Лулу Тейлър
Златна клетка (4)

4.

Малката Нели Хюз си играеше в пясъчника в градината. Баща й го беше направил специално за нея и тя го харесваше много. В него имаше различни играчки — кофички, купички, пластмасови лопатки, колички и камиончета.

Тя беше потънала в своя свят, когато майка й застана пред плъзгащите се врати на верандата и я извика:

— Нели! Нели! Ела вътре, моля те!

Нели долови тревога в гласа й и вдигна очи. Майка й стоеше точно на верандата и бършеше ръце в престилката, която носеше по цял ден, ако нямат гости. Сега майка й развърза внимателно престилката, свали я и я сгъна. Момиченцето се изправи послушно и излезе от пясъчника.

— Какво има, мамо? — изчурулика то. Дойдеха ли гости, поднос с вкусни бисквити се появяваше върху стъкления плот на масичката за кафе в хола и това означаваше една и за Нели.

— Дамата е тук, скъпа — каза майка й притеснено. — Казва, че позвънила да ни съобщи, че пристига тази сутрин, но ние помислихме, че ще дойде утре. О, скъпа, о, скъпа…

Очите на майка й се напълниха със сълзи.

Нели не каза нищо, но не отдели поглед от майка си с надеждата, че каквото и да се е объркало, тя ще го поправи.

— Хайде. — Жената поведе Нели през трапезарията, приглаждайки косата й. Пред дневната майка й коленичи и закопча сандалите й, мърморейки, че нищо не може да се направи. После се изправи, пое дълбоко дъх, усмихна се и побутна детето да влезе в стаята.

„Тук винаги е студено“ — помисли си Нели. Използваха я само при специални поводи и никога не се стопляше. Семейството живееше предимно в кухнята или в „тайника“, както го наричаше майка й — уютна стаичка с мек диван и телевизор.

В дневната седеше възпълна жена в рокля на цветя и с очила. До нея имаше голяма чанта. Жената стана и се усмихна, когато те влязоха.

— Здравей, скъпа — каза тя ведро. — Радвам се да те видя отново. Помниш ли ме?

Нели кимна безмълвно. Помнеше я. Дамата беше идвала и преди. Задаваше въпроси, скучни въпроси, и Нели трябваше да стои мирно и да им отговаря. Обещаваха й бисквитка с мармалад, ако отговаря мило. Когато идваха приятелки на майка й, беше различно — възрастните не й обръщаха внимание, бъбреха си и си доливаха в чашите чай, без да забелязват как посяга крадешком към поредната розова вафличка и я взима от подноса.

Тази дама винаги присъстваше в чакалните, когато водеха Нели на преглед — светли стаи с играчки, маси и столове. Веднъж дойде и друга дама, която помоли Нели да си поиграе с нея и да я нарича „мамо“, но тя отказа. Кльощавата, дрипава жена миришеше на цигари, имаше обица на носа и изобщо не приличаше на нейната спретната и мила майка. Вместо с нея момиченцето си поигра с куклите.

Нели очакваше гостенката да й зададе въпрос, но дамата се обърна към майка й:

— Готова ли е?

— Не, не е… мислехме… утре…

Гласът на майка й прозвуча безпомощно.

— Трябваше да я предупредите — укори я дамата. — Насърчаваме такъв подход. — Тя поклати глава. — Сега на бедното мъниче ще му е по-тежко.

Насочи вниманието си към Нели и широката усмивка се разля отново на лицето й. На Нели не й се вярваше. За глуха ли я вземаше дамата? Кое ще е по-тежко? Обзе я страх.

— Добре ли прекара тук? — попита дамата със сладникав глас. — Приятно ли ти беше?

„Какво иска да каже? За пясъчника ли ме пита?“ Нели я изгледа втренчено, но не продума.

Дамата се обърна отново към майка й:

— Има красиви очи, нали? Изумителен синьо синкав цвят! Справили сте се чудесно, госпожо Торнтън, наистина. Човек не може да я познае. Като си спомня само какво бебе беше!

Майка й я погледна и Нели съзря болка в очите й. Студен и лепкав страх стегна сърцето й.

— Да — каза майка й с неузнаваем, рязък глас. — Мислех, че никога няма да спре да плаче. Страда цели четири месеца. Сега не личи какво е преживяла. Дадохме й толкова любов.

Дамата я погледна съчувствено. След малко проговори с тих, мек глас:

— Знам колко е трудно. Съжалявам.

— Ние… надявахме се… да я осиновим.

Гласът на майката на Нели прозвуча приглушено.

— Всички смятахме така — поклати глава дамата. — Но майката наистина се е променила. Съвсем неочаквано. И решиха да удовлетворят молбата й да й върнат детето.

Нели се протегна към ръката на майка си.

— Искам да остана при теб — каза бързо.

— Кога заминава? — попита с пресеклив глас майката на Нели и я улови за ръката.

— Този следобед за съжаление. Ще почакаме да се върне съпругът ви, за да се сбогуват.

— Толкова скоро?

Дамата кимна и Нели ужасено забеляза, че майка й плаче.

— Не искам да заминавам! — извика тя и се притисна към топлото тяло на майка си. — Къде ще ходя? Не искам! Няма да отида!

Майка й я отблъсна ненадейно и излезе тичешком от стаята, хлипайки. Нели я проследи втренчено, объркана и уплашена. Дамата във фотьойла отсреща се приведе към нея с тъжни и сериозни очи.

— Трябва да бъдеш много смела, Шанел — каза тя. — Разбираш ли? Трябва да бъдеш много смело момиче.