиждаше онези, които седяха, сякаш не забелязват, че красиво полуголо момиче танцува пред очите им. Странно, но именно те й даваха най-много пари.

Най-силно мразеше похотливите копелета, които си въобразяваха, че е позволено да я докосват и да я опипват, сякаш е парче месо. Според тях частен танц означаваше, че са я купили за каквото пожелаят — посягаха към зърната на гърдите й или се опитваха да пъхнат горещите си пръсти под препаската й.

Тя ги ругаеше, отблъскваше ги и извикваше Сам или Роберто. Роберто не й помагаше кой знае колко, но поне присъствието му възпираше натрапниците. Сам внушаваше респект с размерите си и разясняваше много съвестно забраната за пипане, но рядко изхвърляха клиенти. Разбираха се, че друго момиче може да прояви повече сговорчивост срещу допълнителна десетачка или двайсетачка. Не и Коко обаче. Тя не се продаваше. Поне доскоро.

Коко се завъртя за последен път около пилона. Стъпалата й сочеха тавана, а главата почти докосваше пода. Музиката стихна и танцът приключи. Тя слезе и напусна сцената, разминавайки се с Канди, която подскачаше нервно зад кулисите, очаквайки да й дойде редът. В съблекалнята Бланш се гримираше. Беше висока почти метър и деветдесет, чернокожо момиче с изваяна фигура и кожа, сияеща в светлината на прожекторите.

— Как мина? — попита Бланш.

— Добре — сви рамене Коко. — Както обикновено. Още няма много хора.

— Ще заприиждат по-късно, нали? — усмихна й се отражението на Бланш в огледалото. — Слушай, скъпа, имам покана за по-късно. Интересува ли те?

Коко си взе хавлията и си избърса ръцете. Беше се изпотила доста. Танците на пилон бяха добър начин да поддържа стройна фигура.

— Обичайното. Нашият човек от Спиталфийлдс, помниш ли? Преди няколко седмици? Много му харесало. Иска същото.

— Аха.

Коко започна да си бърше краката. Дължеше много на Бланш. Тя й намери тази работа, когато нямаше друга и нямаше къде да живее. Бланш каза на Роберто да я обучи и измисли дуета им, който клиентите винаги посрещаха въодушевено. Бланш измисли и новото й име.

— Забавно е, нали? — попита тя. — Аз съм черна и се наричам Бланш, което означава „бял“. А ти си бяла, а ще те наричаме Коко, което си е черно. Тъмнокафяво по-скоро, но все пак става, нали? — При тези думи на устните й се беше появила заразителната й усмивка. — Забавно е и защото отговаря на истинското ти име. Шанел. Коко. Като Коко Шанел.

Идеята допадна веднага на Коко. Искаше ново начало и го получаваше — беше напуснала Южен Лондон и беше дошла на изток. Въпреки всички онези надписи върху стълба Джамал бързо щеше да потъне в забвение, знаеше го.

Мишел не се разтревожи особено, когато Шанел обяви, че заминава. Каза й да се пази и да й дойде скоро на гости. Не я попита как смята да се издържа. Вероятно предполагаше, че ще кандидатства за общински апартамент и за социални помощи, ще забременее и ще води същия живот като нея.

Шанел не почувства нищо, когато нарами раницата и напусна малката къща. Не знаеше дали ще се върне и ще види отново майка си. Знаеше само, че животът тук бе станал толкова мрачен и отчаян, че непременно трябваше да отиде някъде, където да остане сама и да излекува раните си.

Не стигна много далеч — прекоси реката и се установи в източната част на града, но тя й се струваше като нов свят, пълен с непознати лица. Скита няколко нощи — през първата броди по улиците, през втората спа в парка и нищо лошо не я сполетя, но разбираше, че не бива да рискува. Рано или късно безпризорните млади момичета ставаха жертви на насилници. Една вечер седна в местна кръчма и си поръча питие и топло ядене с последната десетачка, която беше измъкнала от портфейла на Мишел. Заговори се с групичка хипита, приютили се в изоставена къща, и те я поканиха при тях. Отначало й беше приятно — дадоха й няколко възглавници и спален чувал и я настаниха в един ъгъл. Скоро обаче този живот й омръзна. Трябваше да припечели пари, не можеше да кандидатства за социална помощ без истински адрес и нямаше представа какво изобщо ще прави. Не можеше да живее с подаянията на хипитата — консерви с боб и варени спагети.

Срещна Бланш четири месеца по-късно. Запознаха се в една кръчма и веднага се харесаха. Бланш й предложи работа в клуба и й намери апартамент, където да отседне. Решението й се стори толкова очевидно, че се почуди как не се е сетила по-рано. Все пак единственото, което умееше, бяха танците. Отначало й изглеждаше като спасение — източник на доходи, квартира в Уайтчапъл, постоянна работа. Разбираше обаче, че трябва да се измъкне възможно най-скоро, ако иска да постигне нещо по-добро. Усещаше смътно, че заради Джамал и обичта, с която я обграждаше, не бива дълго да се върти около пилона, за да забавлява други мъже.

Засега обаче трябваше да се задоволи с новото име, новия външен вид с платиненорусата коса и с новите умения, които беше усвоила.

Бланш не правеше свирки на клиентите като другите момичета.

— Аз съм от класа — казваше на всеослушание тя, — а да духаш на някого в задната стаичка не е класно.

За Бланш да бъде от класа означаваше да е момиче на повикване.

— Мъже, жени, двойки — обясни с усмивка тя на Коко какво прави след работното време. — Но аз поставям условията.

Коко не се стъписа особено от допълнителните й занимания. Нищо не я шокираше много, особено сега. Откакто бе напуснала Пекам, не изпитваше кой знае какво — освен гняв и омраза, насочени към мъжете, за които танцуваше.

„Животът е тежък, по дяволите — мислеше си. — Трябва да се грижиш за себе си или някой ще те прецака здраво.“

Една вечер Бланш й каза, че клиент на клуба е харесал толкова много двойното им изпълнение, че ги е поканил в апартамента си да му изнесат частно представление.

— Какво мислиш? — засмя се тя. — Мисля, че човекът е наред. Има хубав костюм. Изглежда фрашкан с мангизи. Живее в Спиталфийлдс. Съвсем наблизо. Предлага ни по пет стотачки.

Пет стотачки. За около час. Коко не беше правила такова нещо преди, но навярно си струваше да опита. А и парите й трябваха.

— Нали знаеш… че частните представления са по-различни от танците тук — каза й ведро Бланш. — Има и други неща. И ако някой иска две момичета… е… — Тя се приближи до Шанел и я докосна леко по ръката. — Не бива да те е страх, ако нямаш опит — прошепна й. Очите й бяха като тъмен шоколад, а устните — меки като кадифе. — Аз имам. Знам какво е. Може дори да ти хареса.

Коко я изгледа втренчено и за миг й се стори, че се взира в очите на Джамал. Усети как я пронизва остра болка и ужасен копнеж. Джамал й липсваше толкова много. Зави й се свят. Преглътна — гърлото й беше пресъхнало.

— Е? — настоя Бланш.

— Добре — отвърна Коко. — Добре. Ще дойда.

След това нощта сякаш се превърна в сън. Смяната им свърши в два след полунощ и те взеха такси до Спиталфийлдс. Под палтата носеха само бельо. Мъжът ги чакаше в апартамента си. Нарече ги „дами“ и ги почерпи с истинско шампанско. После им предложи кока. Бланш прие, но Коко отказа.

След малко Бланш го помоли да пусне музика и затанцува бавно. Смъкна коженото палто и танцът й стана по-чувствен. Полюшваше и извиваше прелестното си тяло пред седналия на канапето мъж. Той я наблюдаваше с лека усмивка и отпиваше от чашата с шампанско.

Бланш тръгна с танцова стъпка към Коко и протегна ръка да й помогне да стане. Тя се раздвижи и влезе бързо в ритъм. Използваше наученото на сцената в клуба, но движенията й не бяха толкова предизвикателни. Постепенно й стана приятно да следва мелодията, да усеща топлината на луксозния апартамент, да се чувства лека и все по-замаяна от алкохола.

Бланш се приближи до нея, поклащайки се в ритъма на музиката. Когато гърдите й почти докоснаха Коко, тя се усмихна и се приведе напред, за да стигне устните й и я целуна. Мъжът на канапето промърмори нещо одобрително и Бланш притисна устните си по-плътно в нейните, прокарвайки длани по ръцете и гърба.

Коко откри, че усещането е приятно, хареса й докосването на меките, чувствени устни и когато другата жена разтвори устата й с върха на езика си, й се стори най-естественото нещо на света да се поддаде. Беше различно от студените, механични танци, които изпълняваше за мъжете в клуба. Сега почувства, че Бланш иска да й достави удоволствие, че мъжът, който ги наблюдава, иска да се наслаждават. Тя се отпусна и реши да се остави на течението.

Спомни си онази нощ, спомни си как е гола на пода с Бланш и оставя другото момиче да прави каквото иска. Спомни си как мъжът ги поведе към спалнята, където легна до тях на огромното легло със сатенени чаршафи. Спомни си насладата, която разтърси тялото й накрая, когато мъжът проникна дълбоко в нея, докато пръстите и езикът на Бланш я галеха.

Това беше първото й сексуално преживяване след Джамал и наред с облекчението тя се почувства като предателка. По-приятно от изпитаната наслада обаче беше усещането, че я обичат, че забравя за миг болката и непрестанния копнеж по Джамал.

— Е? — попита я Бланш и започна да нанася на миглите си спирала. — Какво ще кажеш?

— Не знам.

Коко седна до нея на стола пред тоалетната масичка, която всички момичета използваха. Прокара пръсти през платинената си коса и взе гребен.

— Сигурно си много богата в момента, щом не те блазнят пет стотачки.

— Не съм. Всъщност ми трябват пари. Но не съм сигурна дали искам…

— Хайде, скъпа. Чаша шампанско? Безплатна кока. Е, знам, че не употребяваш, но аз не отказвам. И малко любов в топло легло? Какво толкова? Двете сме добри партньорки, не мислиш ли?

Това бе една от причините Коко да се колебае. Много момичета в света на танците бяха бисексуални или лесбийки и тя се безпокоеше, че другото момиче се влюбва в нея.

— Тази вечер не — каза. — Имам работа в апартамента. Може би друг път.

— Да не си полудяла? — поклати глава Бланш и се взря отново в огледалото, стиснала тубичка червило. — Може да предложа на Канди, но няма да е същото. Личеше си, че онзи те харесва много.

В този момент влезе Роберто, усмихна се и застана демонстративно пред тях с ръце на кръста.

— Момичета! — заяви драматично той. — Подготвил съм ви нещо много вълнуващо. Не включва никакви лесбийски номера! — Той се шмугна между тях и ги прегърна през раменете. — Казвам ви, че ще ме разцелувате за това! Сериозно! Е? Искате ли да го чуете?