Лулу Тейлър
Златна клетка (71)

71.

„По това време вчера бях потънала в отчаяние. А вижте ме сега!“ — помисли си Дейзи.

Въпреки че всъщност се надяваше, че никой не я гледа. Никой, освен Кристоф, разбира се, защото лежеше гола под него и тялото й следваше ритъма на сладостните му движения. „Как съм живяла толкова дълго без това удоволствие?“ — продължаваше да недоумява и същевременно да тръпне от ласките на Кристоф.

— Кристоф… — въздъхна тя и го прегърна още по-силно. — О, Кристоф!

Нежните му очи заискриха страстно. Той сведе глава и засмука зърното й. Прокара език по него и го стисна леко със зъби, преди да премине към другото. Беше почти непоносимо. Сякаш електрически вълни стрелнаха слабините й и я накараха да ахне от наслада. Той впи устни в нейните и проникна още по-навътре в нея. Дейзи усещаше, че и двамата наближават кулминацията…

Лежаха дълго, притиснати един в друг, докато телата им се успокоиха и се отпуснаха.

— Кога ще дойде Сергей? — попита тя, все още задъхана, и обсипа с целувки лицето и раменете му.

— Да се надяваме, че няма да е след пет минути — усмихна се той и я целуна по гърба бавно и с наслада.

— Ще сваря кафе. Има ли? — Дейзи стана от леглото, потрепери от студа и си събра дрехите. — Ще проверя и печката.

— Не знам. Огледай се. Може да намериш.

Тя излезе, разбута тлеещата жарава в печката и сложи нови цепеници. После затършува в тясната кухня. След малко се върна с две чаши черно кафе и разтревожено изражение.

— Няма много храна. Няма хляб. Нито мляко. Само няколко консерви с месо и зеленчуци. Това е всичко.

Подаде на Кристоф чашата с кафето.

— Не бой се. Сергей ще дойде скоро. Тук сме само за един ден. Ще се справим. Скачай обратно в леглото. Трябва да наваксаме.

Когато се сгушиха под топлия юрган, Дейзи му заразказва как е станала Дафни Фрейзър и защо. Той се намръщи, когато разбра колко жестоко я е прогонил баща й толкова скоро след смъртта на майка й.

— Как е възможно? — възкликна ужасено.

— За него е било много важно да съм негова дъщеря, в чиито вени тече кръвта на баща му. Когато се е оказало, че всъщност нямам нито капка, съм станала буквално безполезна за него.

— Но… той те е отгледал като истински баща! Невъзможно е изведнъж да спре да те обича.

Дейзи сви рамене.

— Не знам. Този въпрос ме измъчва от години, както и загадката коя съм всъщност. Мама не е споменала нищо. — Тя се загледа в шарките на юргана. — Все още недоумявам защо не ми е казала.

— Значи другата ти личност е твое творение?

— Нуждаех се от цел в живота, от нещо, върху което да се съсредоточа, за да преодолея болката. Реших да докажа на татко колко е сгрешил.

Кристоф я прегърна и тя му обясни плана си — да стигне до върха на компания „Дейнджърфийлд“ без помощта на Деди, за да покаже, че сама може да постигне каквото пожелае.

— И си го постигнала! — възкликна той, изненадан и горд. — Наистина си успяла! Не познавам по-целеустремен човек!

— Само това ме крепеше. Не си позволявах да се отчайвам.

Той прокара показалец по бузата й.

— Колко си смела!

— Смела или глупава. Кой знае?

— Отказала си да му позволиш да те отпише!

— Да. Не исках да му позволя да ме изтрие от живота си.

Възцари се мълчание. След малко Кристоф го наруши:

— Но той е убил Дейзи Дейнджърфийлд.

— Да. — Усети как познатата тъга пропълзява в сърцето й. — Бог знае как са го инсценирали. Надявам се, че просто са подкупили някакъв чиновник и са кремирали непотърсен мъртвец от моргата.

Кристоф взе дланта й и я погали.

— По някакъв начин това ни събра отново. Но как ще се завърнеш, след като официално си мъртва?

Тя го погледна в очите.

— Не мога да се завърна. Вече го разбрах. Дейзи Дейнджърфийлд наистина е мъртва. Аз вече не мога да бъда онова момиче. Не осъзнавах, че мога да съм щастлива, ако съм друга, но сега мисля, че мога. Въпреки това искам да го поразтърся, да му поднеса най-големия шок в живота. И знам достатъчно за компанията му, за да причиня ураган!

Кристоф се засмя:

— Не ти липсва смелост!

— Упорита съм. Сигурно съм го наследила от истинския си баща. Никога няма да разбера, предполагам.

Сергей не дойде сутринта. Те станаха, хвърлиха още цепеници в огъня и отвориха консерви с картофи, моркови и месо.

Когато отново се стъмни, Кристоф погледна небето през прозореца. Не се виждаше кой знае какво — само плътната чернота на близката гора и преспите сняг.

— Времето не е добро. — Гласът му прозвуча угрижено.

— Пак се кани да вали.

— Телефонът ти има ли сигнал? — попита Дейзи, вперила очи в ниското оловносиво небе. Кристоф поклати глава.

— Моят също. А и батерията ми не е заредена.

— Сергей ще дойде утре — каза уверено той.

Цяла нощ валя сняг и когато се събудиха на сутринта, хижата беше почти затрупана. От Сергей нямаше и следа и вероятността да си пробие път през този сняг изглеждаше нулева.

— Нали не ни е забравил? — попита Дейзи, броейки консервите в шкафа.

— Невъзможно е да ни забрави. Ще дойде — отвърна Кристоф, но изглеждаше притеснен.

Сергей не дойде нито този, нито на другия ден.