Лулу Тейлър
Златна клетка (48)

48.

Маргарет настоя Коко да се вижда възможно най-често с Ксандър, преди да се впусне в мисията. За Коко това не беше никак трудна задача. Той беше приятен събеседник — духовит, добронамерен, красив и винаги на нейно разположение.

— Значи не работиш нищо? — попита го тя една сутрин, докато той се изтягаше на дивана, чакайки я да си допише домашното по граматика.

— Не! Опасявам се, че не съм много годен за работа.

— Защо? Не успя да се дипломираш?

— Ммм… не точно. Но в Оксфорд не се представих добре, меко казано. Приятелчето ми Джеймс ме назначи в своя хедж фонд, но не се получи. Твърде скучно и техническо ми се виждаше и един ден прецаках страшно положението, изгубих много пари. Джеймс ме уволни. После бях портиер в къща за търгове, но не ми беше интересно. Всъщност имам много приятели, които не работят. Татко ми отпуска издръжка — оскъдна, за съжаление — и понякога отсядам в къщата му на Онслоу Скуеър. Или гостувам на приятели.

— Сладък живот значи — изгледа го втренчено Коко, мислейки си. „По дяволите, какви невежи са тези хлапета!“

— Звучи добре, но е… потискащо. Парите никога не ми стигат.

— Затова ли се нае да ме въведеш в техните кръгове? Предполагам, че господин Дейнджърфийлд ти плаща щедро.

Ксандър се изчерви и сведе очи.

— Звучи доста унизително — рече след малко. — Но да, предложението беше неустоимо. А и не познавам толкова добре Уил, не ми е близък приятел или нещо такова. Искам да кажа… не сме били съученици. Той учеше в Уинчестър. Но се запознахме в университета. Движехме се в едни и същи кръгове, както се казва. Ще се изненада да ме чуе, но няма да е странно да го потърся, ако сме се оказали в един и същи град.

— Знаеш ли какво планира баща му?

Той сви рамене и се намръщи:

— Нямам никаква представа.

Не обичаше да води сериозни разговори. Имаше и друго. Коко го забеляза още щом го зърна, но си замълча. Не беше от хората, които си пъхат носовете в чужди работи, и се доверяваше на инстинктите си.

— Хей — каза й Ксандър един ден, когато цял следобед пушиха и пиха: Коко кафе, а Ксандър бира в кръчма в Саут Кен. — Трябват ми малко пари. Тази вечер ще ходя при сестра си. Тя ми помага обикновено, когато закъсам. Искаш ли да дойдеш с мен? Тя работи в много шикозен нощен клуб, струва си да го видиш.

— Добре.

Коко настръхна. Нощен клуб. Това означаваше танци. Осъзна колко дълго не е танцувала и как копнее отново да се потопи в музиката. Имаше лъскава рокля — подходяща (според Лиан) за парти край басейн в топла нощ. Нея щеше да облече.

Когато Ксандър дойде да я вземе по-късно същата вечер, тя се изненада, че е със сако и вратовръзка. Русата му коса обаче беше разрошена както обикновено и брадата му беше набола.

— Сложил си вратовръзка! Кой носи вратовръзка, когато обикаля нощните клубове! — възкликна тя.

— Станало е недоразумение. Трябваше да те предупредя. Не е точно обикаляне на клубове. Но няма проблем. Много момичета носят лъскави рокли като твоята. Но мъжете са с вратовръзки и точка. Да вървим!

Беше десет, когато пристигнаха на Бъркли Скуеър. Ксандър я поведе към внушителна къща с навес над главния вход, пред който стоеше портиер в елегантна тъмносиня униформа и островърха шапка.

— Добър вечер, Хари — поздрави го Ксандър.

— Добър вечер, господин Маккоркъндейл — усмихна му се портиерът.

— Тук ли е сестра ми?

— О, да, сър.

— Добре, добре. — Той погледна през рамо към Коко. — Да влизаме.

Прекрачиха под навеса и се спуснаха по няколкото стъпала, отвеждащи надолу. След миг се озоваха в дълъг, тесен коридор и минаха през отворена двукрила врата.

— Това е „Колете“ — обясни Ксандър. — Много известен клуб. Основал го е чичо ми Дейвид през шейсетте, но сега поостаря и сестра ми му помага. — Той поздрави мъж в тъмен костюм, застанал зад прозорче като на гише. — Добър вечер, Дженаро, имам гостенка. Да я запиша ли?

— Добър вечер, сър. Не, не е необходимо, щом е с вас. Лейди Алегра е на бара.

„Мътните го взели! — помисли си Коко, която мълчеше благоговейно. — Лейди Алегра? Мамка му!“

— Не ми каза, че сестра ти е лейди — процеди през зъби. — Ти да не би да си лорд?

— Не, само „почитаем“. Съжалявам… Но това и без друго няма значение.

Той я поведе към бара. Неколцина клиенти се бяха облакътили на бара или седяха в уютните сепарета в залата. Зад бара едър мъж в сиво сако приготвяше коктейл, а изискано момиче с гъста руса коса го наблюдаваше.

— Синбад, винаги се удивлявам колко сръчно работиш — каза тя тъкмо когато Ксандър се втурна и я прегърна през раменете. Тя изпищя и се извърна.

Коко веднага забеляза приликата с Ксандър във фините черти на момичето и в тъмносините очи с тъмни мигли.

— Ксандър! — извика доволно тя, преодоляла изненадата. — Какво правиш тук? Не знаех, че ще дойдеш.

— Прииска ми се да те видя.

Той целуна сестра си по бузата. Погледът й се насочи над рамото му към Коко и тя повдигна въпросително вежди. Коко й се усмихна плахо, отново се бе почувствала в чужди води.

— Здравей — поздрави тихо.

Никога не бе изпитвала такова страхопочитание. Това момиче беше не само ослепително, но очевидно силно и интелигентно, и на всичкото отгоре — лейди.

— Здравей, Коко — усмихна се Алегра, но в очите й проблесна подозрение. — Е, изненадвате ме приятно! Да поръчам ли на Синбад да ни забърка питиета?

Барманът им приготви специалитета на клуба и тя ги поведе към сепаретата. Докато вървяха към дъното на залата, двамата с Ксандър обсъждаха семейни клюки и как върви клубът. Коко гледаше замечтано дансинга. Музиката не беше от любимите й, но тялото й жадуваше да се раздвижи в ритъма.

— Неприятно е, че се налага да идваме чак дотук — каза Алегра, когато излязоха през задния вход и се озоваха на тясна открита площадка под нощното небе, — но все пак забраната за пушене ни принуждава да не злоупотребяваме с цигарите.

— Вие запалете — каза Ксандър. — Аз ще се върна след минута.

Той изчезна вътре. Двете жени останаха сами. Коко се почувства ужасно неловко. След кратко мълчание, проточило се сякаш цяла вечност, Алегра каза с по-хладен глас:

— С теб ли излиза сега Ксандър?

— О, не — отвърна бързо тя, усетила враждебността. — Той ми е само приятел.

— О… Приятел. — Алегра изтръска пепелта от цигарата си. — Надявам се, че си от добрите приятели, а не от лошите. Ксандър има достатъчно лоши приятели, не му трябват повече…

— Не се безпокой — каза припряно Коко. — Ще му повлияя добре. Обещавам.

— Искал ли ти е пари?

— Не. Всъщност се кани да поиска от теб — усмихна й се тя извинително.

Алегра въздъхна. Враждебността й премина.

— Знам. Както обикновено. Ще му дам, но ще го накарам да си ги заслужи. Не мога да го оставя да умре от глад. Но се тревожа за него.

— Защо? — попита Коко. Подозренията й за Ксандър се оправдаваха. — Изглежда добре. Само е малко дезориентиран.

— Хмм…

В този момент Ксандър се върна и запали цигара.

— За какво си говорите?

— За теб — отвърна Алегра и добави: — Слушай, Ксандър. Искам да се видиш с Джемайма. Приготвила ми е мостри и обещах да ги взема, но не мога да мръдна оттук. Понеже ни е роднина, не искам да я ядосвам…

— О, гибелния чар на Маккоркъндейлови! Не бой се. Ще се справя.

— Благодаря. Ще получиш добро възнаграждение в отплата.

Ксандър се усмихна.

— Отлично! Малко съм позакъсал. Но скоро потеглям на екскурзия. С Коко. — Алегра я стрелна с очи, но не каза нищо. — Затова ще ти бъда благодарен, ако ми дадеш парите сега, а аз ще се отбия при Джемайма, преди да заминем.

— Добре. Да отидем в офиса.

Коко и Ксандър си тръгнаха от „Колете“ след около час, но той не искаше да се прибира. Предложи да пийнат по нещо в Сохо.

— Добре — съгласи се предпазливо тя. Обърна се към него и добави: — Ксандър, за наркотици ли ти трябваха парите?

Той се ухили глуповато.

— Ммм… Може би. Шокирана ли си?

Тя се втренчи в него. „И още как!“

— Не — отвърна. — Никак.

— Добре — рече доволно той. — Тогава ще се включиш и ти!

Коко поклати глава.

— Не се дрогирам.

— О… — отсече Ксандър сърдито като момче, спипано да върши пакост. — Значи няма да ме харесваш вече?

— Не, човече — премина Коко на някогашния си жаргон. — Това е твоят живот. Свободен си да правиш каквото искаш.

Лицето му се проясни.

— Добре. Хайде тогава. Няма да се бавим.

Той забърза по тротоара, нетърпелив да открие дилъра си. Коко го последва, потрепервайки леко въпреки палтото. Нищо чудно, че парите не му стигаха. От самото начало разчете признаците по лицето му — всички издайнически белези се забелязваха ясно.

Сега разбра. Това беше тъмната страна на възможността да имаш всичко.