Лулу Тейлър
Златна клетка (19)

19.

— Привет! Добре ли си?

Шанел се обърна. Едно от момчетата от бандата се бе надвесило безшумно над нея, пъхнало ръце в джобовете и нахлупило бейзболната си шапка ниско над очите.

— Не бива да идваш — прошепна тя. — Опасно е.

— И за теб е опасно.

Тя погледна към повехналите цветя, завързани за стълба, близо до мястото, където раниха Джамал. Целофанът беше провиснал и цветята в него сивееха. Дъждът беше размазал надрасканите послания.

— Няма страшно — каза тя след малко и отметна косата, закрили лицето й.

— Знаят, че си неговото момиче. Ще те открият и ще те изнасилят, човече — предупреди я момчето.

— Няма да ме открият.

Тя продължи да се взира в букета, оставен в памет на Джамал. Кремираха го и семейството му взе праха. Те дори не познаваха Шанел. Никой не я заговори на погребението и тя не се представи.

Полицаите я разпитаха, но тя спази неписаните правила. Никой не си развързва езика пред полицаи, това се подразбираше. Направеше ли го, животът й нямаше да струва нищо. Дори сега беше в опасност.

„Все ми е едно — помисли си отчаяно. — Искам да дойдат и да ме довършат.“

След онази ужасна нощ животът бе изгубил смисъл. Качи се в линейката, която отведе Джамал в Кингс Колидж Хоспитъл. Парамедиците в автомобила се опитаха с всички средства и с всички сили да го върнат към живота, но тя знаеше, че е безнадеждно. Беше усетила, че той си отива, и беше разбрала, че е ужасно, непоносимо сама.

— Кой зае мястото на Джамал? — попита рязко и се обърна към момчето. Беше Джаксън, един от любимците на Джамал.

— Терънс.

— О…

Тя се извърна отново. Джамал знаеше, че другото момче желае мястото му. Терънс беше по-агресивен от останалите в бандата. Под негово ръководство положението нямаше да се подобри. Несъмнено вече планираше жестоко отмъщение, без да се замисля колко ще загинат.

— Ще вървя — каза Джаксън и наклони глава в посоката, накъдето смята да тръгне.

— Да, разбира се.

Но той не тръгна.

— А ти… какво ще правиш, Шанел? Не изглеждаш добре.

— Заминавам.

— Къде?

Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете на якето си.

— Не знам. Надалеч.

— Ще напуснеш училището?

— Ще напусна всичко. Нямам нищо. Всичко свърши. Трябва да замина и да започна наново.

Джаксън кимна, сякаш я разбира.

— Пази се.

Плахо се усмихна.

— Ще се пазя. Ти също се пази.

Джаксън също й се усмихна.

— Ще се постарая. Чао.

— Чао.

Той си тръгна безшумно, както беше дошъл, но Шанел остана. Седеше, гледаше букета и си спомняше.