Лулу Тейлър
Златна клетка (77)

77.

Жената зад гишето на летището му се усмихна предразполагащо, но Уил не й обърна внимание.

— Надявам се да летите приятно до Лондон, сър — каза тя и му върна билета. — Свържете се с нас, ако имате нужда от съдействие.

— Разбира се — отвърна той и забърза към салона за пътници с билети за първа класа, за да си вземе нещо за ядене, преди да се качи в самолета.

Запита се дали постъпва правилно. „Естествено — рече си. — Освен това ще видя Сара и децата. Сигурно вече са забравили как изглежда чичо им.“

Разгърна вестника и си поръча сандвич. След тринайсет часа щеше да е в Лондон. Мислеше, че никога няма да се върне там, но ето че се връщаше. Помисли си за Коко, но прогони спомена. Нея я нямаше. Тя беше история, най-странната интерлюдия в живота му — наистина се беше влюбил в нея и няколкото седмици, които прекараха заедно, бяха блаженство, каквото не бе изпитвал досега. Не се смути дори когато Ксандър разкри миналото й. И когато тя му разказваше колко е страдала, той се чувстваше привилегирован, че споделя истината с него. Оказа се обаче, че е била шпионка, че е работела за най-ненавистния му човек. А това не можеше да й прости.

Понякога се питаше защо не й позволи да му обясни защо го е направила. Но прогонваше съмненията. Опитваше се да изтрие спомена за неповторимите дни с нея и за болката, която го прониза, когато тя си тръгна. Не успяваше. Спомените го преследваха и досега. Както и да е. Нямаше значение дали Коко е в Лондон или не.

Време беше да се качва в самолета. Взе сакото и чантата и тръгна към портала за отпътуващи.

Полетът беше директен и Уил спа почти през цялото време. На летището го чакаше черно беемве, за да го откара в града. Реши да отиде в хотела, да закуси и да прочете вестниците преди деловата среща. Когато колата пое плавно по М4 и се насочи към Централен Лондон, той отвори чантата си и извади документите, които адвокатите му бяха дали да прегледа.

Когато дойде в кантората на „Греъм & Филпот“, Уил беше успял да прочете повечето документи. Въведоха го в кабинета на старшия съдружник Невил Ханрати. Двама по-млади адвокати бяха при него и чакаха с разтворени папки.

— Добре дошли, господин Дейнджърфийлд — поздрави го Ханрати и стана да се ръкуват.

— Наричай ме Уил.

— Добре, Уил. Седни и да започваме.

Ханрати обобщи набързо положението — Уил и Сара основателно смятат, че баща им разхищава семейния фонд, за да поддържа разточителния си начин на живот.

— Да — съгласи се лаконично Уил. — Достатъчно доказателство са нещата, които притежава. Как би могъл да си позволи избите с вино, картините, именията, колите, ако не черпи от фонда? А той е главният попечител. Другите няма да дръзнат да му откажат. Те са бизнесмени, но не са експерти по финанси.

— В отговор на нашите писма ответната страна ни изпрати няколко документа и аз реших, че този ще те заинтригува. — Ханрати подаде нов лист на Уил и той го прочете набързо.

Изражението му се промени.

— Гейнсбъро? Продал е Гейнсбъро? Клаузите на попечителския фонд изрично му го забраняват! Картината е семейна ценност. Няма право да я продава.

— Изтъкнахме този довод пред адвокатите му. Господин Дейнджърфийлд твърди, че неговият баща е продал картината преди години.

— Сигурен съм, че лъже.

— Докажем ли го, ще обосновем твърдението си, че баща ти не управлява добре семейния фонд, ще го отстранят и ще наредят основна ревизия на фонда.

Уил захвърли документа.

— Не става дума само за продажба на семейни ценности. Сигурен съм, че отпуска огромни суми на мистериозна организация, наречена „Фондация Дейнджърфийлд“, но не мога да се добера до кой знае каква информация за нея. Ако се окаже, че разхищава средства, предвидени за мен и Сара, какво следва?

— Ще бъде принуден да продаде собствените си авоари, за да възстанови липсващите суми — обясни Ханрати.

— Добре. Искам да му връчите призовка в най-кратки срокове.

— Има и друго… — каза колебливо адвокатът. — Баща ти има нова партньорка. Нямаме основания да смятаме, че са сключили брак, но тя носи огромен годежен пръстен. Снимали са ги на парти миналата вечер и снимката е публикувана в днешните вестници. Пръстенът се вижда много ясно. Изглежда доста скъп.

Младият адвокат извади цветна снимка от клюкарска рубрика и я подаде на Уил. Той я погледна и пребледня.

— Добре ли си? — попита Ханрати и се приведе загрижено към него. — Искаш ли вода?

— Добре съм — отвърна глухо той и загледа заглавието под снимката: „… с годеницата си госпожица Коко Хюз“. Зави му се свят. Помисли си, че ще припадне.

— Уил?

— Трябва да тръгвам… Съжалявам.

Уил стана и излезе от кабинета. Успя да си поеме дъх едва на улицата, където се облегна на стената на сградата и задиша дълбоко, за да се успокои.

Вярно ли беше? Наистина ли щеше да му причини това? Наистина ли го мразеше толкова, та беше готова да стори най-лошото, за да го нарани жестоко?

Беше видял отговора със собствените си очи.