Лулу Тейлър
Златна клетка (83)

83.

Уил седеше пред бюрото в апартамента си в „Мандарин Ориентал“ и се взираше в екрана на компютъра. Голямата среща щеше да се състои след два дни и той беше решен да се подготви. Ако извадеха късмет, напрежението щеше да докара сърдечен удар на стареца, който да го покоси на място и да им спести неприятностите.

„Докато още не се е оженил за тази… за тази…“ Искаше му се да я нарече кучка, алчна курва, но разумът му отказваше да мисли така за нея. Не можеше да я забрави и това го влудяваше.

Беше решил, че след срещата ще се види със старите си приятелки, ще излиза по клубове, ще се опита да открие някоя, която да му помогне да изтрие спомена за Коко.

Телефонът върху бюрото иззвъня. Вдигна слушалката.

— Да?

— Рецепция, сър. Имате посетител.

— Посетител? — Той погледна часовника. Минаваше десет. — Кой е?

— Дамата казва, че ви е сестра, сър.

Уил се замисли. Сара? Невъзможно. Тя гостуваше на приятелка в Илинг и сигурно вече спеше. А и защо не му се е обадила да го предупреди? Взе своя телефон да провери, но нямаше пропуснати разговори или съобщения.

— Опасявам се, че вече й позволих да се качи при вас, сър. Надявам се, че няма проблем. — Гласът прозвуча извинително.

— Няма.

Той остави слушалката и в същия момент на вратата се почука. Той стана и надникна през шпионката. Жената стоеше с гръб и той видя само стройни рамене и глава, забулена с тъмен шал. Размисли дали изобщо да отваря, но любопитството му надделя. Открехна вратата.

— Да?

Жената се обърна. Кичур тъмноруса коса се подаваше под шала; огромни слънчеви очила закриваха почти цялото лице, но той позна формата на устните и волевата брадичка. Когато разбра коя е, тя свали очилата.

— Здравей, Уил — каза тихо с лице, по което се четеше необичайна смесица от дързост и плахост.

Той онемя за миг. Уплашено осъзна, че присъствието й все още го изпълва с наслада, и се ядоса. Това беше добре. Гневът беше добър съдружник.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита грубо.

— Трябва да поговорим.

— Е, аз не искам да говорим.

Пристъпи назад и понечи да затвори вратата, но тя вдигна ръка да го спре.

— Моля те, Уил, отдели ми минутка. Една минута, нищо повече.

— Защо?

Очите й… беше забравил синьо–зелената им прелест. Приличаха на езерни води, каквито веднъж видя в Бразилия.

— Само минута. Не мислиш ли, че ми я дължиш?

— Дължа ти? — процеди той. — Какво получих от теб, освен лъжи и предателство?

Коко се озърна към коридора.

— Не бива да говорим тук. Може ли да вляза?

Знаеше, че трябва да затвори вратата и да я остави отвън, но не го направи. Цялото му тяло тръпнеше от близостта й. Усещаше предателска страст да свива сърцето му и се мразеше за това. Но не събра сили да я прогони.

— Една минута.

Тя влезе, свали шала и разтърси коси. Господи, беше красива! В същия миг споменът за блаженството, което си бяха дарявали нахлу в съзнанието му и той едва се овладя да не я прегърне и да я целуне. „Не. Забрави ли с кого е сега?“ — укори се мислено и това му помогна донякъде.

— Е?

— Знам какво мислиш за мен — каза Коко, впила очи в него. — Мислиш, че съм курва, която се продава за пари. Но не знаеш какво е да нямаш нищо и да се смяташ за нищо. Знам, че в твоя свят да спиш за пари е погрешно, но в моя е въпрос на оцеляване. Когато нямаш покрив над главата си, си готов на всичко, за да откриеш убежище. Спах с мъже за пари. Не се гордея, но не се и срамувам. Нямаше друг начин… или мислех, че няма друг начин. Но с теб не спах за пари. Спах с теб, защото се влюбих и мисля, че ти също се влюби в мен. Известно време наистина се обичахме, нали?

В очите й проблеснаха сълзи.

— Казах ти, че това няма значение. Че миналото ти не ме интересува. Когато Ксандър изплю камъчето, чувствата ми към теб не се промениха.

— Да… — прошепна тя.

— Когато ми каза, че си ме лъгала за семейството си, че всъщност си израснала в беден квартал, чувствата ми към теб не се промениха.

Тя кимна.

— Но се оказа, че си ме лъгала от самото начало — каза той с глас, изпълнен с болка. — Баща ми те е изпратил да ме шпионираш. Това ме съкруши.

— Знам. Но ти не ми позволи да ти обясня.

Коко се извърна внезапно, за да скрие лицето си от него.

Желание да я нарани се надигна у него. Гневът му забушува яростно.

— А сега се чукаш с баща ми! — Гласът му изсвистя като камшик. — Как ти даде сърце да ми го причиниш, Коко? Така ли ми отмъщаваш? Като му позволяваш да те докосва, както аз съм те докосвал?

Гласът му секна и той се насили да запази самообладание.

Тя се обърна към него. Очите й искряха, по-тъмно зелени от всякога.

— Искам да ти кажа нещо. Той никога не ме е докосвал и не ме е целувал.

— Не ме лъжи! — процеди той. — Сгодени сте!

Посочи диамантения й пръстен.

— Това ли? Да, той иска да се омъжа за него. Но аз не искам. И дори да се омъжа за него, пак няма да ме докосне по този начин. Никога. За нищо на света.

Устните й се разтрепериха неудържимо. Той едва се сдържа да не се приведе и да ги целуне. Беше толкова лесно и близостта й беше толкова изкусителна. Повярва й, че баща му никога не я е докосвал, и му се прииска самият той да я докосне. Желанието беше неустоимо, като физическа сила. Впрегна цялата си воля да го възпре.

— Защо дойде? — прошепна. — Това ли искаше да ми кажеш?

— Дойдох да ти кажа, че никога не съм спирала да те обичам — отвърна тихо Коко. — Да, баща ти ме изпрати да науча възможно най-много за теб. Не подозирах, че ще се влюбя в теб. Но се влюбих и не им казах нищо. Не исках да разбереш, защото се срамувах и не знаех как да ти обясня. После, след като се разделихме, се върнах тук. И им предоставих изчерпателна информация. — Очите й заискриха отново. — Само че си съчиних всичко. Наговорих им куп лъжи. Мислят, че знаят всичко, но не знаят нищо.

Той се втренчи в нея, изгубил ума и дума.

— Наистина ли смяташ, че ще ти повярвам? Или че това ще поправи стореното?

— Няма значение дали ми вярваш или не. Вярно е. — Коко се усмихна тъжно и сви рамене. — Но е все едно, след като вече никога няма да бъдем заедно. Исках обаче да ти обясня и да ти кажа, че съм те обичала истински. — Извади няколко сгънати листа от джоба си. — За теб са.

Подаде му ги.

— Какво е това? — изгледа ги той подозрително.

— Вземи ги. Ще разбереш, след като си тръгна.

Той протегна ръка и сграбчи листовете.

— Сбогом, Уил. Ще присъствам на срещата, но никога повече няма да се видим така.

Той откри, че няма сили да продума. Проследи я мълчаливо с поглед как си слага шала и очилата, тръгва към вратата и излиза, без да се обърне назад.

После започна да чете…

Коко прекоси тичешком фоайето на хотела и свърна в страничната уличка, където я чакаше кола с шофьор. Скочи на задната седалка.

— Откарай ме у дома — каза на шофьора.

Оставаха й само няколко часа да подреди парченцата от мозайката.