Лулу Тейлър
Златна клетка (15)

15.

Дейзи се взря ужасено в жената в леглото. Състоянието на майка й се беше влошило много, откакто я видя за последен път. След поредния престой в санаториум Джулия се бе върнала в Торнсайд да продължи да се възстановява. Сега лежеше в огромното легло с бяла копринена завивка и планини от снежнобели възглавници. Светлата й коса изглеждаше оредяла и излиняла на фона на коприната.

— Мамо… — прошепна Дейзи и приседна в тапицирания с розова дамаска фотьойл до леглото.

Джулия отвори очи. Бяха кървясали и с пожълтели ириси; кожата й имаше восъчен оттенък. Костите на скулите й изпъкваха, сякаш плътта беше изтъняла и беше станала прозрачна. Тя погледна дъщеря си и се усмихна.

— Дейзи… Скъпа…

Гласът й звучеше дрезгаво и немощно.

— Как си, мамо? Не изглеждаш добре.

Дейзи се приведе и улови майка си за ръката. Стори й се болезнено измършавяла.

Джулия въздъхна.

— Чувствам се по-добре напук на проклетите лекари и фалшивите им лекарства. Но ми липсваше, скъпа. — Майка й стисна дланта й. — Толкова си пораснала. Почти на осемнайсет. Кажи ми какво организира Деди за рождения ти ден?

— Голямо празненство във „Флори“ — усмихна се Дейзи. — Всичките ми приятели от училище, момичетата от бала в „Крийон“… Не знам, стотици гости. Нали и ти ще дойдеш, мамо?

— Разбира се. Стига да мога. Ще си сложа най-красивата рокля и ще потанцувам — Джулия се усмихна отново, макар очевидно да й струваше много усилия.

Дейзи се опита да не показва тъгата си. Явно майка й щеше да събере сили само да седи и да наблюдава, ако изобщо успееше да дойде. Как се стигна дотук? Красивата й жизнерадостна майка се бе превърнала в бледа сянка. Момичето копнееше с цялото си сърце Джулия да се възстанови. Сигурно всичко щеше да е различно тогава и те щяха пак да станат щастливо семейство. Ала майка й се влошаваше бавно и неумолимо.

— Толкова се гордея с теб, скъпа. За толкова много неща искам да си поговорим с теб, толкова теми искам да обсъдим… Де да имах сили!

— Ще имаш, мамо. Ще оздравееш, сигурна съм.

— И аз го искам, но е много трудно. — Майка й се премести по-близо до нея. Изражението й се промени. На лицето й се изписа тревога, почти страх. — Кажи ми! Тук ли е баща ти?

— Да. Той ме доведе с колата.

— А… а с него ли е онази жена?

— Маргарет? — Дейзи кимна. — Разбира се.

Маргарет беше новата лична асистентка на баща й, която бързо стана незаменима за него. Сега тя беше винаги с Деди, почти през целия ден — енергична, работоспособна и с някаква призрачна способност да изчезва зад кулисите, когато пожелае. Дейзи не я харесваше. Въпреки обноските и любезността й от нея лъхаше хлад. Безспорно обаче умееше да направлява живота на Деди с удивителна лекота. Маргарет ги придружи дотук в обичайния си сив делови костюм и вечните обувки с ниски токчета. Тъмната й коса със странен бял кичур отпред беше прибрана на стегнат кок, а бледосините й очи се криеха зад очила със златни рамки.

— Тази жена не ми харесва, Дейзи — каза напрегнато Джулия.

Момичето се размърда неловко. Маргарет наистина обсебваше огромна част от времето на Деди, но същевременно се стараеше Дейзи да не се чувства изключена от живота на баща си. През последните месеци той я канеше да го придружава на все повече делови срещи. Дейзи често се качваше в семейния самолет и отлиташе за разточителна вечеря в някой град, където заместваше майка си като дама на баща си. Носеше дизайнерски рокли и блестящи бижута, опитваше най-изтънчените ястия на света и отпиваше прескъпи вина, заобиколена от бизнесмени и стилно и бляскаво облечените им съпруги. След това се качваха пак на самолета, за щастие оборудван с две удобни спални, за да може Дейзи да отиде още на другата сутрин на училище. Появата на Маргарет не й бе отнела специалното място в живота на баща й.

— Обещай ми да внимаваш с нея. — Джулия се облегна с усилие на лакът и се вгледа напрегнато в дъщеря си. — И с него.

— С татко? — намръщи се объркано момичето.

— Да. С него. Дейзи, аз…

Вратата се отвори и медицинската сестра влезе, понесла поднос.

— Здравейте, мадам Джулия, нося ви лекарствата. — Сестрата се усмихна на Дейзи. — Добро утро, госпожице.

Джулия ядосано изгледа медицинската сестра и предизвикателно заяви:

— Не ги искам.

— Хайде, хайде, мадам Джулия, не бива така! Всеки път едно и също! Трябва да си изпиете лекарствата. Ще се почувствате по-добре.

— Така твърдите вие — тросна се тя. — И ако не се съглася, ме насилвате.

Сестрата се засмя сърдечно.

— Каква глупост! Дано дъщеря ви да разбира, че се шегувате. — Тя погледна Дейзи и добави тихо: — Често е такава. Страничен ефект от лекарствата. Не се безпокойте.

— Чух те — измърмори Джулия. В този момент силите явно я напуснаха и тя се отпусна върху възглавниците. — Все ми е едно дали подслушваш и какво докладваш. Няма да ми затвориш устата.

— Разбира се — успокои я сестрата.

— Какво има, мамо? — попита Дейзи, приведе се напред и стисна по-силно ръката на Джулия. — Какво искаш да кажеш?

Джулия я погледна в очите и прошепна:

— Знаеш колко безмилостен е понякога, скъпа. Видя какво стана с Уил и Сара.

Дейзи примигна.

— Но нали те ни напуснаха? Татко беше сломен.

— Все едно… внимавай, защото…

Някой похлопа на вратата и в същия миг тя се отвори рязко. На прага застана Маргарет.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, лейди Джулия, но Дейзи трябва да слезе долу. Дейзи, баща ти иска да те види веднага.

— Да, идвам. — Тя пусна ръката на майка си и стана. — Ще се върна скоро, мамо.

— Да, скъпа моя. — Джулия се усмихна горчиво. — Не се бави.

— Няма.

Но когато дойде след дългото разискване как да разширят бизнеса й с обувки, медицинската сестра седеше пред стаята на майка й. Обясни й, че не може да я види, защото пациентката спи. Може би по-късно. Дейзи не успя да види майка си, защото стана време да се върне в Лондон и да тръгне на училище.

 

 

— Татко! — извика тя. Погледна го засмяна. Той й отвърна с широка усмивка, очевидно очарован от реакцията й.

— Харесва ли ти, скъпа?

На пътя пред къщата в Белгрейвия беше паркирано лъскаво, бонбоненорозово БМВ 3S с подвижен покрив, овързано като подарък с огромна сребриста панделка.

— Цветът е патентован — изрече гордо баща й. — Този нюанс вече се нарича „розово а ла Дейзи Дейнджърфийлд“.

— Прекрасно е — усмихна се отново тя. — Но, татко! Аз не мога да шофирам!

— Знам. Маргарет те е записала на курсове. Ще започнеш, когато пожелаеш.

Дейзи се втурна към него, прегърна го и го целуна.

— Благодаря, благодаря! Чудесно е!

Хванати за ръце, те влязоха в къщата.

Пред масата, където още стояха останките от закуската й — палачинки с боровинки и кленов сироп — тя разопакова и другите подаръци за рождения си ден — розова дамска чанта „Ермес Беркен“ от мека кожа на ему с щампована златна маргаритка специално за нея и изящна огърлица от осемнайсет диамантени маргаритки, които блещукаха и сияеха, плъзгайки се между пръстите й.

— О, татко — възкликна Дейзи, — благодаря! Прекрасни са! Ще ги сложа на празненството довечера.

— Имам и друго за теб — картичка от майка ти.

Той й подаде малък бял плик.

Усмивката на Дейзи се стопи и тя пое плика със сериозно изражение. Отвори го и прочете краткото послание за рождения й ден. То гласеше: „С много обич, мама“. Дейзи погледна баща си.

— Искаше ми се да е добре, за да е с нас.

— Знам, принцесо. И аз го исках. Но в Торнсайд се грижат добре за нея. Ще й изпратим много снимки от празненството. — Той й се усмихна мило. — Нямаше ли някаква уговорка?

Тя погледна ръчния си часовник „Картие“.

— О, да, закъснявам. — Скочи и целуна баща си по бузата. — До скоро, татко, във „Флори“.

— „Дейнджърфийлд Флори“, скъпа. Да, до скоро. Хубав ден!

Като допълнителен подарък за рождения ден Деди предостави на Дейзи и на три нейни приятелки специалната си черна кредитна карта и шофьорът ги откара с ролс-ройса на Бонд Стрийт. Автомобилът ги следваше на дискретно разстояние, докато пазаруваха и пълнеха багажника с обемисти пликове.

Купиха официални рокли „Шанел“, „Бърбъри“, „Диор“ и „Гучи“, обувки „Прада“ и „Джими Чу“, копринени шалове „Ермес“ и чанти „Ботега“ и „Александър Маккуин“. В „Долче и Кабана“ Дейзи си хареса елегантна рокля (смяташе да я облече на партито), съчетана с екстравагантни жълти обувки „Версаче“.

След изтощителната, но забавна обиколка на Бонд Стрийт отидоха в „Дейнджърфийлд Флори“ да разгледат магазина за обувки на Дейзи. Приятелките й ахкаха и възклицаваха възторжено, след което обядваха в бистрото и обсъдиха бъдещето си над салата със задушена сьомга и чаша шампанско.

— Невероятно, но почти сме завършили това скапано училище? — попита Люси Кричлоу=Браунинг. — Остават само пет месеца! Слава богу!

— Да, но първо трябва да си вземем изпитите — обади се мрачно Антония Раштън. — Предчувствам, че ще се проваля на всички.

— Има ли значение? Нали и без друго няма да кандидатстваш в университет? — напомни й със сладък гласец Люси. — Нали щеше да караш ски цяла година?

— Ще помагам в компанията на приятел, който произвежда ски — отвърна обидено тя. — Няма само да карам ски.

— Сутринта ще вдигаш телефона, следобед ще се спускаш по най-добрите писти, а вечер ще вилнееш с инструкторите по ски в местните нощни клубове. Да, много тежка работа! — Люси забели очи и всички се засмяха, дори Антония.

Дейзи набоде парче сьомга със сребърната си вилица.

— Нямам търпение да отида в Браун — каза тя. — Ще бъде чудесно!

— Щастливка! — обади се замечтано Фиама Бомон. — И аз очаквам с нетърпение „Абърдийн“, макар че Деди ми намали наполовина издръжката, задето не успях да вляза в Кеймбридж, но Америка звучи далеч по-примамливо.

Дейзи й се усмихна.

— Знам. Планирали сме всичко. Три години в Браун, после една година в бизнес колежа на Станфорд, стига да постигна добър успех, и накрая постъпвам на работа в семейната компания.

Люси направи гримаса.

— Обзалагам се, че няма да си в куриерския отдел. Не е в стила на баща ти, нали?

— Не, няма да съм в куриерския отдел — засмя се Дейзи. — Татко иска да стана помощник-изпълнителен директор и да ме включи в борда, когато се докажа.

— Ами обувките? — попита Антония. — Модната ти линия е прекрасна. Трябва да продължиш.

— О, ще съчетавам обувния бизнес с университета, но нашият приоритет е недвижимата собственост. — Тя се озърна. — И по-точно хотелите като този.

— Удивително е животът ти да е толкова подреден — рече завистливо Фиама. — Особено ако това съвпада с желанията ти.

— Разбира се — усмихна й се учудено Дейзи. Какво друго, за бога, да иска да прави? Никога не беше обмисляла различни възможности.

— Хайде! — побутна я Люси. — Изгаряме от любопитство. Какво ти подари татенцето за рождения ден?

— Ммм… — По лицето на Дейзи се изписа смущение. — Беше свикнала на грандиозните жестове на баща си, но знаеше, че на другите сигурно им се струват прекалени. — Ами… това…

Тя вдигна чантичката от „Ермес“.

— Прекрасна е! — каза възхитено Антония. — Цяла сутрин я съзерцавам. Щастливка си!

— Красива е — въздъхна Фиама. В сините й очи блесна завист. Тя се протегна и докосна гладката кожа. — И аз искам такава. Но мама само ми се присмива, когато я моля.

— Хайде, хайде! — Люси се усмихна закачливо на Дейзи. — Не може да е само това! Сигурно има и друго.

— Ами… — Дейзи усети как страните й поруменяват. — Тази сутрин пред къщата ме чакаше едно БМВ.

Люси се разсмя.

— Фантастично! — извика. — Ти дори не умееш да шофираш! Но си запазвам първата обиколка с беемвето, когато се научиш.

— И една диамантена огърлица… Но се притеснявам, че тя няма да е последната изненада. — Дейзи сви тъжно рамене. — Какво да направя? Той обожава да ме глези.

 

 

Часовете след обяда бяха посветени на почивка и подготовка за празненството. Момичетата слязоха в хотела, в салоните за козметични и СПА процедури и след цял блажен следобед в ръцете на масажистките се отбиха във фризьорското студио. Накрая — с кадифена и блеснала кожа и с лъскави, еластични коси — се качиха горе, където Деди им беше резервирал луксозен апартамент. Там ги очакваха маникюристка, гримьорка и друга фризьорка, за да ги подготвят за празненството. Отвориха бутилка шампанско и пуснаха музика, докато настъпи моментът за голямото събитие.

Когато бяха готови да слязат долу, и четирите се чувстваха развълнувани до краен предел. Празненството щеше да се проведе в балната зала. Бяха поканени стотици гости. На Дейзи бяха позволили да раздаде петдесет покани; останалите взе баща й, за да покани колеги и важни особи, изгарящи от нетърпение да присъстват. Той нае социолог да го консултира кои младежи да покани — синове и дъщери на аристократи, олигарси, изтъкнати художници, режисьори, музиканти и драматурзи.

Преди да тръгнат към балната зала, Дейзи застана пред огледалото в апартамента. Взираше се в отражението си и се опитваше да предвиди дали Деди ще остане доволен. Осъзна, че обикновено всичко, получено от него, е придружено от условие — ще бъде нейно, но на определена цена. Празненството за рождения й ден беше организирано в чест на осемнайсетата й годишнина, но и за да прослави Деди в неговия свят. Тоест, от Дейзи се очакваше да спечели социално одобрение. Нищо особено. Нямаше да я затрудни. Все пак познаваше мнозина младежи от висшето общество от училището и от партитата, които посещаваше. Баща й не биваше да се тревожи за това.

Късата й официална рокля с презрамки блестеше в нежновиолетово и сребристо. Обувките от жълтеникава змийска кожа бяха риск, но някак си пасваха — краката й изглеждаха необичайно дълги върху високите им платформи. Виждаше, че гримьорката и фризьорката са свършили добра работа — изглеждаше свежа и млада и най-красивите й черти бяха деликатно подчертани: синьо-сивите й очи изглеждаха по-големи, очертани с тъмна очна линия и сребристи сенки над миглите с фина спирала, устните й сияеха в нежен розов оттенък.

Най-хубавото беше, че Фреди щеше да дойде. Очите й грейнаха, когато си спомни колко приятни неща правиха двамата в апартамента на Ленард Бърнстейн в „Крийон“ — чудесно място да вкуси за пръв път удоволствията на плътта, а Фреди се беше оказал много компетентен в тази сфера. Почти през целия следващ ден продължиха с ограмотяването й. По-късно вероятно щяха да успеят да се измъкнат тихомълком и да се качат в апартамента във „Флори“, за да отпразнуват както подобава рождения й ден.

Люси застана до нея. Изглеждаше елегантна в дългата, тясна черна рокля. Косата й беше омекотена и пригладена, а гримьорката беше използвала опушен грим за очите и черешово червило за устните й.

— Как си? — попита я тя. — Готова ли си да празнуваш?

— И още как! — усмихна й се Дейзи.

В този момент някой почука на вратата и след секунда баща й влетя в стаята.

— Дами! Дами! — възкликна той и плесна с ръце. — Изглеждаше ослепително! Великолепни сте! Добре ли прекарахте деня? Надявам се, че сте се грижили за моята Дейзи. Така, така… — Той ги разцелува звучно по бузите. — Къде е моето момиче? А, ето я! Дейзи, изглеждаш чудесно! — Деди я погледна с овлажнели очи. — Прекрасна си! — Обърна се към другите момичета: — А сега, дами, искам да остана насаме с дъщеря си. Ще ни извините ли? Само за минутка.

Той хвана Дейзи за ръката и я поведе към спалнята. Затвори вратата и изражението му веднага стана сериозно.

— Какво има, татко? — попита разтревожено Дейзи. Тръпки полазиха по гърба й и тя потрепери от страх.

— Лоша новина, скъпа моя. Току-що ми съобщиха. Мама е зле. Взела е свръхдоза от лекарствата си и са я откарали в болницата.

Дейзи усети как стомахът й се свива, сякаш е в асансьор, спускащ се с главоломна скорост.

— Но… но… как е тя? — заекна. — Добре ли е вече?

Деди я погледна втренчено и поклати тъжно глава.

Пригладената му с гел коса лъщеше на светлината на лампите.

— Дейзи, съжалявам. Положението не е оптимистично. Тя е много зле. Лекарите не знаят какъв ще е изходът.

Прилоша й. Не вярваше на ушите си. Допреди миг се чувстваше безгрижна, радостна. Отпиваше от шампанското и се безпокоеше дали роклята й не е прекалено къса. Сега трепереше като листо, дланите й се потяха, а съзнанието й отказваше да възприеме чутото. Мама е зле? Навярно умира? От години не изпитваше истинска близост към майка си, но внезапно разбра, че копнее за нея с цялото си сърце.

— Мама… — отрони едва доловимо Дейзи. Погледна към вратата и започна да си събува обувките. — Трябва да тръгнем веднага. Трябва да отида при нея…

— Не! — Гласът на баща й прозвуча непреклонно. — В никакъв случай.

— Как… как така?

Горещи сълзи напираха в очите й, но тя примигна да ги отпъди. Само една успя и се търкулна по скулата й. Правилно ли беше чула?

— Никъде няма да ходиш. Празненството е от огромно значение. Ще си избършеш очите, ще си напудриш носа, ще си обуеш обувките и ще влезеш в балната зала с високо вдигната глава. Не можеш да помогнеш на майка си. Тя е в безсъзнание и няма да усети присъствието ти така или иначе. Не бива да отменяме тържеството. Трябва да го направиш за мен, Дейзи, разбираш ли?

Тя веднага проумя, че баща й изобщо не се шегува. Нямаше начин да види майка си. Отново я подлагаше на изпитание. Той преценяваше как реагира, поставена под непосилен натиск, и проверяваше дали ще съумее да се държи така, сякаш нищо на света не я тревожи. Дейзи осъзна, че болката в дланите й е от собствените й нокти, забити дълбоко в тях. „Мога да го направя — каза си. — Няма да се огъна пред предизвикателствата, пред които ме изправя.“

Баща й тихо изрече:

— Ти си Дейнджърфийлд, нали? Или не?

Тя пое дълбоко дъх.

— Добре. Но след това отивам право в болницата.

Деди кимна.

— Дадено! Знаех, че няма да ме разочароваш, Дейзи. Готова ли си да слезем долу?

Тя прогони мислите за майка си, отпусната безпомощно в леглото, сама в болницата на километри оттук. Вирна брадичка, изправи рамене и си обу обувките.

— Готова съм — каза тя с възможно най-категоричен глас.

— Добре — усмихна й се Деди, очевидно облекчен, че е толкова сговорчива. — И помни — никой не бива да разбере нищо.

— Никой няма да разбере. — С огромно усилие Дейзи успя да се усмихне. — Аз съм Дейнджърфийлд все пак.

Деди постави длан на рамото й и я погледна в очите.

— Не го забравяй, Дейзи.

После двамата излязоха от спалнята и се присъединиха към останалите, които се смееха и се шегуваха в съседната дневна.