Лулу Тейлър
Златна клетка (14)

14.

Шанел притисна чело към студеното хладно стъкло на прозореца. Градът се ширеше пред нея като килим от ярки светлини. Всичко бе окъпано в златен ореол, какъвто може да се види само нощем. Трудно й беше да повярва, че се намира в жалък общински апартамент на двайсет и петия етаж.

„Трябва да вярвам, че там някъде ме очаква по-добър живот“ — помисли си тя, загледана в мъждукащите светлини.

— Това е апартаментът на баба — каза й Джамал, когато влязоха. — Тя е в болницата и никой не живее тук. Няма да й бъде неприятно, че го използвам.

Шанел се озърна. Определено беше апартамент на възрастна жена — с дъх на застояло, с паянтови мебели, порцеланови фигурки и дантелени покривчици навсякъде.

— Хубав е — рече искрено тя.

Беше уютно и бабата на Джамал очевидно имаше много любими хора, чиито снимки висяха по стените.

— Искаш ли чай? — Джамал изчезна в миниатюрната кухня и след миг Шанел чу чайника да засвистява.

Закрачи из стаята и след малко Джамал дойде с две чаши, от които се вдигаше пара. Сложи ги на ниската масичка, двамата седнаха на канапето и се погледнаха срамежливо. Тя беше с него и с момчетата му, откакто я бяха спасили от момичешката банда миналата седмица, и привличането между двамата нажежаваше въздуха. Не се изненада, когато той я покани в апартамента, но се развълнува.

— Искаш ли да си дръпнеш? — попита я той и извади стегнато увит джойнт от джоба си.

— Не — поклати глава Шанел. Не беше изненадана. Много хлапета от квартала пушеха трева. — Не си падам по дрогата.

Джамал се засмя.

— Това не е дрога. — Извади пакетче с бял прах и го подхвърли върху масата. — Това е дрога, човече!

Шанел се втренчи в нея със страхопочитание. Разбираше, че пред очите й има твърда дрога за цял тон пари. Погледна към Джамал, който й се усмихваше, сякаш й е показал плик с бонбони, а не с първокласен наркотик.

— Това ли използваш?

— Не — поклати глава той. — Мое е, но не го използвам. Гадно е.

— Знам! — възкликна тя. Гледаше безобидния на вид прах с подозрение и любопитство. Хероин ли беше? Или кокаин? Все едно. Майка й жадуваше за това. В крайна сметка именно то щеше да я убие. Вече беше отнело младостта, красотата, зъбите й… накрая щеше да й отнеме и живота.

Джамал сви рамене.

— Продавам го. Имам си банда. Купуваме го от една голяма клечка от Олд Кент Роуд и го препродаваме.

Шанел кимна. Беше се досетила. Джамал беше главатар на местната банда, наречена „Ковачите“, която си съперничеше с бандата от съседния квартал. Миналия месец наръгаха с нож едно от по-малките момчета, но Шанел не помнеше в коя банда е било. На мястото, където го убиха, все още имаше повехнали цветя и плюшени мечета.

— Какво си мислиш? — попита я тихо Джамал.

Тя вдигна рамене и се намръщи.

— Нищо. Какво правиш си е твоя работа.

Той се засмя тихо.

— Да…

Облегна се на канапето с цветни шарки и запали джойнта. Издуха дълга струя дим с натрапчив аромат и погледна Шанел.

— От доста време искам да те видя насаме.

— Нима? Защо?

Смесица от вълнение и боязън стегна гърдите й.

— Защото не си като другите момичета. Затова не те харесват. Но на мен ми харесваш. — Той се приведе към нея. Тъмнокафявите му очи заискриха и тя забеляза как светлината позлатява тъмните му страни. — Много ми харесваш. Питах се… дали искаш да си ми жена.

Шанел си пое дълбоко дъх. Не беше имала приятел. Като по-малка беше излизала с момчета от класа, но това не беше нищо. Седмица–две се държаха за ръцете и толкова. Сега обаче Джамал — висок, красив, силен — я питаше дали иска да му бъде приятелка. Момчетата обикновено гледаха на момичетата като на кучки или уличници, но той се отнасяше с уважение към нея, макар че сигурно десетки момичета бяха готови да легнат с него, ако пожелае, защото той е шефът.

Шанел внезапно осъзна, че иска да е неговото момиче повече от всичко на света. Но нямаше представа как да го изрече. След миг каза:

— Ммм… да, добре тогава. Ако си сигурен.

Джамал се засмя.

— Хей, ето затова те харесвам, човече. Не си като другите! Ако съм сигурен… — Поклати глава и дръпна пак от джойнта. — Сигурен съм. А ти? Харесваш ли ме?

Тя се втренчи в него. Харесваше всичко у него — дълбокия кадифен глас, гъвкавото му тяло, лицето с меките кафяви очи. Джамал имаше високи скули и широк нос над устни, които внезапно й се прииска да усети върху своите.

Тя кимна, ненадейно онемяла.

Сякаш прочел мислите й, той се приведе и притисна устни към нейните. След миг тя почувства как мекият му език вкусва устата й. Не бяха я целували преди. Досега се страхуваше да допусне някого толкова близо. С Джамал обаче беше различно. Устните му бяха толкова нежни, толкова копринени… Тя несръчно отвърна на целувката и започна да се отпуска. Струваше й се естествено езиците им да се докосват. Дъхът му ухаеше на дим и мед. Странно как целувката караше всичко у нея да затрепти и горещи вълни обливаха корема и слабините й. Чувстваше го почти като болка, сякаш копнее за нещо, което не разбира.

Шанел обаче знаеше всичко за секса. Момчетата искаха да се пъхнат в теб и да те търкат, докато приключат. Момичетата в училище непрекъснато го обсъждаха. Понякога момчетата искаха да си пъхнат онази работа в устата ти. Отвратително! Неведнъж се случваше някоя нейна съученичка да забременее и да напусне училището преди изпитите.

Шанел се отдръпна внезапно, обзета от паника.

— Няма да забременея, нали?

Джамал се засмя тихо.

— Не. Не съм готов за това. Ти също. А и само се целуваме, нали?

Олекна й. Той нямаше да я насили да прави нещо, което не иска. Целуна я отново, първо нежно, после все по-страстно, докато и двамата забравиха всичко, потънали в усещането за слетите си устни.

След това тя стана момичето на Джамал и всяка минута, когато не беше на училище, прекарваше с него и момчетата му. Часове наред обикаляха край детската площадка или се застояваха в апартамента на бабата на Джамал — неофициалната му щабквартира. В този апартамент, в леглото на баба му с Джамал спаха за пръв път. Шанел с изненада установи, че копнее за нещата, които някога й звучаха толкова ужасяващо — копнееше да докосва члена му, когато е втвърден от желание, да го целува и да го гали. Нищо не я възбуждаше повече от стенанията му, когато притискаше устни към главичката му, прокарваше език по гладкия й връх и обвиваше с длан горещата му кадифена плът. Собственият й отклик я изненадваше. Първия път, когато проникна в нея, тя не се изплаши, само жадуваше за насладата. Чувстваше, че е съвсем правилно да се разтвори за него и да го притиска към себе си, за да се движат в синхрон. Беше прекрасно, никога нямаше да й стигне.

Двамата откриваха как да си доставят удоволствие — как зърната на гърдите й реагират на устните му и разпалват отчаяно желание да влезе в нея, колко сладостно езикът му гали слабините й, прониква навътре и я разтреперва с отмерен, силен ритъм. Обичаше да вижда как накрая лицето му се сгърчва от болка, наслада и трепетно освобождение.

Обезумели от желание те отново и отново задоволяваха пламналата си страст върху розовите найлонови чаршафи и после си шепнеха, че се обичат.

Любов най-после. За пръв път в живота си Шанел беше щастлива. Джамал беше нейният свят, а тя — неговият.

Когато наближи краят на годината, Шанел не помоли Гас да й подари уроци по танци. Сега танците не бяха единствената й страст. Животът й се беше съсредоточил върху Джамал и ежедневието на „Ковачите“. Всяка минута, когато не беше у дома или на училище, тя прекарваше с тях. Момчетата се отнасяха с уважение към нея, защото разбираха, че шефът им я харесва повече от всички други момичета, с които е бил.

Джамал никога не й възлагаше поръчки, въпреки че без да му мигне окото изпращаше по-млади момичета с пакетчета в чантичките да предадат стоката в някой търговски център или зад супермаркета.

— Знаеш, че си безценна, нали? — каза й той веднъж, когато лежаха един до друг. Погали косите й с широката си длан. — Ти си моето момиче…

Тя кимна, изпълнена с щастие. Нямаше по-прекрасно място на света от това — в леглото, сгушена до стройното топло тяло на Джамал. За пръв път в живота си чувстваше нечия обич и загриженост. Усещането я опияняваше и тя копнееше за него по-силно, отколкото клиентите на Джамал копнееха за наркотиците му. „Той ме обича“ — помисли си удивено.

— Аз съм твоето момиче — прошепна и го целуна, а тялото й настръхна от наслада при мекия, сладостен досег на устните му. Беше сигурна, че тази целувка никога няма да й омръзне.

Когато устните им се разделиха, той попита:

— Завинаги?

— Завинаги. Ти и аз. Завинаги.