Лулу Тейлър
Златна клетка (40)

40.

Дейзи беше сигурна, че Коледа в Нант-и-Прен ще бъде най-прекрасната в живота й. Беше се погрижила за всичко. Поръча огромна елха за къщата на Кристоф и изискана храна за празника, която й припомни старите времена — шампанско, белгийски шоколад, изтънчен коледен кейк, пудинг, пайове с месо, топящи се в устата, и пушена сьомга. Не пропусна и пуйка, разбира се, но попита Кристоф дали ще успее да я изпече.

— Ще успея, разбира се. Защо? Ти не можеш ли?

— Не си ли забелязал? — пошегува се тя.

— Е… — Той сбърчи чело. — Като се замисля, май не готвиш често.

— Готвя понякога — отвърна весело тя. — Но само лесни неща.

— Не ти ли е показвала майка ти? Не се ли научи в колежа?

— Не. Да сменим темата, моля те.

И така, решиха Кристоф да готви, а Дейзи да поръча всичко необходимо. Тя купи и скъпи подаръци на Кристоф. Разбираше, че е разточителна, но не успя да устои на изкушението. Освен това за пръв път използваше свои пари. Повишението в „Крейвън Далзиъл“, което възнамеряваше охотно да приеме, когато посети Джон Монтгомъри, несъмнено означаваше и по-висока заплата, а тя живееше добре и със сегашното възнаграждение.

Предпразничното вълнение започна, когато тя пристигна в навечерието на Коледа с кола, препълнена с покупки, включително кашон с украса за елхата, който бе купила същия следобед. Навън беше тъмно като в рог, но Кристоф беше запалил огъня, по радиото звучаха коледни песни от Кингс Колидж и виното се грееше до печката. „Като сън наяве е“ — мислеше си Дейзи, докато украсяваха елхата с топки и блестящи гирлянди. После подредиха подаръците под дървото — много повече за Кристоф, но какво от това? Дейзи и без друго беше подготвила и няколко пакетчета за себе си — мароканско розово масло за баня от „Тревелиън“ и красив шал от рисувана коприна, поръчан онлайн от лондонския магазин на „Ноубълс“.

— Колко съм развълнувана! — плесна с ръце тя.

— Личи си — прегърна я той. — Като малко момиченце си. Много мила гледка!

— Не съм чак толкова малка — целуна го тя. — Просто съм щастлива. Обичам Коледа да се празнува както трябва.

— Какво ще кажеш да си разменим по един коледен подарък още сега? — прошепна той и я целуна нежно по врата.

— Ммм… много бих искала! — промърмори дрезгаво тя.

Той я поведе към дневната и двамата се любиха с протяжна наслада върху мекия килим пред камината.

На другия ден Дейзи се събуди рано и светна развълнувано лампата.

— Честита Коледа, скъпи! — Протегна се към чорапа, който беше напълнила и донесла миналата вечер. — Ето ти подаръка!

— Колко е часът? — простена Кристоф. — Снощи не биваше да изпивам уискито на Дядо Коледа.

— Не ми говори така! — побутна го леко с лакът тя. — Разваляш магията! Ето — вземи! Къде е моят?

Той се пресегна над нея и й подаде чорапа. Половин час разопаковаха щастливо дребни подаръци. После Кристоф заспа отново, а Дейзи се изкъпа, облече си красива черна копринена рокля, отвори кутийката за бижута, която си носеше, и извади брошката. Тя винаги й напомняше за майка й, защото беше купена за нея. Затова преди години я беше скрила в сутиена си, за да я отнесе тайно. Тя беше и нейната застраховка. Ако останеше без пари, щеше да я спаси от глад. Надяваше се обаче да не се стига дотам.

„Коледа е. Ще си я сложа“ — каза си и я закопча под яката на роклята. Погледна се в огледалото. Напоследък не си подстригваше толкова късо косата, но продължаваше да я боядисва тъмна и бретонът все така закриваше челото й. Сложи си очилата. Беше свикнала с тях и свалеше ли ги, имаше чувството, че е гола. Дори забравяше, че не са й необходими.

Слезе долу. Когато Кристоф дойде при нея след малко, тя вече приготвяше бъркани яйца за закуска.

— Здравей, красавице — целуна я той и веднага забеляза брошката. — Много е изящна! Сигурна ли си, че е фалшификат? Ако е имитация, е изключително умела!

— Да. Подарък е от родителите ми — отговори тя и го целуна, бъркайки яйцата. — Те определено не могат да си позволят диаманти.

Кристоф сбърчи чело.

— Не каза ли, че си я купила от магазин за евтини сувенири?

— Е… да… избрах я с мама и татко. Те я платиха. Хмм… яйцата са почти готови. Ще препечеш ли филийки?

Загледана в тигана, тя се укори, че е оплела конците. Напоследък не внимаваше достатъчно.

Кристоф поклати глава, понамръщи се и се засмя тихо, а тя се запита как да смени темата.

 

 

Гафът с брошката беше забравен бързо. Решиха да си устроят истинско угощение.

— Ммм… превъзходно! — възкликна доволно Дейзи, преглъщайки последната хапка от пудинга. — Цяла седмица няма да мога да хапна нищо.

— Заблуждаваш се — отбеляза мъдро Кристоф. — Довечера ще си гладна като вълк. Това е странното на Коледа. Огладняваш все повече и повече, независимо колко ядеш.

— Е, скъпи, благодаря ти много. Аз ще измия чиниите.

— Всъщност този порцелан ми е твърде ценен. Предпочитам аз да измия чиниите. Ти ще ги избършеш.

— Гадняр. — Тя го замери със салфетката си. — Какво ще кажеш да пием кафе и да поиграем на нещо?

— Да поиграем? — повдигна въпросително вежди Кристоф.

— Разбира се. Няма да е Коледа без игри. Да речем… нещо с думи?

— Имам „Богъл“. Някой го забрави тук. Отдавна не съм играл.

— Добре, да поиграем „Богъл“. Ще ни трябват листове. В чантата ми има бележник. Ще го донеса. Къде е кутията с играта?

— В бюфета в антрето. — Кристоф стана и започна да разтребва масата. — Аз ще разчистя и ще сваря кафе.

— Добре! — Тя скочи и тръгна към антрето. Коленичи и отвори едно от чекмеджетата на бюфета, откри играта, извади кутията и се върна в трапезарията. Кристоф не беше там и тя влезе в кухнята с кутията.

— Намерих я! — извика. — Готово ли е кафето?

Закова се на място, стъписана от изражението му. Беше пребледнял като смъртник. С изопнато лице й подаде бележника. Черният й бележник.

— Записките ти — каза с пресипнал глас.

— Нямах предвид този! — извика тя паникьосано. — Говорех за работния с белите листове! Защо взе този? Защо? Нали ти казах, че аз ще го донеса!

Гласът й прозвуча гневно, но всъщност сърцето й се свиваше от ужасен, вледеняващ страх.

— Да. Разбирам защо — отвърна тихо той и разтвори бележника. — Едва ли си искала да го видя.

— Защо си го чел? — изкрещя Дейзи.

Защо не го беше скрила по-добре? Обикновено го изваждаше от чантата и го пъхаше между дрехите си, но този път бе забравила покрай коледните вълнения.

Възцари се дълга и ужасна тишина. После Кристоф я наруши със странен, глух глас:

— Коя си ти всъщност?

— Знаеш коя съм!

— Не, не знам. Дафни Фрейзър ли си наистина? Вярно ли е, че родителите ти живеят идилично в Хемпшир? Защото тук си записала имената им и рождените им дати и всичките ни разговори за тях. Погледни! — Той запрелиства страниците, клатейки смаяно глава. — Какво е това, Дафни?

— Аз… не мога да ти обясня. Но, моля те, повярвай ми, това няма нищо общо с нас!

— Напротив! Има много общо с нас.

— Не — поклати упорито глава тя. — Просто го забрави!

Той се втренчи изумено в нея.

— Ти си истинска загадка… Появи се отникъде, без семейство, без приятели. Момичето без минало. Защо не позвъни на родителите си да им пожелаеш щастлива Коледа? Хайде да им се обадим сега! — Той вдигна слушалката на телефона и я протегна към нея. — Хайде! Обади им се! После и аз ще ги поздравя!

Тя го погледна тъжно. Защо беше прочел записките й? Щеше да му каже, когато реши, че подходящият момент е настъпил. Но не можеше да го направи сега, защото той беше ядосан и я изпепеляваше с поглед.

— Не мога да им се обадя.

— Защо?

— Защото… не мога. Защото… те са мъртви.

Очите й се напълниха със сълзи и тя подсмръкна.

— Мъртви? — повтори объркано той. — Защо тогава твърдеше, че са живи?

— Не знам! Не исках да ти кажа!

— Но моите родители също са починали. Разбирам какво е. Защо не искаше да ми кажеш? На мен! Защо предпочете да ме излъжеш?

Тя се втренчи в пода. Прииска й се да забравят този разговор и да се върнат в уюта на съвършената си, щастлива и изпълнена с любов Коледа.

— Дафни… моля те. — Той пристъпи към нея. — Обясни ми защо не ми разказа?

— Не знам — отвърна тя. Копнееше той да я прегърне. — Просто не знам.

— Нима не разбираш, че така ме принуждаваш да поставя под съмнение всичко. Нас!

— Разбирам — отрони тя.

— Не знам дали да ти вярвам. Този бележник… — Запрелиства отново страниците. — Тук пише какво ли не… Нямам друго обяснение, освен че си ме оплела в някаква мрежа, но недоумявам защо.

— Не мога да ти кажа. — Гласът й бе събрал цялата тъга, която изпитваше. — Не мога. Но те моля да ми вярваш…

— Наистина ли не разбираш? — разгневи се отново той. — Не мога да ти вярвам! Докато не ми обясниш всичко!

Денят им бе помрачен непоправимо. И дума не можеше да става за забавни игри край камината. Кристоф си облече палтото, обу си ботушите и изведе Саша на дълга разходка. Дейзи седна пред огъня и ту плачеше, ту се взираше яростно в пламъците. Почуди се дали да не му разкаже цялата история, но не смееше. Ами ако той й попречеше да осъществи замисъла си? Ако решеше да каже истината на всички? Ако баща й разбереше къде е и какво прави? Разтрепери се само при мисълта за това. И не ставаше дума само за нея. Щеше да привлече вниманието му към Кристоф, да провали и неговия живот. Не. Не биваше да рискува. Не биваше да му казва истината дори ако така щеше да го изгуби.

„Проклет бележник! Как можах да го оставя в чантата си!“ — ядосваше се тя.

Беше твърде късно. Стореното — сторено. Кутията на Пандора се беше отворила.