Лулу Тейлър
Златна клетка (12)

12.

Шанел преметна чантата с танцувалните принадлежности през рамо и преви рамене срещу вятъра, свистящ по улицата. Тръгна към къщи.

Все още живееше само за уроците по танци, но част от радостта се бе стопила, след като бе принудена да се откаже от балетното училище.

— Ще трябва да го направиш по друг начин — опита се да й вдъхне смелост госпожа Форд. — Не е задължително да посещаваш балетно училище. Има и други начини да станеш танцьорка.

Може би имаше, но Шанел не ги виждаше. Мястото в балетното училище я спасяваше от това място. Повечето й съученички не полагаха никакви усилия. Интересуваше ги само външният им вид и с кого излизат, а уроците нямаха никакво значение. Животът им щеше да се върти около дрехите, прическите и момчетата до края на света. — „Глупачки — помисли си пренебрежително Шанел. — Имат мозък, но дори не се опитват да го използват.“

Шанел не беше като тях. Не искаше да живее от социални помощи в някой квартал в Южен Лондон. Ако станеше танцьорка, щеше да се премести и да си наеме собствен апартамент. Накъдето и да погледнеше, зърваше другия свят. Около дома на Гас имаше стари викториански къщи и понякога тя се разхождаше край тях надвечер, за да надникне в осветените прозорци и да види уютните, удобни светове зад завесите, където децата играеха с играчки, а майките им гладеха или седяха на канапето, стиснали чаша чай. Тези къщи изглеждаха чисти, добре обзаведени и топли. Имаше картини, книги, снимки и украшения. Шанел мечтаеше да влезе в някоя от тях и да заживее такъв живот.

След като мечтите й рухнаха, тя си наложи да е силна. Можеше да разчита само на себе си. Отказа се от балета и започна да учи само модерни танци и степ. Вече искаше да стане танцьорка като онези, които участваха в „Х фактор“ по телевизията, да работи в театър или да танцува на концертите на големи попзвезди. Беше сигурна, че ще печели добре и ще преуспее.

Известно време се надяваше, че Гас ще се погрижи за нея като баща, какъвто никога не беше имала, но неспособността му да се застъпи за нея и да й осигури желаното, я накара да осъзнае, че това е било глупава фантазия. Гас беше платил уроците по танци, вярно, но краят на годината наближаваше, а той не беше споменал, че ще продължи да й помага. Някак си трябваше да намери сама пари.

Шанел прекосяваше парка, потънала в мисли, когато ги видя. Стояха в оранжевата локва от светлината на уличната лампа и й препречваха пътя. Както винаги ги предвождаше Ейми Банкс, главатарката на бандата от най-противните момичета в училището.

— Ето я — каза презрително Ейми. — Мисли се за по-добра от нас заради безценните си танци.

Шанел спря. Не каза нищо, но беше нащрек и търсеше възможни пътища за бягство. Погледът й се насочи към портала в далечния край на парка, когато те я заобиколиха. Обграждаха я десетина момичета, чиито силуети излъчваха нехайна злост.

— Противна си, знаеш ли? — озъби се Ейми.

— Да — потвърдиха няколко.

— И вониш — каза друга.

— Затова не разбираме защо се мислиш за толкова велика — посочи с измамно кротък гласец Ейми. — Щото всъщност си лайно. Всички го знаят. Танцьорите просто те съжаляват. Но ти си вириш носа, а? Затова ще ти дадем урок.

Настана миг на абсолютна неподвижност. Момичетата се измерваха с погледи, застинали като статуи в полумрака. После Шанел се стрелна към пролуката между две от мъчителките си, където усети слабост. За секунда изглеждаше, че ще успее, но две ръце я сграбчиха за палтото и я дръпнаха назад. После тя се озова на земята, изтръгнаха чантата от гърба й и юмруци и ритници заваляха по нея, придружени от обиди и ругатни.

Болеше, разбира се, но тя бързо свикна с болката. Съсредоточи се върху основната цел — да се защити. Сви се на топка и заобмисля трескаво как да се измъкне и колко далеч ще стигнат.

Най-силно се ужасяваше обаче, че са й взели чантата, в която беше екипировката й за танци. Станеше ли нещо с нея, не можеше да си купи нова…

Поредният ритник я улучи в бъбреците, друг — в главата.

„Опасно е — осъзна тя, зашеметена от болка. — Ще ме убият ли?“ Знаеше, че могат, стига да поискат.

После чу различен шум — крясъци и повелителни викове. Ритниците секнаха внезапно и тя разбра, че нещо става отвъд тесния кръг на мъчителките й. Свали длани от лицето си и примижа. Мракът и звездичките, танцуващи пред очите й от удара в главата, я объркваха. Момичетата обаче бяха прекратили боя и спореха с някого.

След малко една ръка се протегна да й помогне да стане. Тя вдигна поглед и срещна две кафяви очи, блеснали в тъмнината.

— Джамал! — възкликна удивено.

— Какво, по дяволите, са ти направили, момиче? — изръмжа той, но я изправи много внимателно.

Шанел беше замаяна и дезориентирана, но изпита облекчение, като го видя. Бяха се сприятелили след онзи коледен ден преди няколко години. Не й беше близък приятел, но все пак приятел — някой, който я заговаря, когато пътищата им се пресекат, и се грижи за нея. После той напусна училището. Ако Джамал беше с нея, момичетата не биха дръзнали да я нападнат. Как се беше озовал тук? Четири други чернокожи момчета стояха наблизо и наблюдаваха как главатарят им помага на момичето.

— Добре, че минавахме и чухме какво става. — Той се обърна към побойничките: — Не я закачайте! Ясно ли е, кучки? Ако някоя й посегне, ще отговаря пред мен.

— Чантата ми — прошепна Шанел. — Взеха ми чантата.

— Къде е чантата й?

След кратка суетня момичетата подадоха чантата на едно от момчетата на Джамал. Беше празна.

— Нещата ми… — изрече отчаяно Шанел.

— Намерете й нещата — нареди Джамал и другите момчета започнаха да събират разпилените обувки за танци и дрехите. — Сега се омитайте! — каза Джамал на момичетата. — И не се мяркайте повече пред очите ми. Иначе ще съжалявате. Без майтап.

Момичетата го изгледаха ядосано, но не посмяха да проговорят. Изчезнаха в мрака и замърмориха тихо, щом се отдалечиха достатъчно.

— Благодаря — каза признателно Шанел.

Едно от момчетата на Джамал й подаде чантата. Бяха прибрали вътре екипа й и обувките — малко поокаляни, но невредими.

— Ще ги изтъркаш, като изсъхнат — рече й Джамал, забелязал тревогата в очите й. — Няма страшно.

— Благодаря, че ми помогна — повтори тя и го погледна. Приличаше й на ангел пазител.

— Няма проблем. — Сви рамене той и се усмихна. — По-натупали са те малко. Ела с нас. В случай че те причакат. — Той протегна ръка и докосна с палец лицето й. — Тук ще ти излезе синина.

Шанел му се усмихна. Лицето я болеше и нежната кожа около окото й започваше да се подува, но нямаше значение, стига да продължава да усеща нежния му досег. Джамал щеше да я пази и да я закриля. Тази мисъл неочаквано я осени с категорична сигурност — по-силна от всичко на света.