Лулу Тейлър
Златна клетка (47)

47.

„Заслужавам го“ — каза си Дейзи, излегната върху удобната маса за масажи в приглушено осветения салон за СПА процедури в „Майнътс Хол“ — провинциален хотел, от който черпеше много идеи за хотелите на „Крейвън“.

Напоследък едва смогваше. Следеше обновяването на хотелите в градските центрове и край летищата — трудоемка, но управленска задача. Сърцето й обаче я теглеше към преобразяването на шестте хотела в Костуолдс. По нейно предложение „Крейвън Далзиъл“ бяха продали двата по-непечеливши, за да ремонтират останалите с получените средства. На срещата на борда на директорите преди две седмици тя пожъна и най-големия си успех досега. По нейна идея компанията си бе променила името от „Крейвън Далзиъл“ на „Крейвън Хотел Груп“. Притесняваше се ужасно, докато обосноваваше предложението си пред борда на директорите на „Крейвън“, но те разбраха целта й — Далзиъл беше трудна за произнасяне дума и новото име звучеше по-изразително. Изпита невероятно въодушевление. Най-сетне оставяше траен белег и това означаваше, че постига първоначалния замисъл.

Оттогава работеше трескаво, посещаваше хотелите, консултираше се с архитекти и нае талантливия Томаш да проектира интериора.

Струваше си обаче, защото виждаше как идеите й се претворяват в действителност. Невероятно вълнуващо беше да наблюдава как от чертежите и диаграмите, от снимките и диапозитивите се построяват хотели, истински места, където скоро щяха да отсядат гости.

Знаеше, че ако малобройната й група от шест провинциални хотела пожъне успех, наистина ще я забележат. Щяха да разберат, че компанията ненапразно е инвестирала в нея. Тогава щеше да предприеме следващата стъпка от плана си.

Откри също така, че работата прогонва мислите й за Кристоф. Почувстваше ли се изморена или самотна, закопняваше с цялото си сърце да се върне в Нант-и-Прен и да преживее отново някой от прекрасните им дни заедно. Но това беше невъзможно. Питаше се къде е той сега — някъде във франция сигурно, при сестра си. Нищо чудно дори да започва нов живот с друга. Тази мисъл я ужасяваше толкова, че тя веднага я пропъди.

„Ще се съсредоточа върху прекрасния масаж“ — каза си, докато масажистката удряше и приглаждаше кожата й. Затвори очи и остави натрупаното напрежение да се отлее, копнеейки това сладко усещане да продължава вечно.

— Е, как беше?

Елегантната блондинка до прозореца, облечена в ефирна рокля от шифон на „Алберта Ферети“ стана, когато Дейзи влезе. Беше трийсетинагодишна — самоуверена, красива, с големи сиви очи и плътни устни.

Дейзи тръгна към нея. Почувства се малко старомодна в бронзовата рокля „Бърбъри“ с ниска талия и със сандалите „Рупърт Сандерсън“ — разточителство, което си бе позволила в Лондон. Беше й странно да види отново местата, където навремето обикаляше самонадеяно с кредитната карта на баща си. Сега се налагаше да обмисля внимателно всяка покупка. Тя пое протегнатата ръка на жената.

— Масажът беше чудесен, благодаря.

— Ще пийнем ли нещо? Какво би желала?

— О, само чаша бяло вино, благодаря.

— Добре. И аз ще пия същото. — Русокосата жена повика сервитьора с едно повдигане на веждите. — Две чаши монтраше, моля. — После се обърна отново към Дейзи: — Искаш ли да видиш какво предлагам за хотелите ви?

— Да, ако обичаш.

Джемайма вдигна обемистата чанта „Мълбъри“ и започна да вади мостри. Дейзи беше поласкана, че се среща лично с един от управляващите директори на „Тревелиън“ — известната парфюмерийна къща. Наскоро я бяха наследили три сестри — дъщери на семейството, основало компанията, която напоследък си бе спечелила славата на най-шикозната и модерна марка. Сестрите бяха възродили най-известния й аромат „Чаена роза“ с успешна рекламна кампания.

Джемайма извади няколко мостри от чантата си и ги подреди пред Дейзи, когато сервитьорът донесе две големи чаши за вино.

— Ето — каза тя, сочейки красивите пластмасови шишенца с яркорозови панделки. — Предлагаме сапуни за ръце, душ гелове, шампоани, балсами, лосиони за тяло. Можем да предоставим и миниатюрни ароматни свещи за стаите и за баните или като подарък за гостите. И, разбира се, ако имате салони за СПА процедури, разполагаме с продукти за козметици и масажисти. — Тя вдигна тумбестата си чаша за вино. — Наздраве!

— Наздраве! — Дейзи също вдигна чашата си и отпи от сухото, богато на вкус бяло вино. — Много съм впечатлена. Шишенцата са красиви и отговарят на лукса, който смятаме да предложим. И, разбира се, клиентите ни ще разпознаят марката „Тревелиън“.

— Едно от предимствата да си бил на пазара век и половина — вметна Джемайма.

— Абсолютно. Ние също смятаме да подчертаем историческия аспект на хотелите. „Тревелиън“ допълва отлично идеята. — Тя остави чашата. — Всъщност всичко зависи от цената. Ако продължим да работим заедно, ще ви предложа договор за снабдяване на шест хотела с перспектива броят им да нараства. Ще успеем ли да сключим изгодна и за двете страни сделка?

Джемайма й отвърна с усмивка, в която се долавяше респект.

— Сигурна съм, че ще успеем — увери я.

Дейзи се изненада. Джемайма Калторп й напомняше момичетата от старото й училище — родена сред богатство и привилегии, също като нея, и надарена с магическото съчетание от красота, интелект и самочувствие. Но тя излъчваше и едва доловима уязвимост, сякаш се е изправила срещу демоните си и е решена да ги победи.

— Може би… — каза тихо тя.

Джемайма се приведе напред.

— Млада си. Личи си. На колко си? На двайсет и пет? Двайсет и шест? Отговаряш за цяла верига хотели и при това не си ги наследила от татенцето.

Сърцето на Дейзи подскочи, но тя се овладя с усилие на волята и не позволи лицето й да издаде чувствата й.

— Постижението ти е достойно за уважение — продължи Джемайма. — Повече, отколкото предполагаш. Бих искала и ние да участваме в историята на твоя успех. Защото жени като теб преуспяват. Не разчитат на другиго да ги поощрява. Поривът идва от тук. — Тя се потупа по гърдите и след миг се приведе напред с угрижено изражение. — Хей! Добре ли си?

— Да.

Дейзи си наложи да запази спокойствие, усетила, че чувствата са изписани на лицето й. Думите на другата жена бяха засегнали най-съкровените кътчета на душата й, изпълвайки я с тъга. Наистина ли успяваше със собствени сили? Способна ли беше да довърши започнатото? Обсебена от крайната цел, понякога забравяше, че постига всичко сама.

— Добре съм.

Джемайма не каза нищо повече; само наблюдаваше съчувствено усилията й да се овладее. Тя избърса припряно няколкото непокорни сълзи и й се усмихна.

— Съжалявам. Не знам какво стана. Просто… нещо в думите ти… Добре съм. Беше изморителен ден.

— Не се тревожи — усмихна й се Джемайма. — Сигурно съм докоснала чувствителна струна. Съжалявам. Да си допием виното и ще ти кажа какви цени предлагаме.

— Чудесно — отвърна Дейзи и си разтвори бележника.