Лулу Тейлър
Златна клетка (85)

85.

Ханрати беше запазил най-хубавата заседателна зала за срещата на най-видните си клиенти. Децата на Дейнджърфийлд вероятно щяха да донесат стотици хиляди, ако ли не милиони на фирмата му.

„Ако не успеят да уредят всичко още днес, разбира се, и не се разотидем щастливи по домовете си“ — помисли си.

Не беше много вероятно. За семейството това бе най-добрият изход, но той не можеше да се преструва, че не предпочита шумен съдебен процес и съответно — тлъсти хонорари.

Децата на Дейнджърфийлд дойдоха първи. Приличаха си поразително — с кестеняви коси и пъстри очи. Уил изглеждаше самоуверен и в изненадващо добро настроение. Ханрати го уважаваше много — и него, и това, което бе успял да постигне. Младият мъж, разбира се, не съзираше колко прилича на бащата, когото мразеше.

— Здрасти — поздрави го Уил с усмивка. — Подготвил съм ти изненада! Но знаеш ли какво? Засега ще я запазя в тайна.

Въпреки протестите на Ханрати, че рядко е добра идея клиентите да не споделят информация, той не отстъпи.

Децата на Дейнджърфийлд седяха и разговаряха тихо, когато им съобщиха, че ответната страна е дошла.

След няколко минути вратата се отвори и вътре влязоха адвокатите на баща им — Манкевич и Форбс, последвани от самия Дейнджърфийлд. Никой не би могъл да сбърка това лице с двойна брадичка и торбички под очите, въпреки че старецът изглеждаше учудващо слаб. Зад него вървеше стройна млада жена с лъскава коса и много скъпи дрехи. Ханрати се подсмихна мислено. Старите изглупели богаташи винаги имаха по някоя кукличка под ръка и никога не се замисляха какво намират у тях лъскави красавици като тази. Зад кукличката вървеше друга жена, на средна възраст, спретната. Безизразното й лице не издаваше ни най-малко каква важна роля играе.

Ханрати пристъпи напред да поздрави всички, но децата на Дейнджърфийлд не помръднаха. Почти не погледнаха баща си. Очите на Уил веднага се насочиха към красавицата. Сара беше свела поглед, сякаш се страхуваше да погледне баща си дори след толкова години.

Господин Дейнджърфийлд спря до масата и каза:

— Здравей, Уил. Здравей, Сара. — Гласът му прозвуча неестествено силно. Дъщерята вдигна очи и промърмори нещо, а Уил кимна от учтивост.

„Ще бъде забавно“ — помисли си Ханрати и подкани ответниците да седнат. Когато сервираха чая и кафето, той прочисти гърло.

— Така… Предполагам, че е време да започваме. Първо ще обобщим нашата позиция. Историята беше позната на всички — главният попечител господин Дейнджърфийлд разхищава семейните фондове, основани от баща му; децата настояват той да се оттегли от попечителския борд и фондовете да бъдат подложени на щателна ревизия, а всички липси — възстановени чрез продажба на авоарите му…

— Ясно и точно — заключи Ханрати. — Целта ни днес е да видим дали е възможно тези въпроси да бъдат разрешени без съдебен процес.

Дейнджърфийлд беше почервенял.

— Няма да се оттегля! — извика. — Собственият ми баща ми повери фондовете. Обвиненията са безумни и безпочвени.

Манкевич — адвокатът му — вдигна ръка да успокои клиента си и каза с отмерен глас:

— Клиентът ми оспорва обвиненията. Може да докаже, че всички продажби са осъществени с предварителното съгласие на покойния му баща. От семейните фондове не са изтегляни никакви средства без съгласието на всички попечители…

— Марионетки — вметна презрително Уил.

— Господин Дейнджърфийлд не възнамерява да променя позицията си. Не съществува абсолютно никакво основание клиентът ми да продава собствените си авоари — довърши Манкевич.

— Явно няма начин за сближаване на позициите, ако клиентът ви отхвърля всички обвинения и декларира, че няма да промени мнението си. Надявахме се да приеме да се оттегли от фондовете, макар и временно, за да се извърши ревизия.

— Не! — отговори веднага господин Дейнджърфийлд.

— Дали… — прозвуча гласът на Уил, тих и властен. — Дали клиентът ви няма да промени позицията си по част от въпросите, когато види с какви доказателства разполагаме. Донесъл съм няколко извънредно интересни документа. Този например е резюме на личната му асистентка. — Той погледна Маргарет. — Отнася се до платното на Гейнсбъро. Тя предлага да се подправят протоколите, за да изглежда, че картината е продадена по нареждане на дядо, и така да се прикрие фактът, че средствата от продажбата всъщност са прехвърлени във фондация „Дейнджърфийлд“ — абсолютно неправомерно действие. Имам копия, разбира се.

— Откъде го взе? — просъска Маргарет с пребледняло лице и пламнали очи, но бързо се овладя. — Фалшификат! — заяви. — Всеки би могъл да го напише. Къде е подписът ми?

— Няма подпис, разбира се — отвърна любезно Уил, — но смятам, че дори най-беглата проверка на компютърната ти система и поддържащите файлове ще разкрие не само този, но и множество други уличаващи документи.

Лицето на баща му беше станало още по-тъмночервено, но той продължи:

— Нося и други интересни документи, доказващи, че баща ми подкрепя финансово мистериозна фондация, базирана в Швейцария. Оказва се, че й е отпускал по няколко стотици хиляди лири… месечно. Огромна част от тези средства са изтеглени от семейните фондове, на които госпожица Андерсън наскоро е предложила да стане попечител. — Той повдигна вежди. — Не знам как се съвместява това с факта, че тя е и съсобственик на фондация „Дейнджърфийлд“ заедно с професор Офенал, който очевидно също се е облагодетелствал и от организацията.

Маргарет зяпна и се втренчи в Уил с нескрит ужас. Адвокатите на Деди си зашепнаха трескаво със загрижени лица, а самият той изглеждаше смаян. Обърна се към Маргарет.

— Съсобственик? — попита невярващо.

Тя го погледна умолително.

— Лъжи, сър, лъжи! Винаги съм ви помагала безрезервно.

— Не е съвсем вярно — прекъсна я Уил. — Не е зле някой компетентен химик да анализира чудодейните серуми. Няма да се изненадам, ако съставките се окажат най-обикновени. Колкото до твърденията, че фондацията открива тайните на вечната младост… по-скоро може да се каже, че открива тайната на вечно пълните банкови сметки.

— Млъкни, по дяволите! — просъска Маргарет. — Откъде изфабрикува всички тези лъжи?

Красивото момиче до господин Дейнджърфийлд, което наблюдаваше спора с равнодушно лице, се изправи.

— Аз мога да отговоря — каза спокойно тя. — Уил научи всичко от мен. — Обърна се към Маргарет: — Отворих файловете ти и предадох на Уил информацията, която съдържаха. Няма смисъл да се преструваме, всичко е документирано черно на бяло.

Маргарет я наблюдаваше яростно, с пепеляво лице.

— Коко, не! Какво си направила? — простена Деди.

Адвокатите се спогледаха, изумени от развоя на събитията.

Коко си пое дълбоко дъх. Стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Научих и други неща — каза тя с разтреперан глас. — Научих, че другата дъщеря на Деди, Дейзи, не се е удавила, а е била изгонена от къщи, когато той разбрал от откраднато писмо, че не й е биологичен баща. Принудили са я да си смени самоличността и да обещае никога повече да не контактува с членовете на семейство Дейнджърфийлд. Тя е изпълнила условието. И за да прикрие следите си, Деди е инсценирал смъртта й.

Дейнджърфийлд простена отново. В очите на Маргарет вече имаше неприкрит страх.

Уил и Сара се спогледаха смаяно.

— Какво говориш, по дяволите? — попита той.

Коко тръгна към вратата на залата.

— Запазих го в тайна, защото не бях сигурна, че ще я намеря. Но я открих. Ето я.

Тя отвори театрално вратата.

Дейзи чакаше отвън, все още с очилата и тъмната коса, но готова да изпълни ролята си. Когато Коко отвори вратата, тя влезе вътре, задъхана от напрежение и разтреперана, и застана срещу кръглата маса и изненаданите хора около нея.

Деди, който изглеждаше като болен, изведнъж извика победоносно:

— Това не е Дейзи! Това е жена от моя офис — Дафни Фрейзър. Какво, по дяволите, търсиш тук, Фрейзър? Що за глупав номер ми погаждате?

Дейзи го погледна право в очите. После забеляза, че Маргарет е пребледняла и уплашена. Уил и Сара я наблюдаваха удивени и объркани.

„Часът удари“ — рече си тя. Вдигна ръка и свали очилата с дебели рамки. Днес не носеше лещи. После свали тъмната перука. Под нея беше боядисала косата си в естествения й цвят. Когато смъкна перуката, погледна баща си.

— Здравей, татко.

Той се взираше в нея, сякаш е зърнал призрак. На изпотеното му лице се изписаха първо отвращение, после страх и накрая гняв.

— Какво? — извика той. — Какво е това?

— Върнах се — отвърна тя с лека усмивка. — Всъщност никога не съм си отивала. Мислеше, че си се отървал от мен завинаги, но сгреши. С новото име започнах работа в един от най-незначителните, най-незабележими хотели на „Дейнджърфийлд Груп“. Научих всичко необходимо и стигнах до върха. Ти дори ме покани в кабинета си и ми каза, че точно такива хора искаш да работят във фирмата ти. — Тя се усмихна отново.

— Стана ми изключително приятно. Да, аз съм Дафни Фрейзър. Но съм и Дейзи, дъщерята, която отритна и — почти буквално — уби.

Всички погледи се насочиха към Дейнджърфийлд; адвокатите му изглеждаха не по-малко ужасени от него. Той едва се крепеше, но събра сили и се приведе към дъщерята, която някога обожаваше. В очите му пламна омраза, а устните му се извиха в хищна гримаса.

— Как смееш? — изрева яростно. — Платих ти! Платих ти да си отидеш и да не се връщаш. Как смееш да се явяваш тук?

— Ти ме прогони и ми предложи пари да напусна живота ти завинаги. Бях на осемнайсет. Нямах майка. Взех, разбира се, каквото ми даде. Но знаеш ли? Ще ти го върна. Всичко.

— Да не би да смяташ, че утре ще дойдеш на работа в компанията ми — озъби се той. — Не си го и помисляй! Уволнена си! А ти! — Обърна се към Маргарет: — Как позволи това да се случи, невежа кучко! Нали трябваше да я изтриеш от лицето на земята, за да не се появява отново!

Възцари се тишина. Адвокатите на Деди, които се опитваха да накарат клиента си да мълчи, замръзнаха от ужас. Уил и Сара се взираха в Дейзи, стъписани и смаяни, въпреки че вече я бяха познали.

— Най-добре спри дотук — обади се Коко и веднага привлече вниманието на всички присъстващи. — Доверил си се на ДНК-лабораторията, нали? И те са били прави. Пробата, която са получили, категорично е показала, че тестваният няма кръвна връзка с теб. Но те не са получили ДНК от Дейзи. — Тя се обърна към Маргарет: — А от теб, нали? Затова резултатът е бил отрицателен. — Поклати глава. — Наистина не бива да си водиш толкова подробни записки.

Деди се обърна към Маргарет, която сякаш се опита да каже нещо, но се отказа. Погледна с омраза Коко и промърмори:

— Нямаше значение. Майка й признава в писмото си, че детето не е негово. — Обърна се отново към Деди с умолително изражение: — Исках да ви успокоя, сър, да ви убедя.

— Или за да заграбиш възможно най-много от състоянието на фамилията? Лъжеше стареца, че витамините, които му инжектираш, ще му дарят вечна младост и банковата сметка на фондацията ти набъбваше. — Коко се усмихна с измамна сърдечност. — Прочетох писмото на майката на Дейзи. Запазила си го при документите си. Тя пише, че е възможно Деди да не е баща на Дейзи, но не е сигурна. Дали си имала право да го тълкуваш и да го отваряш, е въпрос, който полицията ще реши.

Дейзи се усмихна на баща си:

— Виждаш ли, татко, възможно е наистина да съм ти дъщеря.

Той впи очи в нея, неспособен да осъзнае думите й. След миг отмести очи към Коко.

— Защо ми го причиняваш? — прошепна с побелели устни. — Исках да се оженя за теб.

— И двамата знаем, че това нямаше да се случи. Отношенията ни никога не са били от такова естество. И вече приключиха. Уведомявам те, че съм готова да свидетелствам за всичко, което знам за теб и за методите ти.

— Предателка! — просъска той и се сгърчи в стола. — Маргарет! Помогни ми!

— Сър, опасявам се, че съм безпомощна — отвърна студено тя. — Въпреки всичките години, през които ви служих всеотдайно, аз съм само неспособна кучка.

— Получи си възнаграждението! — изръмжа Деди. — И ако това, което казват, е вярно, ще те изправя пред съда. — Очите му се напълниха със сълзи. — Всички ме предавате — прошепна. — Неблагодарни предатели! Вървете по дяволите!

Той удари с юмрук по масата като капризно дете.

Уил стана.

— Не бой се, Деди. Когато се оттеглиш от попечителския пост и от „Дейнджърфийлд Груп“ и върнеш парите, които дължиш, ще ти остане достатъчно за малка къща и несъмнено ще си намериш нова компаньонка. Сега обаче трябва да признаеш, че игричката ти приключи. Струва ми се, че дори адвокатите ти не изгарят от желание да те защитят.

Коко тръгна към вратата, гордо изправила гръб. Обърна се към децата на Дейнджърфийлд:

— Мисля, че изпълних ролята си. Време е да си вървя. — Тя погледна право в очите на Уил и се усмихна. — Надявам се всичко да свърши добре. Сбогом.

Когато тръгна по коридора, зашеметена от всичко, на което беше станала свидетелка, зад нея проехтяха стъпки.

— Коко!

Беше Уил.

Тя се обърна и го погледна.

Той се взираше в нея, висок и красив, официален в тъмния костюм, но въпреки това неустоимо привлекателен.

— Благодаря. Благодаря ти за всичко.

— Исках да знаеш, че съм на твоя страна. Винаги съм била и винаги ще бъда. — Той понечи да пристъпи към нея, но тя вдигна ръка да го спре. — Но нещата се промениха, Уил. Не можем да бъдем заедно. Никога. Това е.

Тя се обърна и се отдалечи, без да поглежда назад.