Лулу Тейлър
Златна клетка (27)

27.

Празненството беше в събота. Още сутринта закараха момичетата с автобус в Съри за генерална репетиция през деня.

— Да, да — въздъхна една от танцьорките. — Професионалисти сме, знаем какво правим.

„Аз не знам“ — помисли си Коко. Разбираше, че е най-неопитната. Беше танцувала само в студиото и в спалнята си и нямаше представа как ще се справи на друго място. Никога не беше танцувала пред публика. Клиентите в клуба не се брояха. На празненството щяха да присъстват изискани гости, свикнали с най-доброто.

Прилошаваше й всеки път, когато си представеше спектакъла. Страхуваше се да не забрави стъпките, да не се спъне и да провали всичко.

Сам й позволи да си вземе два почивни дни, но Бланш злобничко рече:

— Като се върнеш, ще ни гледаш отвисоко. Ще вкусиш от изискания живот и няма да те видим повече.

— Не изглупявай, ще ме видиш в понеделник вечерта тук както винаги — отвърна Коко, но се запита дали наистина няма да се случи нещо.

Луксозният автобус ги взе от Марбъл Арч призори. Коко си избра място в дъното, където да седи сама и да мълчи, и с облекчение забеляза, че Хейли я няма.

Автобусът потегли по шосето край Хайд Парк. „Не мога да повярвам, че съм на двайсет — помисли си Коко — и за пръв път напускам Лондон.“ След миг си спомни: „Днес е рожденият ми ден. На двайсет и една съм.“ Не виждаше смисъл да казва на някого. Кого го интересува? „По-късно може би ще ми налеят чаша шампанско. Тогава ще вдигна наздравица.“

Пътуваха само час-два. Коко се взираше любопитно през стъклото, докато минаваха през градове, села и морави. Беше красиво, разбира се, но и странно. Къде бяха магазините и къщите? Къде беше върволицата от автомобили? Къде бяха хората?

Автобусът профуча през плетеница от пусти пътища. Заизкачваха се по висок хълм. В долините под него се гушеха села.

— Ето го! — извика Роберто и посочи.

Всички надигнаха глави да видят. Коко притисна лице в стъклото. Под тях, край малко селце с църква, което изглеждаше като нарисувано на картичка, имаше голямо имение. Първо обаче очите им се спряха върху двете огромни бели шатри в двора и трите хеликоптера в полето до тях.

— О, божичко! — възкликна тихо Коко, без да усеща, че говори на глас. — Мамка му! Каква къща!

Знаеше, че някои хора живеят така — беше разглеждала снимки в списанията за знаменитости, — но й беше трудно да си го представи. Сега щеше да надникне със собствените си очи в този свят. Обзе я вълнение, но и страхопочитание. Несъмнено някой щеше да забележи, че мястото й не е тук.

„Стига да си държа езика зад зъбите — помисли си тя, — всичко ще е наред. Никой няма да разбере коя съм всъщност.“

 

 

Не поканиха танцьорките в къщата. Отведоха ги в по-голямата шатра, където работници и техници се трудеха с пълна пара. Навсякъде имаше хора, които си вършеха работата, а край тях се щураха изнервени организатори с бележници, които подвикваха нареждания и задаваха въпроси.

— Не знам как ще успеят до довечера — прошепна Роберто.

— Вие ли сте танцьорките? — извика притеснена жена в черно. Носеше слушалки, а пред устата й имаше малък микрофон.

— Ние сме — отвърна Роберто.

— О, чудесно! Аз съм Поли. Онази там е Софи, а момичето, което говори с бармана, е Таги.

Коко я изгледа удивено. За пръв път чуваше такъв глас. Ето какво било да имаш сливи в устата! „Как го прави? Звучи много трудно да говориш толкова префърцунено.“

Поли бърбореше бързо, докато ги водеше към дъното на шатрата, където беше издигната сцената. В единия край работниците опъваха лъскави гирлянди и поставяха черни кулиси, а техниците сглобяваха прожекторите. В другия край имаше дискретен изход към гримьорните.

— Опасявам се, че се налага да делите територия с персонала на кетъринга — каза им Поли. — Гледайте да не им се пречкате, когато сервират вечерята. — При тези думи вниманието й сякаш се отклони и тя заговори в микрофона: — Прието, Миранда. Танцьорките са тук. Показвам им гримьорните.

Тя поведе трупата към импровизираната гримьорна с маси, огледала и закачалки за костюмите.

— Генерална репетиция в единайсет и трийсет — продължи тя. — След това обяд. Ясно? Благодаря ви. Повикайте ме, ако има проблем.

Тя се втурна нанякъде.

Коко беше нервна, докато си оставяше нещата и помагаше на Роберто да разопакова костюмите и да ги подреди на закачалките. Не си го представяше така. Навсякъде цареше хаос. Как щяха да се подготвят навреме? Как, за бога, щяха да репетират в тази проклета бъркотия?

В единайсет и половина обаче сцената беше готова и почистена отпред, за да има място за спектакъла им. Коко изгаряше от нетърпение да започнат. Крачеше напред-назад в сенките, докато хората, които отговаряха за вечерята, сновяха около нея. Приготовленията сякаш нямаха край. За да минава времето, тя наблюдаваше как подреждат масите и как цветарите аранжират букетите си върху широки постаменти. „Всичко това за един човек! За рождения му ден!“ Почуди се колко ли струва. „Сигурно стотици. Дори хиляди. Кой, по дяволите, има толкова пари?“

Знаменитостите бяха богати, разбира се — холивудските звезди, певци… Как забогатяваха? Внезапно осъзна ограниченията на собствения си свят и колко скромен е житейският й опит извън него. Разбра, че или трябва да отрече съществуването на този друг свят и да се върне в своя, в Лондон, решена да забрави нещата, които я плашат и я изпълват със страхопочитание. Или да го приеме и да се опита да го опознае. Беше прекалено заинтригувана, естествено, за да го загърби с лека ръка, а и вероятно нямаше да получи втори шанс като този…

Най-сетне музиката прозвуча приглушено през огромните тонколони и Хейли извиси глас. Репетицията започна. Оказа се, че мястото е недостатъчно за спектакъла им, и Роберто внесе набързо няколко импровизирани промени. Коко веднага се разтревожи. Знаеше стъпките като по учебник. Как да ги научи отново? Забравеше ли да преброи до три вместо до четири, щеше да провали всичко.

— Спокойно, скъпа — прошепна й той.

Тя се опита да се усмихне, но кипеше от гняв. Беше сигурна, че ще се представят катастрофално и че именно тя ще обърка всичко.

Следобед забраниха на танцьорките да влизат в главната шатра. Разрешиха им да се разходят и Коко тръгна сама, опитвайки се да овладее обзелото я безпокойство.

— Мамка му! — прошепна тя, пъхнала ръце дълбоко в джобовете.

Вървеше по хладната зелена трева и единствените звуци, които чуваше, бяха птичите песни в короните на дърветата и далечното бучене на трактор. За пръв път виждаше такава красота, но въпреки това се чувстваше отчаяна.

„До довечера трябва да се успокоя — каза си строго. — Тази нощ трябва да блесна. Не знам защо, но трябва.“

* * *

До седем часа не биваше да се мяркат в шатрата. По пътя към гримьорните Коко видя една жена да оглежда всяко ъгълче — очевидно проверяваше дали всичко е както трябва. Организаторите на празненството я следваха нервно. Жената в семпъл тъмен костюм не пропускаше и най-дребната подробност и даваше нареждания да променят това, което не й харесва, но тихо и спокойно — явно беше важна клечка.

„Съпругата на рожденика?“ — запита се Коко. Представяше си я по-лъскава, с повече диаманти и по-красиви обувки.

После чу жената да казва:

— Не е необходимо да ви напомня, че всичко трябва да е съвършено. Господин Дейнджърфийлд очаква само най-доброто, разбирате ли? Той не търпи провали.

„Очевидно е очарователен човек“ — помисли си Коко. В този момент Роберто ги извика. Тя реши да започне да се гримира, но мястото пред огледалото беше заето от Хейли. Коко се опита да застане пред него и да си сложи ролки, за да придаде на прическата си стил а ла четирийсетте, но певицата я отпъди.

— Оформям си миглите! — заяви високомерно тя. — Хората няма да гледат теб, а мен!

— Така ли? — попита хладно Коко. — Не бъди толкова сигурна, скъпа. На трийсет си и годините ти личат!

Хейли я погледна гневно, но преди да успее да измисли отговор, тя се отдалечи, демонстрирайки съвършената си фигура само по сутиен и къси панталонки. Сервитьорите вече се бяха опарили — не един едва не изпусна подноса, зърнал я да се разхожда невъзмутимо само по бельо.

— Хей, не си в клуба — прошепна й Роберто, хвана я за лакътя и я върна в гримьорната. — Някои не са свикнали. И защо си притеснила Хейли?

— Тя е глупава кучка. Мисли се за суперзвезда.

— Да, но… тя е певицата и не бива да я изнервяме.

— И тя не бива да изнервя нас! — възнегодува Коко. — Виси часове наред пред огледалото, което е на всички. Егоистична крава!

— Коко… — предупреди я Роберто, — без фойерверки тази вечер! Обещаваш ли?

Тя го изгледа кисело. Лошото настроение, трупало се цял ден, напираше да избухне. Тя прехапа език.

— Обещавам.

— Добре. Сега върви и се облечи, за бога!

* * *

Коко чуваше жужащите гласове на прииждащите гости. Надникна и зърна мъже в официални костюми и папийонки и жени в дълги рокли и огърлици около вратовете. После организаторите й зашепнаха трескаво да се връща в гримьорната.

В осем и половина се надигна по-силен шум. Обявиха, че вечерята е сервирана, и тълпата влезе в главната шатра. Нервите на Коко се обтегнаха с неистова отмъстителност. Пръстите й трепереха, стомахът я присвиваше. Завладяха я страх и мрачни предчувствия. Застана пред огледалото и си начерви отново устните. Носеше сексапилния костюм във военен стил — къса рокля в цвят каки с големи джобове, кепе и черни обувки с високи платформи.

— Господи! — прошепна тя на отражението си. — Трябва да се съвзема.

Когато мръсните чинии започнаха да се връщат от масите на високи кули в ръцете на сервитьорите, на Коко й призля съвсем. Всеки момент щяха да поднесат пудинга и после щеше да настъпи мигът. Всички изглеждаха нервни. Дори Хейли беше пребледняла и над горната й устна и по челото й избиваха капчици пот, които непрекъснато бършеше.

Шумът в шатрата стихна. Някой стана да държи реч. Ораторът обяви:

— А сега… една много специална, много пикантна изненада! Казвам ви — тези момичета са удивителни. Дами и господа, насладете се на спектакъла!

Коко си пое дълбоко дъх, усмихна се широко и последва другите. Изтичаха на сцената, заеха местата си и започнаха.

Времето потече смайващо бързо. Тя си припомняше мислено стъпките, съсредоточаваше се върху танца и същевременно обхождаше с поглед залата и хората. Полилеи висяха от тавана, огромни свещници излъчваха меко сияние и озаряваха покривките от фин лен, порцелана, среброто и кристала по масите. Сервитьорите стояха в очакване край стените. В дъното на шатрата блещукаха светлинките на бара за коктейли. Около масите седяха изискани мъже и жени, облегнати удобно на столовете, за да се насладят на спектакъла.

„Колко много старци! — помисли си Коко. — Всички са еднакви — и богатите, и бедните. Не е по-различно от клуба. Само дето тези тук имат милиони пъти повече пари от обичайната ми публика.“

Тя се усмихна още по-широко и затанцува още по-гъвкаво. Изпълняваше стъпките плавно и без да се замисля, и си спомняше с лекота всички промени. Почувства увереност и танцът започна да й доставя удоволствие.

— Браво! — прошепна Роберто, когато се върнаха зад кулисите да сложат смокингите. — Продължавайте в същия дух, дами!

Хейли си тананикаше солото, докато момичетата се преобличаха. Едва успяха да навлекат сексапилните панталонки и смокингите, когато музиката се промени и трябваше да се втурнат обратно на сцената, за да изпълнят бързия степ. Трудно различаваше гостите, защото прожекторите я заслепяваха. Доколкото виждаше, мъжете одобряваха момичетата, но някои от жените ги наблюдаваха с каменни лица.

„Много важно! Ние сме млади и красиви. Те са взели своето. Сега е наш ред.“ Тя заподскача още по-пъргаво, повдигайки съблазнително стройните си крака. „Ако знаеха къде показвам бедрата си…“ — помисли си и едва не се засмя.

После се оттеглиха отново зад кулисите, за да се подготвят за финала. Хейли също обличаше черната си рокля за последната песен.

— Колко време имаме? — попита я тя, когато Коко дойде да си вземе костюма.

— Не знам. Три минути? — сви рамене Коко. Точно този момент очакваше с нетърпение.

— За бога, трябва да се изпишкам! — възкликна Хейли.

— Тоалетната е там — посочи й тя. — Точно зад завесата. Върви. Имаш време.

— Мислиш ли?

— Да, ако тръгнеш веднага. Ще ти помогна.

Повдигна завесата и отвори вратата на походната тоалетна. В същия миг й хрумна зловеща идея. „Да го направя ли? Гадно е, но какво пък, нали сама ме помоли? Освен това няма да имам втори шанс.“ Тя помаха на Хейли да дойде. Певицата се поколеба.

— Побързай! Иначе ще закъснееш!

Хейли се втурна към кабинката и тя затвори вратата. След половин секунда размисъл реши, че ще го направи. Грабна пожарогасителя, оставен до кабинката, и подпря вратата с него. Доволна, че няма начин Хейли да го помести отвътре, тя се шмугна обратно през завесата и я дръпна, за да заглушава звуците откъм тоалетната.

Облече красивата си червена рокля, закопча ципа отстрани и отиде при Роберто.

— На Хейли й прилоша. Повръща. Не може да пее.

Той ужасен се взря в нея, изгубил ума и дума.

— Не бой се. Аз ще я заместя. Знам текста. Знам стъпките на Хейли. Нищо няма да се промени, ако танцьорките намалеят с една.

— Но… но… Можеш ли да пееш? Искам да кажа… истински?

Коко го озари с ослепителна усмивка и отметна глава.

— Ще разберем, нали?

Нямаше време за страх. Преди да осъзнае какво се случва, беше на сцената, изправила гръб в блестящата рокля. Знаеше, че сигурно изглежда изумително на светлината на прожекторите — дълбокото деколте разкриваше закръглените й гърди, светлата й коса сияеше и дългото й бедро се показваше през цепката на роклята.

„Добре е, че наблюдавах внимателно Хейли“ — помисли си. Освен това беше слушала Роберто и си бе направила труда да изгледа няколко филма с Рита Хейуърт. В единия Рита омайваше занемялата публика в лъскав нощен клуб, танцувайки и пеейки като сексапилен тайфун. „Това съм аз. Тази вечер съм Рита. И Мерилин. И Мадона. Аз съм всички заедно.“ Знаеше, че може да го направи.

Музиката засвири. Обзе я въодушевление. Разпери ръце, залюля хълбоци, отвори уста и запя.