Лулу Тейлър
Златна клетка (82)

82.

Коко стоеше пред старата викторианска къща в края на квартала, където живееше някога. Откакто разбра от Мишел, че Гас й е баща, нещо я подтикваше да се върне и да го види.

Пое си дълбоко дъх и с разтреперани ръце почука няколко пъти по вратата. Никой не отговори. Гас го нямаше. Обзе я непоносимо разочарование. По целия път си представяше срещата, съживяваше го в детските си спомени, подготвяше се какви въпроси да му зададе и какво да му каже. Сега се чувстваше предадена.

В този момент прозорецът на съседната къща се отвори и се показа една жена.

— Гас ли търсиш? — извика й тя.

— Да. — Коко се пооживи. — Знаете ли къде е?

Жената я погледна мълчаливо и след малко каза:

— Ела вкъщи, скъпа.

След минута Коко седеше в топлата, уютна кухня на съседната къща. Жената — Манди — настоя да й предложи чаша чай и я попита откъде познава Гас.

— Живеех тук. Гас беше приятел на мама. Знаеш ли къде е? Кога ще се върне?

Манди сложи чаша чай на масата пред нея и седна.

— Такива неща се казват трудно, скъпа — поде тя със сериозно изражение, — затова ще карам направо. Гас почина.

Коко ахна.

— Какво?

— Съжалявам, че те попарвам с лоша новина, скъпа. Беше преди месец. Линейката дойде и го отведе и той така и не се върна повече.

Коко беше поразена. Не. Не беше честно! Преди месец? Защо точно сега? Тя закри лице с длани.

— Хайде, хайде… — Манди нежно хвана ръката й. Погледа я съчувствено минута-две, стана, отвори шкафа и извади купчина писма. Донесе ги и ги остави пред Коко. — Имаш ли представа какво да ги правя? Пощальонът ги носи и ми ги дава, защото не се побират в пощенската му кутия.

Коко се втренчи в писмата. После пое дълбоко дъх.

— Какво има, скъпа? — Жената я изгледа любопитно.

Коко взе едно писмо и го вдигна с трепереща ръка.

— Така ли се казва наистина?

— Гас Дейнджърфийлд? Разбира се. Не знаеше ли?

За миг по лицето на Манди се изписа безпокойство.

— Казвах му само Гас — отвърна Коко, опитвайки се да запази самообладание. — Съжалявам… Не знам какво трябва да направите с писмата.

В главата й обаче се блъскаха хаотични мисли и въпроси.

— Трябва да я видя! — убеждаваше отчаяно Коко медицинската сестра.

Жената поклати съчувствено глава.

— Невъзможно е. Взима силни лекарства заради болките. Ще спи часове. Елате на посещение утре.

— Трябва да я питам нещо важно — избухна Коко, надигайки се на пръсти да погледне към сумрачното отделение.

— Съжалявам — отсече сестрата. — Майка ви не е в състояние да говори. Много е зле, госпожице Хюз.

Коко се върна в къщата в Белгрейвия с пребледняло и изопнато лице.

Деди я чакаше в дневната, очевидно нетърпелив да я види. Напоследък я изпускаше от поглед все по-рядко. Това утежняваше положението й. Трябваше да проучи някои неща възможно най-бързо, а Маргарет щеше да се прибере по обяд и повече нямаше да успее да се вмъкне в кабинета й.

— Коко, Коко! — възкликна Деди, когато тя влезе в преддверието.

— Да, Деди. — Тя си пое дълбоко дъх, насили се да се усмихне и влезе в дневната. — Как си?

— Къде беше? — попита той. — Чувствах се самотен.

— О… — отвърна нехайно тя. — Пазарувах.

— Пазарувала си? Къде са покупките?

Той изгледа подозрително празните й ръце.

— Милият Деди! Ще ми ги доставят тук, разбира се — отговори тя. — Не можех да нося толкова чанти!

Лицето му се проясни.

— Да, да… — После присви отново устни и очите му потъмняха. — Е, докато ти си се забавлявала, аз научих нещо ужасно. Проклетият ми син в съучастие с неблагодарната ми дъщеря е изпратил нова призовка. Обвиненията им са безпочвени, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Коко, стараейки се да си придаде бодро изражение.

— Пристигнал е в Англия. Договаряме среща между двете страни и адвокатите. — За миг старецът сякаш се смали. Когато проговори отново, гласът му прозвуча като писклив хленч: — Искам да дойдеш с мен, Коко! Не мога да се изправя сам срещу Уил и Сара.

Когато произнесе името на Уил, сякаш юмрук се стовари в корема й. Представи си как сяда срещу него на масата в адвокатската кантора, рамо до рамо с баща му, и се олюля. Как би могла след всичко, което беше научила.

— Ще дойдеш, нали? — повтори умолително Деди. — Знам, че си се сприятелила с него в Щатите, но рано или късно той ще разбере за нас.

В гърлото й се надигна горчилка. Уплаши се, че ще се наложи да изтича към банята. Успя да отрони с пресъхнала уста:

— Ще дойда, разбира се.

На лицето му веднага се изписа облекчение и тънките му устни се извиха в усмивка.

— Добро момиче! Сега ела и ме целуни!

Коко пребледня още повече.

— Аз… аз… ще изляза за минутка — каза възможно най-ведро и хукна към вратата и към най-близката баня.