Лулу Тейлър
Златна клетка (26)

26.

— Добро утро, Дафни! — поздрави я господин Армстронг, подавайки глава от кабинета си, когато Дейзи прекосяваше задния коридор на „Ескалибур“.

— О… — примигна тя, все още зашеметена от умора. Чувстваше се изтощена след първата смяна на бельо за деня. — Добро утро.

— Ще дойдеш ли в кабинета ми за малко?

Главата му се скри вътре. Когато тя влезе, господин Армстронг вече седеше зад бюрото.

— Какво има, господин Армстронг? Да ви донеса ли нещо?

— Алън.

Той вдигна ръка и прокара разсеяно пръсти през къдриците си, загледан в кутиите наоколо.

— Моля?

— Казвай ми Алън. Чудя се към кого се обръщаш, когато ме наричаш господин Армстронг. А сега ми донеси чаша кафе. Поискай от главния готвач в кухнята. Чашата ми е надписана „Алън“.

Тя тръгна послушно, спомняйки си с горчива самоирония как я глезеха и й се умилкваха, когато посещаваше лъскавата централа на семейната компания.

— Здрасти, Пийт! Кафе за шефа — извика тя, когато влезе в кухнята.

Той я погледна и попита:

— Добре ли си?

Дейзи кимна. Беше тук от четири седмици и започваше да опознава персонала; повечето бяха дружелюбни, свикнали да работят сред постоянен хаос. Всички обичаха шефа, но неорганизираността му ги затрудняваше. Миналата седмица от пералнята, обслужваща хотела, не дойдоха да вземат мръсното бельо в знак на протест. Оказа се, че върху бюрото на господин Армстронг има цяла купчина неплатени фактури. Дейзи помоли Мюриъл, главната рецепционистка и неофициална заместник-управителка на хотела, да уреди въпроса. Мудната Мюриъл обаче не постигна нищо. В крайна сметка Дейзи се обади лично, уреди временно друга компания да вземе прането и после принуди Мюриъл да отиде в кабинета на шефа, да намери фактурите и да преведе парите по банков път същия следобед. На другия ден положението се нормализира и другите камериерки приветстваха Дейзи с бурни аплодисменти.

— Справяш се добре — каза Пийт сърдито, което беше огромна похвала, защото обикновено не оставаше доволен и беше много критичен. — Добре е, че работиш при нас. Не позволявай никой да те уплаши, ясно?

Дейзи се усмихна.

— Няма.

Тя понесе чашата с кафе по коридора към кабинета на Алън, където той се взираше съсредоточено в екрана на компютъра.

— Заповядай. — Тя остави чашата до него.

— О, благодаря, Дафни — рече разсеяно той и след малко добави: — Седни, моля.

Тя се почуди какво иска шефът й. След малко той вдигна глава и попита:

— Още ли си тук?

— Каза ми да седна.

— Да, да… Но защо? — Намръщи се замислено; след миг лицето му се проясни. — Да, спомних си. По-късно ще дойдат неколцина от централата. Знам, че кабинетът ми прилича на кочина. Не бива да го виждат такъв. Като свършиш горе, ела да ми помогнеш да поразчистя.

— Разбира се.

— Добре. Доскоро тогава.

Дейзи се залови с обичайните си задължения, тикайки количката от стая в стая. Всяка трябваше да се почисти старателно за следващите гости. Работата беше отегчителна, еднообразна и изморителна и тя се чудеше понякога как е приела да я върши, при условие че има диплома по хотелски мениджмънт.

„Но — напомняше си — това е най-добрият начин да се вмъкна незабелязано. «Ескалибур» е най-подходящият хотел. И без друго нямат свободни места за хора с моята квалификация. Трябва да се примиря.“

Работата беше досадна, но Дейзи се изненада колко удовлетворена се чувства. Анунсиата, една от по-възрастните камериерки, й показа как да чисти стаите, смеейки се удивено на нейната непохватност.

Под ръководството на Анунсиата тя се научи как да излъсква до блясък огледалата и кранчетата и как да профучава през стаите като експедитивно торнадо.

„Но няма да съжалявам, когато изпълня тази част от плана си — помисли си Дейзи, когато се наведе да изпъне двайсетия чаршаф за деня. — Всъщност очаквам с нетърпение този момент“.

Два часа по-късно Дейзи почука на вратата на кабинета.

— Да? — долетя гласът на Алън отвътре.

Тя влезе.

— Поиска да ти помогна да разтребиш кабинета, когато приключа със стаите.

— Отлично, отлично. — Той потри длани. — Да се захващаме. Подреждането на документи не ми е стихия.

— Да. — Дейзи огледа кутиите, пълни с листове, и купчините върху бюрото. — Трябва ти асистент.

— Нямаме пари за това! Опитах се да убедя Мюриъл да ми помага, но тя каза, че ако не й плащам повече, няма да си вдигне пръста.

Дейзи запрелиства купчина с неплатени фактури.

— Аз мога да ти помагам — предложи невинно. — Натрупах известен административен опит в колежа.

Алън я изгледа предпазливо.

— Да, Дафни, наистина е странно. Защо момиче като теб работи като камериерка? Сигурен съм, че не е необходимо. Другите нямат кой знае какъв избор, защото не владеят добре английски. Ти, от друга страна… — Той я изгледа още по-изпитателно и продължи: — Очевидно не си момиче, родено без късмет. Не е критика — добави припряно, — а наблюдение.

— Сигурно изглежда странно — призна предпазливо Дейзи, — но искам да започна от най-ниското стъпало. Не смятам да съм камериерка цял живот, разбира се. Но според мен е полезно да познаваш бизнеса отвътре, от дъното до върха. — За да отклони вниманието му, тя му подаде лист хартия с печат „спешно“. — Алън, ако не се погрижиш незабавно за това, утре няма да доставят зеленчуци на Пийт.

— А, да, много уместна забележка — каза той. — Ще се заема веднага.

След един час кабинетът изглеждаше доста по-добре. На една купчина бяха подредени документите, с които Алън трябваше да се залови спешно, а другата купчина Дейзи пожела доброволно да сортира.

— Ще ти бъда благодарен. Но сигурна ли си? — сбърчи чело той. — Не мога да ти обещая повече пари.

— С радост ще помогна — усмихна се тя.

Телефонът върху бюрото иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Благодаря, Мюриъл. Да, покани ги. — Остави слушалката и се усмихна доволно на Дейзи. — Точно навреме! Важните клечки пристигнаха.

Тя стана и си приглади полата. След секунда Мюриъл почука на вратата и отстъпи, за да даде път на двама мъже в елегантни костюми — единият с прошарена коса и на средна възраст, а другият — смугъл и далеч по-млад, но с безизразно лице.

— Добър ден, джентълмени — поздрави ги сърдечно Алън. — Да ви предложа ли чай или кафе?

— Не, благодаря — отвърна по-възрастният малко строго. — Да преминем направо по същество, ако е възможно.

По-младият погледна Дейзи със студените си кафяви очи.

— И ако не възразявате, госпожице, срещата е поверителна.

Тя се взря любопитно в него. Какво щяха да обсъждат тези хора от централата с Алън? Поведението им не вещаеше нищо добро, макар шефът й да не забелязваше.

— Тъкмо си тръгвах — отвърна любезно тя.

— Да — вметна Алън. — Благодаря, Дафни. Прибирай се вкъщи, ако искаш.

— Благодаря, Алън. — Тя се усмихна лъчезарно на посетителите и излезе от кабинета.

Искаше да остане и да чуе разговора, разбира се. Но всяко нещо с времето си.