Лулу Тейлър
Златна клетка (39)

39.

— Заповядайте, госпожице Хюз. Насам, моля.

Коко последва икономката през преддверието с мраморен под и по стълбището, покрито с дебел вълнен килим. Къщата беше невероятна. Личеше си, че собственикът има много пари.

Камериерката я покани да седне във фотьойл пред затворена врата.

— Почакайте тук, моля. Госпожица Андерсън ще ви приеме скоро. Да ви донеса ли нещо? Чай, кафе, вода?

— Не, няма нужда.

Коко седна и нервно се озърна. Всичко наоколо беше скъпо — дълбокият, удобен фотьойл, ниската масичка с позлатени крака, картините в позлатени рамки по стените.

След пет минути вратата до Коко се отвори и през нея излезе жена. Наближаваше петдесетте, имаше тъмна прошарена коса със забележителен бял кичур отпред. Носеше тъмносин костюм с елегантна бяла копринена риза и ниски обувки. Лицето й беше изненадващо гладко, без нито една бръчица, сякаш безизразното изражение изненадващо я е подмладило. Коко разпозна жената от празненството.

— Госпожице Хюз, радвам се да ви видя отново. Аз съм госпожица Андерсън. Заповядайте, моля.

Коко стана и я последва в кабинета. Нервите й се изопнаха. Госпожица Андерсън я покани да седне и се настани зад бюрото. Допря длани и се вгледа в Коко с бегла усмивка.

— Е, госпожице Хюз, най-сетне ви открих.

Гласът й беше тих и почти мелодичен, но също като лицето й беше напълно безизразен.

— Да. Ето ме! — каза ведро Коко.

— Питате се, предполагам, защо сте тук.

— О, имам някаква представа.

Другата жена повдигна вежди.

— Така ли?

— Да.

Коко вече се беше подготвила. Облече се в подходяща за случая тясна черна възкъса пола, прозрачна блуза с леопардови шарки над черния сутиен и високи до коленете ботуши.

— И каква е тя? — настоя госпожица Андерсън.

— Е, очевидно е, нали? Шефът ти ме видя на партито и му се е приискало това-онова. — Тя сви рамене. — Няма проблем. Но ако ще преговарям с теб, искам да знаеш, че са ме прецаквали неведнъж и този път държа всичко да е ясно. Не искам пак да ме изритат в канавката.

— О, разбирам — усмихна се безрадостно жената. — Предположила си, че работодателят ми иска да му станеш лична играчка. Надяваш се вероятно да получиш традиционните облаги, полагащи се за подобна длъжност — кожени палта, бижута и копринени пижами. Много съжалявам, но се налага веднага да се пренастроиш.

— О… — погледна я объркано Коко.

— След малко ще те заведа да се срещнеш с работодателя ми, но първо ще ти обясня някои неща. — Госпожица Андерсън се приведе към нея. В сините й очи блесна предупреждение. — Това, което ще ти кажа, е тайна. Информацията трябва да остане поверителна. Разбираш ли? Подготвила съм документ, който трябва да подпишеш — споразумение за конфиденциалност. Нарушиш ли го… ще съжаляваш.

— Аха… — кимна момичето, но вътрешно се подсмихна презрително.

„Какво знае тази кучка? Чувала съм закани и преди. Няма да се уплаша.“

Но я обзе любопитство. Ако не са я извикали да развлича стареца, какво искат от нея? И защо ще й доверяват тайна?

Госпожица Андерсън извади документа и тя го подписа. Опита се да го прочете набързо, но не разбра кой знае колко, защото беше изпъстрен с дълги думи и адвокатски термини.

— Добре — каза секретарката и го прибра в чекмеджето си. — Ето какво трябва да знаеш, преди да се срещнеш с господин Дейнджърфийлд. Той има сложен характер, но и блестящ интелект. Син е на Джоузеф Дейнджърфийлд, създал много успешна компания за инвестиции в недвижима собственост и хотели. Компанията му се е превърнала в глобална империя. Управлява я господин Дейнджърфийлд. Подобна отговорност е тежко бреме, но работодателят ми я изпълнява достойно. Той обаче има известни изисквания към всички в живота му. На първо място поставя предаността. И пълното съдействие. Ясно ли се изразявам?

— Да — сви рамене Коко.

Не я интересуваше какво иска старецът? Нуждите му не я засягаха.

Госпожица Андерсън стана и заговори, крачейки напред-назад:

— Господин Дейнджърфийлд има две деца — син и дъщеря. Преди години се е скарал жестоко с тях заради непростимото им поведение. Оттогава почти не поддържат връзка, въпреки че той се информира какво правят. Дъщеря му Сара живее сравнително безупречно. Омъжила се е — и е сломила сърцето на баща си, защото не го е поканила на сватбата — и сега се грижи за съпруга си и за децата си в провинцията. Синът му Уил обаче е нещо съвсем друго. Той е потаен човек. Внимава много и прикрива следите си. Ала ние знаем къде живее и какво прави. И той като баща си проявява забележителен талант в бизнеса. Основал е собствена компания и е постигнал известен успех. Научихме обаче, че планира нещо. Изпратил е писма на семейните адвокати, които ни тревожат, и работодателят ми смята, че е важно да разбере повече за мотивите и намеренията му.

Госпожица Андерсън спря пред големия прозорец с изглед към градината отвън.

Коко я наблюдава известно време. Накрая се обади предпазливо:

— Значи не става дума за него. За стареца. Искаш да се сближа със сина му.

Жената се обърна отново към нея:

— Да. Схватлива си. Това е добре, предполагам. Ще бъда откровена. Не одобрявам идеята да те наемем. Аз бих предпочела професионалист. Но работодателят ми избра теб, независимо колко ни затруднява това. Предупреждавам те, че срещнеш ли се с господин Дейнджърфийлд, няма връщане назад. Помисли добре, преди да се съгласиш да разговаряте.

— Ясно, ясно, разбирам. Сега ми кажи какво точно сте намислили.

Госпожица Андерсън започна да й обяснява подробно целия необикновен план.

След трийсет минути въведоха Коко в просторен кабинет на горния етаж. Зад огромно викторианско писалище седеше възрастният мъж, когото беше видяла на партито. Изглеждаше по-различен от тогава — по-слаб и с по-малко бръчки. Той стана и се усмихна приветливо. В очите му се четеше облекчение. Госпожица Андерсън я побутна напред и се застоя на прага.

— Скъпа Коко — поздрави я той топло и заобиколи бюрото. Протегна ръка, осеяна с дебели сини вени, и Коко я пое. Раздруса енергично дланта й. — Да! Ти си момичето! Вълшебно, талантливо, красиво момиче! За мен е чест!

„Май не е чак толкова лош“ — помисли си тя и му се усмихна.

— Здрасти!

— Обясни ли ти Маргарет какво искаме от теб? Съгласна ли си да работиш за мен? Възлагаме ти много важна задача.

Той я погледна сериозно, но мило — като строг родител.

— Да, обясни ми всичко.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита загрижено той.

— Да. Разбира се. Няма проблем — възнагради го тя с най-чаровната си усмивка. — Обзалагам се! Честна дума, нищо сложно.

Той забарабани по бюрото. Коко се постресна, но след миг забеляза доволната му усмивка.

— Знаех си! Знаех си, че ти си най-подходящото момиче! Не ми излизаше от ума още от онази прекрасна вечер… на рождения ми ден. Нещо ми подсказваше, че ще се появиш отново в живота ми и ще изиграеш неповторима роля. Порази ме съвпадението, че сме родени на една и съща дата. Отлично! Чудесно! Да го отпразнуваме! Маргарет, кажи на Финола да донесе бутилка шампанско. Да вдигнем наздравица за бъдещето и за всичко, което това прекрасно момиче ще направи за нас!

Той се усмихна широко на Коко, която му отвърна с още една ослепителна усмивка. „Роберто беше прав. Извадих истински късмет! След няколко седмици ще съм свободна и богата. Превъзходно!“